XXIX
В навечерието на развръзката
Денят, без друго вече преизпълнен със събития, обещаваше на любопитните още много интересни неща до часа, в който слънцето, изгряло иззад ослепителните върхове на Сиера Невада, щеше да се скрие зад мрачните хребети на Сиера Морена.
Както вече казахме, дон Иниго пое към двореца, а дон Фернандо, пленник на честната си дума, се отправи към затвора; той вървеше с високо и гордо вдигната глава, не като победен, а като победител, защото смяташе, че не се е предал, а се е покорил на едно чувство, което може и да го е накарало да сдържи гнева си и може би да пожертва живота си, затова пък криеше в себе си нещо утешително.
Той се спускаше по пътя към града, след него вървяха мнозина от онези, които следяха ожесточената му битка; дон Иниго бе забранил да обиждат пленника, но не само забраната на върховния съдия владееше сега благородните сърца на испанците, но и възторженото изумление, което винаги предизвиква безумната храброст у юначните народи, и съпровождащите го обсъждаха как сръчно бе нанасял и отблъсвал ударите и напомняха по-скоро почетна свита, отколкото позорен конвой.
На завоя по пътя от Алхамбра дон Фернандо срещна две жени с наметки; и двете се спряха, чуха се възгласи на почуда и радост. Той също спря — дали го спряха гласовете, или предчувствието, което ни обзема при вида на любимо същество, или когато бързаме за среща.
— Хинеста! Доня Флора! — тихо рече дон Фернандо, а хората, вървящи подире му от площад Лос Алхибес с намерението да го изпратят до затвора, също спряха по-надалеч, за да не притесняват затворника и младите жени, проявявайки съчувствието, което тълпата винаги изпитва към обречения.
Не стояха дълго, но Фернандо успя да размени няколко думи с Хинеста и няколко погледа — с доня Флора. Девойките продължиха към Алхамбра, а дон Фернандо — към затвора.
Разбираемо е, че Хинеста бързаше към двореца: щом научи от доня Флора каква опасност заплашва Фернандо, тя реши още веднъж да изпробва властта си над дон Карлос. Но сега нямаше нито пергамент, удостоверяващ произхода й, нито милиона, който бе внесла в манастира.
Предполагаше, че паметта на брат й е толкова къса, колкото и на другите испански крале, и реши, че за него, както и за останалите, тя е вече най-обикновено момиче, бедната циганка Хинеста.
Но се надяваше, че сълзите и молбите й, нейната искреност ще смекчат студеното, недостъпно сърце на дон Карлос.
Само едно я плашеше: че няма да успее да се добере до краля. За нейна огромна радост вратата се отвори веднага щом произнесе името си.
Доня Флора трепереше от вълнение; уплашена, че ще изгуби и последната си надежда, остана да чака Хинеста до вратата.
Хинеста тръгна след царедвореца. Той отвори вратата към покой, превърнат в кабинет, отстъпи да пропусне девойката и, без да доложи, затвори вратата след нея.
Дон Карлос крачеше напред-назад с широки крачки, склонил глава на гърдите си, забол очи в земята, като че ли тежък товар — половината свят — лежеше върху плещите на този деветнадесетгодишен исполин.
Хинеста коленичи и застина в тази поза. Така минаха няколко минути — изглежда кралят не беше я забелязал. Но ето, Карлос вдигна очи, спря погледа си на нея — от разсеян той постепенно се превърна във въпросителен — и се осведоми:
— Коя сте вие?
— Забравихте ли ме, ваше величество? Колко съм нещастна! — отвърна циганката.
Тогава дон Карлос направи усилие да си я спомни: погледът му като че ли по-ясно съзираше бъдещето, отколкото сцени от миналото.
— Хинеста? — попита той.
— Да, да, Хинеста — прошепна девойката, зарадвана, че я е познал.
— Чуйте — каза той и спря пред нея, — днес или утре, ако нищо не попречи, ще пристигне вестоносец от Франкфурт!
— Какъв вестоносец? — не разбра Хинеста.
— Този, който ще извести на кого, на мен или на Франциск Първи ще принадлежи отсега нататък Империята.
— Бог ще я даде на вас, господарю — отвърна Хинеста.
— О, ако стана император — възкликна кралят, — ще започна с това, че отново ще превзема Неапол, както обещах на папата, Италия, която отстъпих на Франция, Сардиния, която аз…
Дон Карлос млъкна, спомнил си, че не е сам, че разкрива замислите си.
Прекара ръка по челото си.
Хинеста се възползва от мълчанието му.
— Ако станете император, ще го помилвате ли, господарю?
— Кого?
— Фернандо — този, когото обичам, за когото ще се моля до края на дните си.
— За сина, зашлевил плесница на баща си? — отчетливо произнесе всяка дума дон Карлос и се намръщи, изглеждаше сякаш му е трудно да говори.
Хинеста наведе глава.
Какво можеше да стори тя, горкичката, след такова обвинение, и то пред такъв обвинител? Едно — да падне ничком и да плаче! И тя се свлече в краката на краля и се разрида.
Дон Карлос я гледа няколко секунди, а тя не смееше да вдигне очи — щеше, разбира се, да се смае, като види как в погледа му проблясна искра на съчувствие.
— Утре — произнесе кралят — ще научиш заедно с цяла Гранада какво е решението ми. А сега остани в двореца, защото все едно ще живее ли, или не престъпникът, повече няма да се връщаш в манастира.
Хинеста разбра, че всички молби са напразни, изправи се и прошепна:
— О, господарю! Не забравяй, че пред хората съм ти чужда, но съм ти сестра пред бога!
Дон Карлос даде знак с ръка и Хинеста се оттегли.
Доня Флора я чакаше пред вратата. Хинеста й разказа за срещата си с краля.
Край тях мина придворен. По нареждане на краля той търсеше върховния съдия. Девойките тръгнаха след него с надеждата да научат новини от дон Иниго.
През това време Мерседес се молеше в стаята си коленичила и чакаше с тревожна тъга както Хинеста и Флора. Тя се намираше в предишната си спалня — нали тук дон Фернандо, нейният отритнат, но все още свободен тогава син я бе навестил. Щастливи бяха онези времена!
Горката майка! Тя бе стигнала дотам да нарича щастливи дните, когато вехнеше от страх, мъка и тревога. Да, но тогава тя намираше утеха в мечтите. Сега всичките й мечти бяха рухнали, нямаше почти никаква надежда.
Тя изпрати Беатрис и Висенте да научат нещо за сина й.
Новините идваха все по-страшни и по-страшни. Отначало тя се надяваше, че Фернандо ще се скрие в планините. Ще отиде в планината — убеждаваше тя сама себе си, — а оттам ще се спусне в някое пристанище, ще се качи на кораб и ще отплава за Африка или Италия. Никога вече не ще види сина си, затова пък той ще е жив!
Но около един часа след пладне разбра, че той се отказал да бяга и преследван от ревящата тълпа, се втурнал към площад Лох Алхибес. В два часа научи, че се сражава в кулата Вела, убил и ранил осем или десет души.
В три часа й съобщиха, че Фернандо се е предал на дон Иниго, дал честна дума да не бяга и се отправил към затвора без охрана.
В четири слугите й доложиха, че кралят обещал на върховния съдия да не произнася присъда, докато сам не разпита обвиняемия.
В пет часа разбра за думите на краля, който казал на Хинеста, че утре тя заедно с цяла Гранада ще научи какво е решението му. И тъй, значи присъдата ще бъде произнесена утре. Каква ли ще бъде?
А привечер до нея стигнаха някакви смътни страшни слухове. Из града разправяха — наистина, засега нямаше никакви доказателства, — че кралят бил заповядал на върховния съдия през нощта да издигнат ешафод на площад Лос Алхибес.
Ешафод, но за кого?
Кралят посетил затворите заедно с дон Иниго, но там раздавал помилвания.
За кого е ешафодът, нима за дон Фернандо? Но имало ли е такава заповед?
Висенте си предложи услугите да разузнае всичко, обеща да прекара цялата нощ на площад Лос Алхибес, да изясни какво ще стане там и за всичко да съобщи на господарката си.
В девет часа вечерта излезе от вкъщи, но след по-малко от час се прибра и разправи, че всички пътища към площада са затворени от стража и дотам не може да се стигне. Оставаше й едно: да чака и да се моли.
И доня Мерседес реши да прекара нощта в молитви. Тя стоеше на колене и чуваше как нощните пазачи извикват колко е часът. Едва беше заглъхнал унилият глас, обявил, че е полунощ и подканил жителите на Гранада да си лягат, когато в ключалката силно заскърца ключ — през тази врата обикновено влизаше дон Фернандо.
Както беше на колене, тя се извърна и видя вратата да се отваря и пред нея да застава човек с широкопола шапка, скриваща лицето му, и с дълга пелерина. Само синът й имаше ключ от тази врата.
— Фернандо! Фернандо! — извика тя и се завтече към нощния гост. Но тозчас спря: този, който влезе в стаята и заключи вратата след себе си, беше с една глава по-нисък от Фернандо.
Непознатият свали шапката си и съблече пелерината.
— Аз не съм Фернандо — продума той.
Мерседес отстъпи една крачка.
— Кралят — прошепна тя.
Той поклати глава и рече:
— Не, сеньора, не е кралят… във всеки случай не и тук.
— Кой сте тогава? — прошепна Мерседес.
Изповедник… На колене, жено! Признайте, че сте измамили съпруга си. Не е възможно син да зашлеви плесница на баща си!
Мерседес падна на колене и, простряла треперещите си ръце към краля, възкликна:
— О, господарю, господарю, сам Бог ви изпраща! Слушайте тогава, ще ви разкрия цялата истина.
