Александър Дюма
Разбойникът (28)

XXVIII
Глиган, обкръжен от кучета

Дон Иниго постоя така няколко минути и изведнъж забеляза, че към портите на Гранада се стича тълпа.

Отначало я следеше с разсеяния поглед на човек, зает с по-важни мисли, после се взря по-внимателно в шумната навалица и запита какво означава цялата тази суматоха. И разбра, че някакъв младеж, за чието залавяне бил прочетен указ, не се предал на стражата, а избягал и се скрил в кулата Вела, където яростно се защитавал от нападащите.

Дон Иниго веднага реши, че става дума за Фернандо. Без да губи време, той се втурна към кулата.

Колкото по-нависоко към Алхамбра се изкачваше тълпата, толкова по-шумна, по-многолюдна ставаше. Най-сетне дон Иниго стигна до площад Лос Алхибес. Точно там се разиграваше главното действие; като развълнувано, разбушувало се море народът обсаждаше кулата Вела. На моменти хората се отдръпваха и пропускаха някой ранен, който притискаше раната си с ръка, а понякога изнасяха и убити.

Върховният съдия научи това, за което вече ви казахме.

Пет-шест млади дворяни преследваха беглеца с викове. Изнемощял, той се бе скрил в кулата и зачака преследвачите си. И тук се завърза ожесточена борба не на живот, а на смърт. Може би той щеше да се справи с тези петима-шестима противници, но на виковете на преследвачите, звъна на шпагите, заплахите на обкръжилите го дотичаха войници от дворцовата стража и като научиха, че това е дворянинът, когото кралят бе заповядал да арестуват, присъединиха се и те към нападателите.

Дон Фернандо — защото това бе той — застана на тясната вита стълба, която водеше към плоския покрив: там му беше най-удобно да се отбранява, той се местеше от стъпало на стъпало и на всяко падаше по един ранен.

Когато дон Иниго пристигна, сражението се водеше вече час. Той приближи силно разтревожен, макар да се надяваше, че беглецът е някой друг, а не Фернандо, но бързо разбра, че се е излъгал в надеждите си.

Не бе успял да влезе в кулата, когато сред врявата чу звучен глас:

— Хайде, страхливци, напред! Сам съм срещу всички ви! Зная, че ще се разделя с живота. Но цената му е висока, а още не съм убил достатъчно.

Разбира се, че беше той!

Ако оставеше събитията да се развият по реда си, щеше да обрече Фернандо на сигурна смърт, както току-що бе заявил самият той.

Краят беше близък и неизбежен. Но ако дон Иниго успееше да го арестува, оставаше една последна надежда за помилване, надежда, която майчината любов и снизхождението на краля поддържат у осъдения.

И тъй, дон Иниго реши да спре кръвопролитието.

— Спрете! — викна той на преследвачите. — Аз съм дон Иниго, върховният съдия на Андалусия, и съм тук от името на краля дон Карлос.

Но не беше толкова лесно да усмири гнева на двадесетте войници, които не можеха да надвият едного.

— Смърт за него! Смърт! — викнаха няколко души и в този миг се раздаде отчаян вопъл и се чу шум — по стълбите се търколи тяло на убит: шпагата на Фернандо бе сразила още една жертва.

— Чувате ли ме? — още по-високо извика дон Иниго. — Повтарям: аз съм върховният съдия и съм тук от името на краля.

— А, не! — възрази един от нападателите. — Нека кралят ни остави сами да го съдим — съдът ни ще бъде справедлив.

— Сеньори, сеньори! Опомнете се! — призоваваше дон Иниго, който искаше само едно — да отклони гнева им от беглеца.

— Какво в края на краищата искате от нас? — запитаха нападателите.

— Да ми дадете възможност да се изкача на кулата!

— Защо?

— За да отнема шпагата на бунтовника.

— Тъй да бъде! Интересно зрелище ще падне! Я да го пуснем!

— Е, какво? Колебаете се, отстъпвате? Ама че сте подлеци и страхливци! — не мирясваше Фернандо.

И отново се разнесе вопъл — значи шпагата му бе пронизала жива човешка плът.

И тълпата отново се развълнува, отново звъннаха остриета.

— Не го убивайте! Не го убивайте! — повтаряше дон Иниго отчаяно. — Трябва да го заловя жив.

— Жив? — гръмна гласът на дон Фернандо. — Кой казва, че ще ме хване жив?

— Аз го казах — отговори върховният съдия от долното стъпало.

— Вие?… Кой сте вие? — почуди се Фернандо.

— Аз съм дон Иниго.

Дон Фернандо усети как тръпка премина по тялото му и прошепна:

— О, познах гласа ти, преди да кажеш името си.

После тихо попита:

— За какво съм ви? Качете се, но сам.

— Пуснете ме, сеньори! — заповяда дон Иниго. И гласът му прозвуча така заповеднически, че всички се отдръпнаха да му сторят път, притискайки се към стената на тясната стълба.

Дон Иниго бавно се изкачваше все по-нагоре и на всяко стъпало стенеше ранен или лежеше убит. Прекрачвайки десетки трупове, най-сетне стигна до втория етаж, където го очакваше Фернандо.

Лявата си ръка бе омотал с останките от пелерината си, наподобявайки нещо като превръзка, дрехите му бяха изпокъсани, от раните му капеше кръв.

— И така — обърна се той към дон Иниго, — какво искате от мен? Една ваша дума ме изплаши повече, отколкото цялата тази глутница с оръжието си.

— Искам да ми дадете шпагата си.

— Да ви дам шпагата си? — повтори дон Фернандо и притихна.

— Освен това искам да спрете съпротивата си и да се признаете за мой пленник.

— А на кого обещахте да извършите това чудо?

— На краля.

— Тогава се върнете при краля и му кажете, че ви е натоварил с непосилна задача.

— Но на какво се надяваш? Какво искаш, безумецо?

— Да умра, убивайки.

— Убивай тогава! — продума дон Иниго и приближи до Фернандо.

Младежът направи заплашителен жест, но тутакси наведе шпагата си.

— Слушайте — каза той, — не се намесвайте в тази работа: оставете всичко на мен и на онези, които я започнаха. Нищо няма да постигнете, кълна ви се, но, честна дума на дворянин, ще изпадна в отчаяние, ако ви сполети беда.

Дон Иниго направи крачка напред.

— Шпагата ви! — заповяда той.

— Вече ви казах, че е безполезно да настоявате и сам сте се уверили колко опасно е дори само желанието да ми я отнемат.

— Шпагата ви! — настоя дон Иниго, пристъпвайки още по-напред.

— Тогава извадете вашата! — възкликна дон Фернандо.

— Пазил ме Бог! Аз да ви заплашвам! Искам да ви убедя. Моля ви, шпагата!

— Никога!

— Умолявам ви, дон Фернандо!

— Влиянието ви върху мен е просто необяснимо! Но не! Шпагата си не давам.

Дон Иниго протегна ръка.

— Шпагата!

Настъпи мълчание и дон Фернандо отново, както при първата им среща, усети как се подчинява на стареца, на силната му убедителност. Той каза тихо:

— О да, родният ми баща не можа да ме накара да прибера шпагата си в ножницата. Двадесет души не можаха да ми я изтръгнат от ръцете, а сега, когато усещам прилив на сили, когато съм готов да изтрепя цял полк и като разярен бик да срина всяка преграда, достатъчно бе вие, невъоръженият, да кажете една дума и се подчинявам.

— Дайте я — повтори дон Иниго.

— Но знайте, не се предавам само на вас, че единствено вие ми внушавате не само страх, но и уважение, и само във вашите нозе, а не пред нозете на краля слагам шпагата си, окървавена от ефеса до върха.

И той смирено остави шпагата си до нозете на дон Иниго. Върховният съдия я вдигна.

— Така е добре! — рече той. — И нека небето ми бъде свидетел, че с радост бих сменил мястото с теб, макар ти да си обвиняем, а аз — съдия, и щях да се тревожа по-малко от опасността, която е надвиснала над теб, отколкото страдам сега от тревога за теб.

— Какво мислите да правите с мен? — попита дон Фернандо, свъсил вежди.

— Даваш ли ми дума, че няма да избягаш, а ще отидеш в затвора и там ще чакаш кралската милост?

— Добре. Давам дума.

— Последвайте ме.

Дон Иниго се обърна към тълпата с думите:

— Дайте път! И никой да не обижда пленника, той е под закрилата на честната си дума.

Всички се дръпнаха, върховният съдия, а след него и дон Фернандо слязоха по стълбата, залята от кръв.

Младежът излезе през вратата и огледа всички с презрителен поглед и въпреки заповедта на дон Иниго се разнесоха заплашителни възгласи, чуха се проклятия. Дон Фернандо пребледня като мъртвец и се хвърли към една шпага, изтървана от ръката на убит. Но дон Иниго го предупреди с ръка и рече:

— Дадохте честна дума!

И пленникът отвърна с поклон:

— Може да разчитате на нея.

И единият тръгна за града — към затвора, а другият прекоси площада Лос Алхибес и се запъти към двореца Алхамбра при дон Карлос.

Кралят чакаше, мрачно мълчеше и се разхождаше из Залата на двете сестри, когато му доложиха за пристигането на върховния съдия. Той спря, вдигна глава и отправи поглед към вратата. Появи се дон Иниго.

— Нека господарят ми позволи да му целуна ръка — каза върховният съдия.

— Вие се явихте, значи виновният е арестуван?

— Да, ваше величество.

— Къде е той?

— Трябва вече да е в затвора.

— Сигурна ли беше охраната му?

— По-сигурна не бих намерил — честната му дума, ваше величество.

— Вярвате ли му?

— Ваше величество, не забравяйте, че няма по-здрави окови от честната дума на дворянин.

— Тъй да бъде. Впрочем, ще дойдете с мен в затвора. Чух оплакването на бащата, остава да чуя какво ще каже синът в своя защита.

Дон Иниго се поклони.

— Впрочем, как може да се оправдае син, ударил баща си! — тихо произнесе кралят.