Александър Дюма
Разбойникът (24)

XXIV
Дон Фернандо

Образът на майка, със сълзи на очи притиснала любимия си син в обятията си, трогва дори чуждите хора, но тази картина очевидно опечали дон Руис, тъй като той си отиде, потънал в мрачно мълчание, и само старата Беатрис забеляза това.

Насаме с майка си и с дойката младежът разказа всичко, което му се бе случило вчера — премълча единствено за странното чувство, което изпитваше към Флора; разказа как през нощта е дошъл да навести, както обикновено, майка си, а в спалнята намерил красивата гостенка.

Доня Мерседес го отведе в спалнята си. Спалнята на майка му бе за дон Фернандо каквото е храмът за вярващия. Там, в стаята на майка си, той като дете, юноша и младеж бе прекарал най-щастливите часове в живота си; и само там безразсъдното му сърце биеше спокойно, и само там мечтите му се извисяваха в безкрайността, както птиците от нашето полукълбо в определени годишни времена отлитат при никому неизвестните си събратя.

Притиснат до коленете на майка си, както в дните на невинното детство и юношество, целувайки коленете й, усещайки прилив на щастие, каквото отдавна не бе изпитвал, Фернандо май повече гордо, а не смирено й разказваше изпълнения си с приключения живот от деня, в който избяга от вкъщи, и до деня, когато се завърна.

Преди, разговаряйки с нея, той винаги съкращаваше разказите си — човек не може да разкаже мъчителен сън, докато го сънува; но ето че се събужда и колкото по-страшен е бил сънят, с толкова по-голямо удоволствие, дори на шега, описва нощното видение, което го е хвърлило в такъв ужас.

Доня Мерседес слушаше сина си, без да откъсва очи от него, а когато дон Фернандо заразказва как се е запознал с дон Иниго и доня Флора, Мерседес сякаш се заслуша още по-внимателно, при това ту се изчервяваше, ту пребледняваше.

Дон Фернандо, притиснал глава до гърдите на майка си, почувства как затупка сърцето й, а когато призна, че е изпитал учудваща душевна симпатия към дон Иниго и за чувството, което сякаш го беше хвърлило в нозете на доня Флора, тя закри устата му с ръка, като че молеше за отдих: силите й я напуснаха, тя изнемогваше.

После, когато позволи на сина си да продължи, той й разказа за опасността, от която се бе изплъзнал, за бягството в планината, за пожара, за убежището в пещерата на циганката, за обсадата, която войниците бяха устроили на беглеца и най-сетне за двубоя с мечока.

Не бяха заглъхнали последните му думи, когато Мерседес се изправи без капка кръв на лицето. С колеблива походка тя отиде в ъгъла на стаята, отреден за молитви, и коленичи.

Дон Фернандо също стана и я загледа с благоговение. Изведнъж усети нечия ръка да докосва рамото му и се обърна. Беше дойката. Старицата бе дошла да му съобщи, че един от най-добрите му приятели — дон Рамиро — бил научил за завръщането му, чака го в гостната и иска да поговори с него.

Младежът остави Мерседес, която продължаваше да се моли — той много добре знаеше, че майка му се моли за него.

Дон Рамиро, пременен с великолепен сутрешен костюм, седеше небрежно изтегнат в креслото.

Те наистина някога бяха сърдечни приятели, не бяха се виждали вече три години и се хвърлиха в обятията си. После взеха да се разпитват.

Дон Рамиро беше чувал за любовните похождения на дон Фернандо, за неговата страст към доня Естефания, за дуела му с дон Алваро и за бягството му след смъртта на противника, но дотук свършваше всичко, което знаеше за него.

Впрочем, приказваха, че след дуела дон Фернандо уж бил заминал за Франция или за Италия, че го били срещали и в двора на Франциск I, и в двора на Лоренцо II^[1], който се бе прославил с това, че бе баща на Екатерина Медичи^[2] и Микеланджело бе изваял бюста му.

Тогава, на площада, никой не чу за какво беседваха дон Руис и кралят, но всички, видели как старецът коленичи пред дон Карлос, мислеха, че го моли да помилва убиеца на дон Алваро.

Фернандо не взе да разубеждава приятеля си.

После и от любопитство, и от желание да промени темата, реши на свой ред да разпита дон Рамиро.

— Много се радвам да ви видя — започна той — и се канех да ви съобщя за завръщането си.

Дон Рамиро унило кимна с глава:

— Аз пък не мога да се радвам, защото душата ми изнемогва от любов, засега тя ми причинява повече страдания, отколкото радост.

Фернандо разбра, че сърцето на дон Рамиро прелива от чувства и му се иска да ги сподели.

Той се усмихна и му протегна ръка:

— Скъпи друже, нашите сърца, нашите чувства имат нужда от чист въздух, тук, в гостната, е много задушно, нека се разходим по прекрасната алея пред вкъщи и вие ще ми разправите за всичките си приключения, съгласни ли сте?

— Съгласен съм — отвърна дон Рамиро, — още повече, че докато разговаряме с вас, може би ще „я“ видя.

— Ето какво било! — засмя се дон Фернандо. — Значи „тя“ живее на този площад?

— Да вървим — каза дон Рамиро, — след минута ще научите всичко, което ми се случи, а също и каква услуга можете да ми направите.

Те излязоха хванати подръка и се заразхождаха по алеята, като по взаимно съгласие вървяха само покрай фасадата.

Освен това и двамата току вдигаха глава, поглеждайки прозорците на втория етаж. Но нито единият, нито другият не питаше и не обясняваше какво го кара да прави това — и двамата мълчаха.

В края на краищата дон Рамиро не издържа:

— Приятелю Фернандо, нали дойдохте тук, за да изслушате моята изповед, а аз — за да излея душата си пред вас.

— Е, тогава, скъпи дон Рамиро отвърна Фернандо, — целият съм слух.

— О, мили приятелю — започна дон Рамиро, — любовта е жесток тиранин, който заробва сърцата, които управлява.

Дон Фернандо се усмихна, сякаш да покаже, че и той мисли така.

— Но — забеляза той, — когато си обичан…

— Да — поде Рамиро, — макар според всички признаци да съм обичан, все пак се съмнявам…

— Вие да се съмнявате, дон Рамиро? Но ако не ме лъже паметта, по времето, когато се разделихме, жените в упреците си към вас не включваха в списъка на недостатъците ви скромността в любовните работи.

— Но, скъпи Фернандо, преди да я срещна, аз не бях обичал!

— Е, добре — прекъсна го Фернандо, — разкажете по-бързо за несравнимата красавица, превърнала надменния дон Рамиро в покорен роб, какъвто няма по цяла Андалусия.

— Ах, мили друже, та тя е цвете сред шумата… тя е звезда сред облаците… Една вечер препусках с коня си по улиците на Толедо и зад открехнатите капаци видях красавица, каквато няма втора на света. Спрях очарован. Разбира се, тя взе възхищението ми за дързост и затвори капаците, макар молитвено да бях събрал длани, заклинайки я без думи да не се крие.

— О, колко жестоко от нейна страна — засмя се дон Фернандо.

— Прекарах повече от час под прозореца й, все се надявах да го отвори, но напусто! Започнах да търся вратата, но излезе, че на фасадата, покрай която вървях, няма нищо подобно.

— Какво, къщата да не е била омагьосана?

— Съвсем не, очевидно улицата, по която препусках, бе пуста и безлюдна, навярно вратата на къщата излизаше към друга улица. Така охраняваха и къщата, която бе настрана от другите, и красивата непозната. В крайна сметка реших, след като прецених всичко, че нито баща й, нито зорък наблюдател не я следят непрекъснато, тъй като прозорецът беше на дванадесет — петнадесет фута от земята. Дори не помислих дали не е омъжена — беше само на петнадесет години.

— Не мога да ви позная, дон Рамиро — отбеляза Фернандо, — според мен любовта много ви е променила — та вие никога не сте му мислили много-много в такива случаи. Всяко младо момиче — така е отредила природата — е примамка; всяко момиче си има дуеня, а всяка дуеня си има слабости, трябва само да намериш златния ключ към нея.

— И аз така си мислех, скъпи дон Фернандо — продума младежът, — но този път сгреших.

— Горкият, не ви е провървяло! Дори не сте научили коя е!

— И тъй, не се наложи да подкупвам нито дуенята, нито слугата, заобиколих квартала и се озовах на широка красива улица — улицата на Рицарите — от другата страна на къщата. Излезе същински дворец; разпитах съседите и научих, че принадлежи…

— Момичето или къщата?

— Дявол да го вземе, и едното, и другото… Че принадлежат на знатен и богат чужденец. Той пристигнал от Индия преди една-две години и за ума и заслугите си бил отзован от Малага от кардинал Хименес и станал съветник на регента. Досещате ли се, дон Фернандо, за кого става дума?

— Кълна се, че не.

— Не може да бъде!

— Забравяте, скъпи приятелю, че не съм бил в Испания около две години и не зная нищо или почти нищо за станалото през това време.

— Да, вярно. Вашата неосведоменост, признавам си, много ще ми помогне в края на разказа ми. Имах две възможности да се запозная: да се възползвам от произхода и положението си, за да се представя на бащата и да проникна при красивата щерка. Или като затворник да чакам няма ли да грейне слънцето през решетките на прозореца — да я чакам кога ще отвори капаците и ще озари всичко с красотата си. Възползвах се от първата възможност. Баща ми на младини се познавал с благородника, при когото исках да проникна. Написах му, той ми отговори и ме прие; желаех да видя щерката, а не бащата, но тя по нареждане на баща си или от любов към усамотението остана в стаята си; прибягнах до втората възможност, реших скришом да уловя погледа й, когато вечер стои сама на прозореца и вдишва чистия и ароматен ветрец откъм Тахо, макар този начин да не е винаги успешен. Но младото момиче сигурно ще се заинтересува повече от конника, спрял под балкона й през прекрасна звездна нощ или в тъмнината, когато започва буря, отколкото от кавалера, когото й представят в гостната, нали така?

— Винаги сте бил изключително изобретателен, за да спечелите вниманието на жените, дон Рамиро. Продължете, слушам ви и съм сигурен в успеха ви.

Дон Рамиро наведе глава.

— Не успях, но и не претърпях пълно поражение — каза той. — Два-три пъти, скрит зад ъгъла, ловко се притулвах от погледа й и успявах да я зърна, но само щом ме видеше, тя затваряше капаците.

— А нима не можехте да надникнете през капаците дали тя ви гледа?

— Признавам, че надеждата дълго ме крепеше, но веднъж, след седмица принудително отсъствие, отново се появих и видях, че къщата е заключена, а вратите и прозорците са плътно затворени. През деня така и не се показа никой — нито момичето, нито бащата, нито приятелите, а през нощта в тъмната като гроб къща не светнаха. Направих справка — Съветът на регентите бил разпуснат за пристигането в Испания на крал дон Карлос и когато той наближил Толедо, бащата на владетелката на моето сърце се върнал в Малага. Аз ги последвах в Малага, готов да ги следвам дори до края на света. Поднових опитите си и май с повече успех. Сега тя не се скриваше толкова бързо и успях да я заговоря, да й продумам думичка; започнах да хвърлям цветя на балкона й; отначало тя ги избутваше с краче, после сякаш не им обръщаше внимание, а най-накрая взе да ги събира, един или два пъти дори отвърна на въпросите ми, но сякаш изплашена от своята снизходителност, стресната от собствения си глас, почти на часа се прибираше и думите й приличаха повече на мълния, цепеща тъмнината, отколкото на изгрев, предхождащ деня.

— И тъй, работата напредна?… — запита дон Фернандо.

— До момента, в който кралят не заповяда на баща й да замине за Гранада.

— Охо! Горкият дон Рамиро! — възкликна разсмян Фернандо. — Значи сте открили, че къщата в Малага е заключена, както и в Толедо?

— Не, не е така. Този път тя благосклонно ме предупреди за часа на заминаването и за пътя, по който ще пътуват. Разузнах всичко и реших да ги съпроводя; освен това пътуването имаше много преимущества — всяко спиране й напомняше за мен, всяка стая в странноприемницата й говореше за мен. Станах вестител, вестител на любовта.

— Ето какво било — въздъхна Фернандо, но дон Рамиро беше до такава степен погълнат от разказа си, че не бе забелязал как тонът на приятеля му изведнъж се промени.

— Да, в нашите странноприемници край пътищата няма нищо, по аз заръчвах гощавки. Научих какъв парфюм обича — нося го на шията си в златна кутийка, изпълвах с аромата му коридорите, по които тя вървеше, стаите, в които отсядаше. Научих какви цветя обича и от Малага до Гранада краката й стъпваха по тях.

— А за какво — запита дон Фернандо с развълнуван глас — е потрябвала на такъв галантен кавалер като дон Рамиро моята помощ, щом има на разположение толкова възможности?

— Ах, мили приятелю, случаят, бих казал — провидението съедини две обстоятелства, които ще ме отведат при щастието, ако не ме сполети някаква беда.

— И какви са тези обстоятелства? — попита дон Фернандо, като прокара ръка по челото си и избърса избилата го пот.

— Бащата на тази, която обичам, е приятел на вашия баща, а вие сте ми приятел, вие сте моят ангел-пазител и пристигнахте днес…

— По-нататък?

— Баща ви му е предложил гостоприемството си, затова…

— Значи тази, която обичате… — промълви Фернандо, стиснал зъби от ревност.

— Нима не се досещате, скъпи приятелю?

Дон Фернандо отблъсна този, който бе избрал най-неподходящото време да го нарече свой приятел.

— За нищо не се досещам — прекъсна той дон Рамиро с мрачен вид. — Как се казва?

— Нима трябва да произнасям името на слънцето, когато чувствате топлината му и ви заслепяват лъчите му? Вдигнете очи, дон Фернандо. Бихте ли могли вие да понесете пламъка, изпепеляващ сърцето ми!

Дон Фернандо вдигна очи и видя доня Флора — тя леко се бе навела и го гледаше с ласкава усмивка. Те бързо се спогледаха, тя се дръпна назад и прозорецът шумно се захлопна — девойката се скри.

Но макар да се затвори много бързо, от него падна цвете. Беше анемона.