Александър Дюма
Разбойникът (11)

XI
Гнездото на гълъбицата

Спускането, което според Хинеста бе единственото им спасение, бе опасно дори за Фернандо, а за другиго щеше да е просто невъзможно.

Бялата пара, разнасяна от вятъра, се виеше по склоновете и изглеждаше лека и въздушна като циганката, която боса стъпваше по едва забележимите издатини на почти отвесната скала.

За щастие тук-там от пукнатините в скалата стърчаха миртови храстчета — Фернандо стъпваше на тях, а се улавяше за лианите, които пълзяха по гранита като гигантски стоножки. Понякога дори козичката не се решаваше да се помръдне и плахо спираше; тогава Хинеста, която вървеше след нея, сякаш й показваше пътя — беше абсолютно необяснимо как го правеше.

Момичето час по час се извръщаше да окуражи Фернандо с жестове беше безсмислено да се вика, шумът бе невероятен; ревеше водопадът, пламъците тътнеха и подсвиркваха, дивите животни виеха от отчаяние. Огненият обръч се затягаше все повече около горските зверове.

Понякога девойката спираше, разтреперена от ужас, защото Фернандо увисваше над пропастта, над която тя сякаш се рееше на криле, прелитайки от скала на скала. Тя неведнъж протягаше ръка на Фернандо, изтичваше нагоре и го придържаше, наведена над него.

Той се срамуваше, че го изпреварва жена — всичко това изглеждаше като забавна игра за нея, а той вече толкова пъти беше на ръба на смъртната опасност и събираше всичките си сили, цялата си решителност и хладнокръвие, за да следва девойката и козичката по смъртоносната стръмнина.

Циганката се спусна на около двадесет и пет фута, тоест до скалата, в която се удряше водопадът, и престана да слиза, а започна да пресича планината по диагонал, все по-близо и по-близо до водопада, от който преди се бе държала настрана от предпазливост, тъй като мокрите камъни бяха хлъзгави и по-опасни.

Пожарът хвърляше ярки отблясъци, осветяващи стръмния път, и почти толкова ослепителни, колкото слънчевите лъчи.

Но светлината съвсем не намаляваше опасността — напротив, тя ставаше още по-забележима.

Фернандо взе да разбира какво е намислила Хинеста.

Козичката с два-три скока се озова на скалата, върху чийто край се разбиваше водопадът; циганката стигна там почти едновременно с нея и тутакси се обърна, бързайки да помогне на Фернандо.

Тя се наведе, протегна му ръце. От едната страна се издигаше тъмната стена на канарата, от другата се спускаше преградата на водата, в чиито струи се отразяваше заревото на пожара и изглеждаше сякаш това е диамантена арка на мост, прехвърлен от земята към небето, а Хинеста приличаше на горски дух, на водна фея.

Разделяше ги съвсем малко пространство, но Фернандо го преодоля с огромно усилие. Циганката напипваше с босото си краче всяка издатина, а беглецът час по час се спъваше. И ето, той почти бе стигнал гранитната площадка, когато се подхлъзна, и Хинеста със сила, неподозирана за тъничко девойче, го улови за пелерината и го задържа над самата пропаст, докато той намери опорна точка.

След секунда Фернандо се озова до циганката и козичката й.

Но тук, на скалата, след като се почувства в безопасност, той изведнъж изгуби сили, нозете му се подкосиха, пот ороси челото му и щеше да падне, ако ръката му, търсеща опора, не бе я намерила — това бе рамото на циганката, разтреперана от тревога.

Той затвори за миг очи, за да даде време на злия дух на шемета да го напусне.

Когато ги отвори, неволно се дръпна назад, замаян от вълшебната гледка пред погледа му. През прозрачната като кристал пелена на водопада пожарът искреше с всички цветове на дъгата и пред тях сякаш се откриваше приказна илюминация.

— О, какво великолепие! — неволно възкликна младежът — колко е красиво!

Душата на поета, подобно на орел, който кръжи над Етна, се зарея над планината, превърнала се сякаш във вулкан.

Хинеста видя, че Фернандо вече няма нужда от подкрепата й и се освободи от трескавата му прегръдка, а той продължи да съзерцава величествената гледка. Циганката хлътна в една пещера и там скоро затрепка светлинка, радваща погледа, уморен от кървавите огнени отблясъци, пламтящи в планинските недра.

Фернандо премина от съзерцание към размисъл: горският пожар съвсем не беше случаен — това бе капан, замислен от офицерите, на които е било заповядано да го заловят.

Звуците на сребърния му рог, когато той изсвири три пъти, за да свика съобщниците си, бяха дали възможност на войниците, изпратени да заловят разбойниците, да определят приблизително мястото, където се крие главатарят. Навярно повече от двеста войници бяха навлезли в планината със запалени факли в ръце, бяха образували огромен кръг и всеки бе хвърлил запалените си факли кой сред боровете, кой на поляна, обрасла с трева, и огънят бързо се бе разгорял, всичко беше пламнало след сушата, която цареше от няколко дни.

Само чудо можеше да спаси Фернандо — това чудо бе предаността на Хинеста и тя го бе спасила.

Той се озърна, изпълнен с благодарност към момичето — едва сега бе разбрал колко й е задължен. И едва сега забеляза с учудване слабата светлина, струяща от пещерата, за чието съществуване той, който бе кръстосал планините надлъж и шир, никога не бе подозирал.

Фернандо бавно приближи към пещерата и учудването му нарасна. През тесния отвор съзря циганката. Тя вдигна една от плочите, покриващи пода, извади от тайното скривалище пръстен, сложи си го, след това пак оттам измъкна пергамент и го скри в пазвата си.

Пещерата бе издълбана в планината, на места за стена й служеше гранитната скала, на други места — земни пластове, или по-точно пластове сух и ронлив пясък, който се среща навсякъде в Испания, ако човек разчисти тънкия слой от тор и шума, с каквито е покрита почвата.

В ъгъла имаше ложе от мъх, постлано с току-що набрана папрат, а над него висеше някакъв портрет в дъбова рамка, нарисуван доста грубовато — по-точно това не беше портрет, а изображение на тъмнолика мадона, рисуван през XIII век, според учените тези мадони бяха излезли изпод четката на Свети Лука^[1].

На отсрещната стена висяха още две картини в по-съвременен стил и като че ли нарисувани по-изкусно; бяха окачени в позлатени рамки, но позлатата с времето се бе излющила. На едната бе изобразен мъж, на другата жена, и двамата с корони на главите, а над короните бяха изписани титлите и имената им.

Короната на жената — портретът беше до кръста — беше някак фантастична, като на източна царица, а лицето й бе смугло като на южнячка. Като погледнеше картината, всеки, който бе виждал Хинеста, щеше да си спомни за младата циганка, а пък ако красивото момиче се намираше наблизо, зрителят неволно би се извърнал да я погледне и да сравни произведението на художника с божието творение и щеше да открие помежду им поразителна прилика, макар веднага да биеше на очи, че Хинеста не е достигнала възрастта на оригинала.

Над короната бе изписано: „La reina Topacia la Hermosa“, което в превод означава: „Кралица Топаз Прекрасната“.

Върху главата на мъжа, облечен във великолепен костюм, имаше черна кадифена барета, а върху нея — кралска корона; дългата му светла коса, чиито прави кичури обграждаха страните му, и розово-бялото му лице, контрастираха със смуглото женско лице, а сините му очи, които ласкаво ви гледаха от портрета, сочеха, че е родом от Север, при това той бе толкова хубав, колкото и жената — всеки бе красив посвоему. И той, и тя заслужаваха хвалебствените епитети, неразделни от имената им — прозвищата им бяха почти еднакви.

И тук имаше надпис: „El rei Filippoel Hermoso“, което означава: „Крал Филип красивия“.

Фернандо огледа пещерата, погледът му за миг се плъзна по ложето от мъх, по мадоната и се закова на двата портрета.

Момичето усети, че Фернандо е до нея, без дори да е чула стъпките му, тя се извърна в мига, когато си слагаше пръстена и пъхаше пергамента в пазвата си.

И с усмивка, достойна за принцеса, която предлага гостоприемство в двореца си, каза:

— Влез, Фернандо, ти ще превърнеш гнездото на гълъбицата в гнездо на орел.

— Но кажи ми бързо, гълъбице, какво е това гнездо? — попита Фернандо.

— Тук съм се родила — отвърна тя, — тук ме отгледаха, тук отраснах. Тук идвам да се порадвам или да поплача винаги, когато съм щастлива или нещастна… Нали знаеш, че всяко същество изпитва безкрайна любов към родното си огнище.

— О, това ми е добре познато. Нали два пъти месечно навестявам майка си и прекарвам с нея един-два часа в стаята, където съм се родил — Фернандо навлезе в пещерата. — Хинеста охотно отговори на първия ми въпрос, може би ще отговори и на втория?

— Питай, ще отговоря — съгласи се циганката.

— Чии са тези портрети?

— Пък аз мислех, Фернандо, че си гражданин… Изглежда съм сгрешила?

— Не разбирам.

— Нима Фернандо е неграмотен?

— Разбира се, че е грамотен.

— Тогава чети.

— Вече прочетох: „Кралица Топаз Прекрасната“.

— После?

— Не съм чувал за кралица с такова име.

— Ами ако е кралица на циганите?

— Да, вярно, бях забравил, че и циганите имат крале.

— И кралици — допълни Хинеста.

— Но защо ти толкова приличаш на портрета? — попита той.

— Защото това е майка ми — гордо отвърна девойката.

Младежът сравни лицата им и приликата го смая.

— А вторият портрет? — запита той.

Направи същото, което и одеве: чети!

— Така да бъде, чета: „Крал Филип Красивия“.

— Не си ли чувал, че в Испания е имало такъв крал?

— Зная. Дори съм го виждал в детството си.

— Аз също.

— Но тогава ти си била съвсем малка…

— Да. Но има спомени, които остават на дъното на сърцето ни за цял живот, на колкото години и да сме били, когато са се запечатали.

— Да, така е — въздъхна Фернандо. — И аз имам такива спомени. А защо портретите висят един до друг.

Хинеста се подсмихна.

— Ами това са портрети на крал и кралица, нали така?

— Разбира се, но все пак…

Все така подсмихвайки се, тя продължи.

— Навярно искаше да ми напомниш, че единият е крал на истинска държава, а на другия портрет е нарисувана кралица на измислено кралство.

— Мила ми Хинеста, признавам, че си го помислих.

— Преди всичко, кой ти е казал, че Египет е бил въображаема държава, кой твърди, че тъй наречената Николис Прекрасната — Савската царица — не е истинска царица, равна на краля, който е потомък на Максимилиян^[2], Австралийския император.

— Но какъв ти е на теб Филип Красивия? — попита Фернандо.

Хинеста го прекъсна:

— Филип Красивия е баща на краля дон Карлос, който утре трябва да пристигне в Гранада, няма време за приказки, бързам. Ще моля краля за онова, което той навярно ще откаже на дон Иниго.

— Какво, ти отиваш в Гранада? — ужаси се Фернандо.

— И то веднага!… Чакай ме тук.

— Хинеста, ти си полудяла!

— Ето тук, в ъгъла, има запаси от фурми. Ще се върна бързо, ще ти стигнат. А вода зад пещерата има колкото искаш — сам виждаш.

— Хинеста, Хинеста, няма да позволя заради мен…

— Слушай, Фернандо, ако ме забавиш още минута, огънят ще ми попречи да стигна до потока.

— Но преследвачите, които оградиха планината с пламъци, знаят, че убежището ми е тук и едва ли ще те пуснат да минеш. Ами ако те обидят, ако те убият!

— Не, нищо няма да сторят на едно момиче, застигнато от пожара в планината — то просто бяга с козичката си край потока.

— Да, права си, Хинеста — възкликна Фернандо. — Пък ако те хванат, нека да е далеч от мен.

— Фернандо — промълви развълнувано девойката, — ако се съмнявах, че ще те спася, щях да остана, да умра заедно с теб, но съм сигурна, че ще постигна своето. Да вървим, Маза…

И без да дочака отговора му, тя се плъзна вън от пещерата, лека като сън, затича се надолу съвсем като козичката си и тутакси подобно на горски дух се спусна в пропастта.

Фернандо се наведе над пропастта и дълго не сваляше очи от момичето, докато то не стигна водата; видя я как прескача от камък на камък. И ето че се скри между огнените скали, които се възвишаваха от двете страни на потока.