Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (7)

6.

— Къде е Джозефина? — попита Айзък Бел детективите на пропуска към пистата.

— Във въздуха, господин Бел.

— А Арчи Абът?

— Там, при жълтата палатка, сър.

Бел стигна до Белмонт с взет назаем „Пиърс-Ароу“, за да разпита Джозефина за навиците на съпруга й и помощниците, към които би могъл да се обърне. Тя бе единственият човек, живял с него в годините му на отшелничество и дори може би имаше представа къде се укрива той.

Бел веднага отбеляза в ума си, че Уайтуей е избрал идеално място за начало на надпреварата. Вътрешната част на хиподрума Белмонт беше огромна. Пистата му бе най-дългата в страната — над два километра, а полето в средата бе с размерите на малка ферма. Почти двестате декара трева се виждаха идеално от трибуни, побиращи хиляди зрители. Имаше място за множество двестаметрови отсечки, в които машините да набират скорост и да се приземяват, както и за палатки, временни хангари, място за автомобили и камиони. Железопътният парк за поддържащите влакове беше от другата страна на трибуните.

Бел вдиша дълбоко вълнуващата смес от изгоряло масло, гума и газолин. Почувства се на мястото си. Миришеше като на събиране на спортни автомобили, но още по-наситено, заради лака, с който летците покриваха машините си, за да изолират материалите, опънати по рамките им. На земята гъмжеше от самолети и хора. За разлика от автомобилните събирания обаче, всички погледи бяха насочени към яркото синьо небе.

Във въздуха фучаха летящи машини, спускаха се и правеха завои — свободни като птици, но сто пъти по-големи. В небето се виждаше огромно разнообразие от самолети.

Някои бяха три пъти по-дълги от състезателен автомобил, а крилете им се простираха на повече от десет метра. Имаше и по-малки, които прелитаха насам-натам като водни кончета.

Шумовете също бяха вълнуващи. Всеки вид двигател имаше свой собствен звук.

Чуваше „Шляп! Шляп!“ от радиалния трицилиндров „Андзани“, резкият грохот на четирицилиндровия „Къртис и Райт“, гладкото гъргорене на великолепния „Антоанет“ V8, който Бел познаваше от състезателните лодки, както и нескончаемото „Пат! Пат! Пат!“ на ротативните френски „Гном Омега“, чиито седем цилиндъра нетипично се въртяха около централен колянов вал и бълваха дим от рициново масло, който миришеше на восък от свещи.

Бел откри Арчи при огромната палатка, също толкова яркожълта, колкото банера върху сградата на „Инкуайърър“. Двамата детективи се ръкуваха радушно. Арчи Абът бе почти толкова висок, колкото Айзък Бел, червенокос, с привлекателни сиви очи и ослепителна усмивка. Винаги бе гладко избръснат. Едва забележимите белези по високото му чело показваха, че има опит на ринга. Двамата бяха близки приятели още от колежа, когато Арчи се боксираше за Принстън, а Бел го нокаутира от името на Йейл.

Арчи добре се беше възползвал от времето си тук. Успял бе да се сприятели с всички участници и организатори. Детективите му — дегизирани като механици, репортери, продавачи на хотдог и захаросани пуканки, както и „официалните“ — в костюми и бомбета, изглеждаха запознати с територията си и бяха постоянно нащрек. Но Арчи не можа да добави нищо ново към информацията за Джозефина и Марко Челере, а и това, което знаеше, не бе нищо повече от спекулация.

— Били ли са любовници?

Арчи сви рамене.

— Не мога да ти кажа. Малко се натъжава, когато спомена името му. Но всъщност голямата й страст е летателната машина.

— Дали не се натъжава от липсата на уменията му?

— Не знам. Самата тя е механик магьосник. Може сама да разглоби машината и да я сглоби, ако се наложи. Каза ми, че там, където ще лети, няма да има механици.

— С интерес очаквам да я видя. Къде е тя?

Арчи вдигна пръст към небето.

— Там.

Двамата огледаха синевата. В небето маневрираха десетина самолета.

— Вероятно Уайтуей е боядисал машината й в жълто.

— Да. Като тази палатка е.

— Не я виждам.

— Тя не е с останалите. Лети сама.

— Откога я няма?

Арчи извади часовника си.

— От час и десет минути — обяви, явно недоволен, че няма и следа от младата жена, чиито живот и безопасност му бяха поверени.

Бел каза:

— Как, за бога, да я наблюдаваме, ако не я виждаме?

— Ако можеше да стане моето — отвърна Арчи, — щях да летя с нея. Но е против правилата. Ако състезателят има спътник, го дисквалифицират. Онзи Уейнър обясни, че няма да е честно спрямо останалите, защото спътникът може да помага.

— Трябва да измислим по-добър начин да я наглеждаме — отбеляза Бел. — Когато започне състезанието, за Фрост ще е още по-просто да я причака някъде по маршрута.

— Мисля да разпределя хора на покрива на поддържащия вагон с бинокли и пушки.

Бел поклати глава.

— Виждаш ли всички вагони в парка? Като нищо ще попаднеш в задръстване.

— Мислех и за няколко автомобилисти, които да се движат напред.

— Това ще помогне. Две коли, ако намеря кой да ги кара. Господин Ван Дорн вече се оплаква, че съм взел всички кадри на агенцията. Кой е на онзи самолет, зеления?

— Били Томас, автомобилният състезател. Наеха го Вандербилтови. Лети с „Къртис“. От синдиката Вандербилт купиха три, за да си избере най-бързия. По шест хиляди единия. Наистина искат да спечелят. Ето и французина Рене Шевалие.

— Шевалие, който управляваше онази машина през Ламанша.

Елегантният моноплан „Блерио“ вече бе хванал окото на Бел. Машината изглеждаше лека като водно конче. Крилата и вертикалните стабилизатори бяха свързани от четири надлъжника, фиксирани с напречници и кабелно обтягане. Шевалие седеше зад крилото, отчасти предпазен от нещо като кабинка, която го скриваше почти до гърдите. Включваше и изключваше ротативния си двигател „Гном“, за да забави, докато се приземява.

— Като приключа с тази задача, ще си купя и аз такъв.

— Завиждам ти — каза Арчи. — С удоволствие бих се пробвал да полетя.

— Хайде. Ще се учим заедно.

— Не мога. Друго е, когато си женен.

— За какво говориш? Лилиан няма да има нищо против. Тя кара състезателни коли. Сигурно и тя ще иска самолет.

— Нещата се променят — сериозно каза Арчи.

— Какво искаш да кажеш?

Арчи се огледа и понижи тон.

— Не искахме да кажем на никого, докато не сме сигурни, че всичко е наред. Но няма да се залавям с опасно хоби, когато май ще имаме деца.

Айзък сграбчи Арчи под мишниците и го вдигна от земята.

— Великолепно! Поздравления, Арчи!

— Благодаря! Можеш да ме пуснеш…

Хората зяпаха учудени. Не се виждаше често как един висок мъж вдига друг висок мъж и го тръска като кученце.

Айзък Бел не беше на себе си от радост.

— Чакай Мариан да чуе! Толкова ще се радва за теб. Как ще го кръстите?

— Ще видим първо какво е.

— Може да си вземеш самолет, когато тръгне на училище. Дотогава летенето ще е още по-безопасно.

Още един самолет наближаваше пистата.

— А чий е този син „Фарман“?

Фарманът, също френски самолет, беше биплан с едно витло, обърнато към опашката. Изглеждаше изключително стабилен и се спускаше сякаш по вода.

— На сър Едисън Сидни Мартин.

— Може да победи. Спечелил е всички английски надпревари и лети с най-добрите самолети.

— Беден като църковна мишка, макар че е баронет — отбеляза Арчи, — но пък си има богата съпруга.

Арчибалд Ейнджъл Абът Четвърти, чиито предшественици бяха сред първите управници на Ню Амстердам^[1], познаваше също толкова добре немската, френската и британската аристокрация, колкото и богатите нюйоркчани, благодарение на дългия си меден месец в Европа — одобрен официално от Джоузеф Ван Дорн, в замяна на информация за възможни клонове на агенцията отвъд океана. Той продължи:

— Бащата на жена му е богат лекар от Кънектикът. Тя му купува самолетите и се грижи за него. Той е много стеснителен. А като говорим за богати благодетели, ето го и момчето на чичо Сам^[2] — лейтенант Чет Бас. Управлява райта на Сигналния корпус на армията.

— Познавам Чет от училище. Когато отвори уста за бъдещето на въздушните бомбардировки, ще трябва да го застреляш, за да му я затвориш. Но, ако трябва да съм честен, има право. С постоянните приказки за война в Европа, офицери от армията непрестанно кръстосват по авиационни събирания.

— Онзи червеният също ли е райт? — удиви се Бел, объркан от странната смесица прилики и разлики. — Не, не е възможно! — възкликна той, докато самолетът се приближаваше. — Витлото сочи напред. Това е биплан трактор.

— Това е шампионът на работническата класа. Летецът е Джо Мъд. Започнал е с райт, но се блъснал в един дъб. Някакви профсъюзни работници решили да си вдигнат реномето, купили отломките и сглобили това от тях. Наричат го „Американския освободител“.

— Кои профсъюзи?

— Зидаро-мазаческият и каменоделският се обединили с Братството на локомотивните огняри. Хубава малка машина, предвид, че е скалъпена от каквото намерят. Уайтуей се опитва да им забрани да участват.

— Защо? — попита Бел.

— Ако работещите мъже имат излишни пари — започна да имитира Арчи приповдигнатия тон на Уайтуей, — трябва да помогнат на Лигата срещу баровете.

— Въздържание? Виждал съм Престън Уайтуей да пие алкохол като вода.

— Само че шампанско, а не бира. Пиенето е привилегия, според него, която трябва да имат само тези, които могат да си го позволят. А когато боядиса самолета на Джозефина в „уайтуейско жълто“, Джо Мъд и неговите момчета боядисаха своя в „революционно червено“.

Бел отново огледа небето.

— А къде е нашето момиче?

— Ще се върне — увери го Арчи, макар и той да се взираше неспокойно нагоре. — Скоро ще й свърши бензинът. Трябва да се върне.

Внезапно нещо изпищя.

Бел се огледа. Звукът можеше да събуди и спяща пожарникарска команда. Странно, но никой от механиците и летците не му обърна внимание. Звукът спря също толкова внезапно, колкото и бе започнал.

— Какво беше това?

— „Термодвигателят“ на Платов — отвърна Арчи. — Някакъв луд руснак. Изобретил нов вид самолетен двигател.

Бел и Арчи поеха покрай една тристаметрова релса, в чийто край се намираше странен механизъм. До него механици сглобяваха бял биплан.

— Ето го Платов.

Жени в дълги бели летни рокли и огромни широкополи шапки зяпаха като омагьосани наперения руски изобретател. Изпод сламената му шапка с яркочервена панделка се показваха ситни къдрици, които покриваха дори бузите му под формата на стегнати бакенбарди.

— Върви му с дамите, като че ли… — промърмори Бел.

Арчи обясни, че това са жените, приятелките и майките на съперниците му.

Платов енергично жестикулираше с инженерска сметачна линия и Бел не пропусна проблясъкът на луд учен в погледа му. Макар че руснакът изглеждаше не толкова опасен, колкото ексцентричен, особено като се има предвид, че обръща доста внимание на обожателките си.

— Търси си инвеститор — каза Арчи. — Надява се някой пилот да опита да лети с това. Засега никой не е готов да се откаже от витлата. Но може да му излезе късметът. Онзи дебелак в бяло е плантатор на памук от Мисисипи и има повече пари, отколкото мозък. Плаща, за да изпробват двигателя върху истински самолет. Господин Платов? Бихте ли дошъл, за да обясните на приятеля ми господин Бел как работи съоръжението ви.

Изобретателят докосна с устни няколко от ръкавиците на дамите край себе си, наклони шапката си и дойде при тях. Ръкува се с Бел, поклони се и чукна с пети.

— Димитри Платов. Идеята е, по-добра моторно мощна лет-машина. Платов демонстрира нея.

Бел се заслуша внимателно. „Термодвигателят“ използваше малък автомобилен мотор, за да захрани компресор. Компресорът впръскваше течен керосин през дюза, а искра подпалваше нестабилната течност и създаваше тяга.

— И прави реактивност! Реактивност бута.

Бел забеляза, че шумният руснак се харесва на хората наоколо. Лошият му английски караше омазаните с грес механиците да смеят, но пък обсъждаха новия двигател с уважение. Също като автомобилните механици, и самолетните обичаха да човъркат из машините, за да ги направят по-мощни и по-бързи.

Ако работи, казваха те, термодвигателят има добър шанс да спечели, защото се справя с трите най-големи проблема на летателните машини — голямо тегло, недостатъчна мощност и вибрациите, които заплашваха да натрошат крехката арматура. Засега термодвигателят бе прикрепен към релса, по която неколкократно бе „летял“ с голяма скорост. Истинският тест щеше да дойде, когато го сложат на самолета на плантатора.

— Идеята е не бутала се тресат, не витла се чупят.

Механиците наоколо закимаха одобрително. Поне на теория двигателят на Платов трябваше да вози гладко като турбина, за разлика от бензиновите, от които на летеца можеха да му изпопадат зъбите. Дотича друг механик.

— Господин Платов! Господин Платов! Елате, моля ви, в нашия вагон склад.

Платов грабна една кожена торба и забърза след човека.

— Това пък какво беше? — попита Бел.

— Той е първокласен машиностроител — каза Арчи.

— Издържа се, като работи на свободна практика, майстори части. Вагоните складове си имат стругове, преси, точила и всичко необходимо. Ако им притрябва част, Платов може да я направи по-бързо, отколкото да я докарат от фабриката.

— Ето го и нашето момиче! — възкликна Бел.

— Най-после! — въздъхна с облекчение Арчи.

Бел не отлепваше поглед от жълтото петънце на хоризонта. То бързо се уголеми. По-скоро, отколкото Бел очакваше, петънцето се превърна в елегантен моноплан. Двигателят работеше впечатляващо безшумно.

Арчи каза:

— Това е този „Челере“, който Престън Уайтуей откупи от кредиторите на Марко.

— Пред последното произведение на Марко повечето от останалите самолети приличат на хвърчила — отбеляза Бел.

— Бърз е, спор няма — съгласи се Арчи. — Но твърдят, че не е толкова здраво сглобен, колкото бипланите. Мълви се, че затова фалирал Марко.

— Какво се мълви?

— В Италия Марко сключил договор с италианската армия за една от машините си, теглил голям заем, който щял да изплаща с хонорарите си от военния самолет, и имигрирал в Америка, където построил няколко обикновени биплани и ги продал на Фрост. Взел още един заем, за да построи този, с който тя лети сега. Само че в Италия от военния му самолет паднало едно крило и летецът генерал си счупил и двата крака.

Армията прекратила договора и Марко станал… както там се казва персона нон грата. Не знам дали е вярно, но всички механици са съгласни, че монопланите не са толкова силни, колкото бипланите.

— Но цялата сила на биплана е за сметка на скоростта.

— Може би, но летците и механиците, с които говорих, казват, че най-трудно ще е не да стигнеш пръв, а въобще да стигнеш до Сан Франциско. Ако търсиш само скорост, не би могъл да довършиш надпреварата.

Бел кимна.

— Да, автомобилът, който спечели автомобилното състезание от Ню Йорк до Париж, не беше най-бързият, но беше най-здрав. Да се надяваме, че Престън не е купил на клиентката ни летяща смърт.

— Предвид потокът от телеграми, които Уайтуей й изпраща всеки ден, може да се обзаложиш, че е поръчал да огледат машината от опашката до носа, преди да я купи. Не би рискувал живота й. Влюбен е!

— А какво мисли тя за Престън? — попита Бел.

Въпросът бе съвсем естествен. Ако някой изобщо има представа какво е отношението на Джозефина към Уайтуей, това е Арчи. Преди да стане най-щастливо жененият детектив в Америка, Арчибалд Ейнджъл Абът Четвърти се бе радвал на много години като най-желаният ерген в Ню Йорк.

— По мое мнение — каза той с усмивка на човек опитен в тези неща — Джозефина се възхищава много на самолета, който Престън й е купил.

— Никой никога не е обвинявал Престън Уайтуей в интелигентност, що се отнася до личния му живот.

— Едно време не линееше ли по Мариан?

— Без ни най-малка идея, че рискува живота и здравето си — каза мрачно Бел. — Точно това имам предвид.

Детективът пое по тревата към мястото, където кацаха машините. Докато Бел разговаряше с Платов, здравият червен биплан трактор на Джо Мъд беше излетял и сега се опитваше да кацне преди жълтия моноплан. Докато Джозефина кръжеше, за да му позволи да го стори, Мъд докосна тревата и след стотина метра спря.

Машината на Джозефина пое към земята под почти прав ъгъл и много по-бързо от Мъд. Толкова бързо, че сякаш самолетът бе останал без контрол и просто пада от небето.