Александър Дюма
Разбойникът (4)

IV
Исабела и Фердинанд

Дон Иниго Веласко — ние току-що го показахме на читателите като красив шестдесет — шестдесет и пет годишен старец — по времето на падането на Гранада бе тридесет — тридесет и две годишен младеж с прекрасна външност, с големи очи и дълга черна коса; върху бледото му лице бе оставила своя отпечатък скрита тъга, която е знак за нещастна любов и следователно винаги предизвиква благосклонността на жените, дори ако става дума за кралицата.

Червеникава ивица — следа от прясно зараснала рана (белегът от нея по-късно се сля с първите старчески бръчки) пресичаше тогава челото му и доказваше, че е атакувал от близко разстояние, че се е сражавал гърди с гърди с маврите и кривата сабя на врага е запечатала кървава диря върху челото му.

На кралицата често й се беше случвало да чува, че той умее да се бие, да побеждава врага, но тя виждаше дон Иниго за пръв път и го загледа с особено съчувствие — първо, той бе племенникът на любимата й приятелка и второ — той бе воин, който доскоро доблестно се бе сражавал за делото господне и за кралете.

— И така, вие ли сте дон Иниго Веласко? — попита Исабела, докато внимателно се вглеждаше в него; в молитвената стая цареше дълбока тишина, макар в нея да присъстваха цяла дузина придворни дами — едни седяха, други стояха в зависимост от това, с каква близост бяха удостоени от кралицата или какъв сан имаха.

— Да, ваше величество — отговори дон Иниго.

— А аз предполагах, че сте rico hombre^[1].

— Така е, ваше величество.

— Защо тогава си сваляте шапката в наше присъствие^[2]?

— Защото уважението към жената не ми разрешава да се възползвам от правото, за което кралицата благоволи да ми напомни.

Кралицата се усмихна и взе да го разпитва, като се обръщаше към него на „ти“, както обикновено и до днес правят кралете и кралиците на Кастилия, докато беседват с онези, които в наши дни се наричат испански грандове, а по онова време — ricos hombres.

— И тъй, дон Иниго, синко, ти си намислил да пътешестваш?

— Да, ваше величество — отговори младежът.

— И защо?

Дон Иниго не пророни дума.

— Истината е, че в моя двор — продължи Исабела — ще се намерят достатъчно длъжности, много подходящи за младеж на твоите години и за победител с твоите заслуги.

— Ваше величество се заблуждава, като говори по този начин за възрастта ми — възрази дон Иниго и унило поклати глава. — Та аз съм вече старец…

— Ти — старец? — изумено възкликна Исабела.

— Да, господарке, защото човек остарява независимо от годините си в деня, когато рухнат всичките му мечти. А що се отнася до званието „победител“, с което благоволихте да ме наречете като същински Сид^[3], скоро ще го изгубя, тъй като благодарение на падането на Гранада и свалянето на последния мавритански крал Абу-абд-Ала в кралството ви няма врагове, няма повече кого да побеждавам.

В гласа на младежа прозвуча толкова дълбока скръб, че кралицата го изгледа изумено, а доня Беатрис, която, разбира се, знаеше какви мъки е причинила любовта на племенника й, мълчаливо избърса сълзата, търкулнала се по бузата й.

— Накъде си се запътил?

— Във Франция, ваше величество.

Исабела леко се намръщи и го попита вече на „вие“:

— Да не би Шарл Осми^[4] да ви е поканил на сватбата си с наследницата на Британия, или може би ви е предложил длъжност в армията, която, разправят, събирал, за да завоюва Италия?

— Господарке, не познавам крал Шарл — отговори дон Иниго, пък и каквото да ми бе обещал, за да се сражавам в армията му, бих отхвърлил подобно предложение, тъй като да му служа, би означавало да застана против обожаваната си кралица.

— Тогава какво се каниш да правиш във Франция, щом не мислиш да дириш там господар, който ще ти бъде повече по сърце от нас?

— Ще съпровождам приятеля си, когото изпъдихте.

— И кой е той?

— Христофор Колумб, господарке!

Настъпи кратко мълчание и всички чуха как с леко поскърцване се отвори вратата към кабинета на краля.

— Ние, боже опази, не сме дори помисляли да пъдим приятеля ви, дон Иниго — отново заговори Исабела и беше ясно, че не може да прикрие огорчението си. — Но съветниците ни заявиха, че условията на генуезеца са неприемливи и ако дадем съгласието си, ще навредим и на себе си, и на държавата. Ако вашият приятел, дон Иниго, се бе съгласил да отстъпи, то благодарение на добрата воля на крал Фердинанд и на моето съчувствие към него, замислите му лесно щяха да се осъществят — значи нека се сърди на себе си за неуспеха.

Исабела замълча в очакване дон Иниго да отговори, после продължи:

— Освен това, ако не споменаваме, че умозаключението на генуезеца за кръглата форма на Земята противоречи на Светото писание, всички учени в кралството, както ви е известно, смятат Колумб за фантазьор.

— Господарке, фантазьорът едва ли ще се откаже от замислите си, той има чувство за собствено достойнство, Колумб си иска своето той има предвид държава, десеторно по-голяма от Испания, затова и изискванията му са толкова големи. Те съответстват на размерите на начинанието. И аз го разбирам.

— Племеннико! — предупреди го шепнешком доня Беатрис.

— Нима, без да искам, съм засегнал с нещо кралицата? Това ще ме хвърли в отчаяние.

— О не, не, душице! — побърза да възрази Исабела.

После след кратко размишление попита дон Иниго:

— Значи ти смяташ, че във фантастичните замисли на Колумб има нещо реално, осъществимо, надеждно…

— Аз съм толкова невеж, че не мога да отговоря на ваше величество от научна гледна точка — каза дон Иниго. — Затова пък ще ви отговоря от гледната точка на човек, повярвал на Колумб: неговата убеденост убеди и мен. И както ваше величество даде някога обет да не напуска Санта Фе, докато не падне Гранада, аз дадох обет да не изоставям Колумб, докато той не стъпи на брега на неизвестната земя, която искаше да ви подари и която ваше величество отхвърли.

— Тогава защо ти — прекъсна го Исабела, опитвайки се да обърне всичко на шега, макар младежът да говореше толкова сериозно, че шеговитият тон прозвуча неуместно, — защо ти, щом така си повярвал в мъдростта на генуезеца и щом на него са му достатъчни всичко на всичко две каравели, сто матроса и три хиляди крони^[5], за да осъществи начинанието си, да, защо тогава ти не заповядаш със собствени средства — а те са три пъти повече от сумата, която иска приятелят ти — да построят две каравели, да наемат сто матроса и защо не му връчиш тези три хиляди? Тогава Колумб, свободен от всякакви задължения, навярно ще успее да стане крал, а тебе ще назначи за вицекрал на приказната си страна.

— Предложих му да стори така, ваше величество — сериозно произнесе дон Иниго, — без да мисля за толкова почетна отплата: не съм честолюбив. Но Колумб отхвърли предложението ми.

— И тъй, Колумб отказва да осъществи замисъла, който обмисля вече двадесет години, отказва се в момента, когато му предлагат помощ! — възкликна Исабела. — Не, никога няма да повярвам, душице…

— Това е самата истина, ваше величество — отговори дон Иниго с почтителен поклон.

— И как обясни отказа си?

Обясни го така: за подобно начинание му е необходимо името и покровителството на всемогъщ монарх, а щом не му се е удало да осъществи замисленото с помощта на португалския или испанския морски флот, той възнамерява да опита късмета си при Шарл Осми. Може би кралят ще го подкрепи, ще благослови начинанието му с трите лилии на Франция…

— Какво? Генуезецът заминава за Франция? Вие сигурно знаете дали ще предаде проекта си на Шарл Осми, дон Иниго? — попита Фердинанд Арагонски, като неочаквано нахълта в стаята за молитви и се намеси в разговора, който слушаше вече от няколко минути.

Всички се извърнаха при появата му — някой тихо възкликна, друг неволно плесна с ръце от учудване.

Единствено дон Иниго изрази почитта си към краля само с поклон, с какъвто бе приветствал преди това и кралицата, сякаш щом чу как вратата бе скръцнала, се досети кой я отваря.

Но си сложи шапката с очевидното намерение да потвърди правото си да стои с шапка в присъствието на краля на Арагон. Впрочем той почти веднага я свали, като се обърна към Исабела, сякаш очакваше, че тя, неговата единствена господарка, всеки момент ще му даде знак, че прощалната аудиенция е приключила.

А Исабела трепна от радост, забелязвайки колко разпалено Фердинанд, обикновено толкова безстрастен, възприе унизителната за Испания вест — новината, че Колумб възнамерява да търси подкрепата на друг монарх.

Дон Иниго все така не отговаряше на въпроса на крал Фердинанд, затова Исабела каза:

— Не чу ли какво те запита кралят на Арагон? Той иска да знае дали генуезецът наистина заминава за Франция и вярно ли е, че смята да служи на крал Шарл Осми?

— Днес се разделих с Христофор Колумб пред градските порти в Бар, той тръгна по крайбрежието с надеждата, че от Аликанте, Валенсия или Барселона ще се добере до Прованс на някой попътен кораб.

— А след това? — произнесе Фердинанд.

— А след това — отвърна дон Иниго, — след това побързах насам с молба към кралицата да има добрината да ми разреши да последвам този велик човек, да отплувам заедно с него и да разделя неговата участ — добра или лоша…

— Значи възнамеряваш да го догониш?

— Ще го настигна веднага щом получа благоволението на милостивата господарка.

— Той несъмнено е заминал угнетен от неуспешните си молби към нас…

— Той замина с високо вдигната глава, с усмивка на лице, господарю, съжалението и разочарованието потискат сърцето, но то въпреки всичко е спокойно: той ще издържи двойната им тежест.

Фердинанд не отвърна нищо на тези надменни слова и след кратко мълчание прокара ръка по смръщеното си чело и пророни с неволна въздишка:

— Страхувам се, че съветниците ми прибързаха с отказа си! Така ли е, госпожо?

Кралят не бе успял да свърши, когато Исабела стана и се запъти към него; тя сключи ръце и рече:

— О, господарю мой, аз се подчиних на решението на Съвета, защото смятах, че то изхожда от вас… Но ако съм сгрешила и ако у вас все още е останала поне капка предразположение към човека, към когото може да се изпитва толкова преданост, който може да буди такова възхищение, трябва да се съветвам единствено с вас — мъдрия и великия.

— Смятате ли вие, дон Иниго — запита Фердинанд с такъв тон, че всяка негова дума като капка ледена вода смразяваше сърцето на Исабела, — да, смятате ли, че Колумб, ако открие земите на Китай и кралството Сипанго, ще достави от страните на Новия свят достатъчно количество подправки, благовония, скъпоценни камъни и злато, за да покрие прекомерните разходи, необходими за подобна експедиция?

Исабела усети как пот овлажни челото й: тя изпитваше чувството, което изпитват хората с поетична душа, когато човекът, който заслужава любовта или уважението им, изведнъж забравя, че словата му трябва да съответстват и на високото му звание, и на положението му.

Тя не се реши да възрази. А дон Иниго отвърна:

— Какво? Ваше величество нарича прекомерни разходите, необходими за подготовката на две каравели с екипаж от сто човека?… Някои дворяни, които са на служба при ваше величество, проиграват или пропиват три хиляди само за една нощ!

— И още нещо — припряно подхвана Исабела. — Аз ще издиря парите, които са нужни за експедицията.

— Вие? И откъде? — прекъсна я Фердинанд.

— Предполагам, че от сандъците на кастилския ковчежник — отвърна Исабела. — Ако пък там не се събере такава сума, готова съм да заложа или да продам скъпоценностите си, само и само Колумб да не предаде проекта си на друг монарх или на друга държава, защото осъществи ли го, кралството, което го е покровителствало, ще стане най-богатото, най-могъщото в света.

Фердинанд долови неясен шум от гласове, изразяващи било одобрение, било порицание, маркиза де Мойя неволно възкликна, а дон Иниго преви коляно пред кралицата.

— Какво означава това, дон Иниго? — попита Исабела усмихната.

— Аз боготворя своята повелителка и тя заслужава да я боготворят — произнесе младежът. — И чакам: ако бъде волята й, ще потегля на път, ще задържа Христофор Колумб и ще го върна в Санта Фе.

Исабела умоляващо погледна краля на Арагон.

Но за безстрастния и опитен държавник не бе характерно да се поддава на подобни пориви — той не можеше да понася проявите им у младежите и жените, защото смяташе, че всички увлечения трябва да бъдат държани на почетно разстояние от разсъдъка на министрите и сърцата на монарсите.

— Госпожо, наредете на младежа да стане — каза Фердинанд — и елате при мен — трябва да обсъдим това важно дело.

Исабела се приближи до краля и двамата, без да напускат стаята за молитви, хванати за ръце пристъпиха към амбразурата на прозореца, чиито витражи изобразяваха триумфа на Светата дева.

Младежът протегна ръце с молба към образа на Мадоната:

— О, пресвета майко божия, озари душата на краля с божествената светлина, увенчаваща челото ти!

Очевидно молитвата на дон Иниго бе чута, тъй като всички видяха безстрастното лице на Фердинанд да се оживява все повече под натиска на настойчивите увещания на Исабела; ето че той кимна с глава в знак на съгласие и произнесе високо:

— Е какво, нека бъде волята на любезната ни Исабела!

Придворните, очакващи решението с тягостно чувство, облекчено въздъхнаха.

— На коня, младежо! — заповяда Фердинанд. — Догонете вироглавия Колумб и му предайте, че кралете са принудени да отстъпят, щом той не отстъпва.

— Значи така, господарке?… — промълви дон Иниго, който нямаше търпение да чуе за решението не само от краля, но и от кралицата.

— Приемаме всички условия — отговори Исабела. — И нека приятелят ви се завърне спокоен: вече няма да има никакви пречки.

— Наистина ли, господарке? Да не би криво да съм чул? — разпитваше дон Иниго.

— Ето ръката ми.

Младежът се хвърли към кралицата, почтително докосна с устни ръката й и изхвръкна от покоите с вик:

— Дайте ми коня! Коня ми!

След около пет минути от двора се разнесе чаткане на копита — дон Иниго препускаше в галоп с коня си; след малко тропотът заглъхна.