Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (33)

32.

„Разследвай Димитри Платов!“

Това беше текстът на телеграмата, която Айзък Бел прати на следователите в Чикаго и Ню Йорк. Беше сигурен, че руският изобретател има нещо общо с решението на Джозефина да се омъжи за Уайтуей. Но защо — това му бе напълно неясно. Нещото, което го интересуваше най-много в момента, бе как Платов има власт да убеди Джозефина за нещо толкова лично и важно, колкото брака.

Бел не можеше да търпи подобна неизвестност за човек, който се разхожда спокойно край самолетите и бе приеман радушно във всеки спомагателен вагон от състезанието. Още повече, че Димитри Платов предложи да замести убития главен механик на Едисън Сидни Мартин, дни преди витлото на англичанина да се счупи и да го запрати в канзаския поток. А ако имаше механик в цялото състезание, който си знае работата перфектно, то това бе Платов.

Резултатите от разследването на детективите на „Ван Дорн“ пристигнаха два дни по-късно и напълно объркаха Бел.

Единствената информация за Платов се съдържаше в папките на „Ван Дорн“ с новини за купата „Уайтуей“ и приготовленията на Белмонт парк, както и на докладите на самия Бел. Също така, репортерите бяха описали — с различна точност — термодвигателя на Платов, но само в статии за инцидента с него, убил главния механик на Стив Стивънс.

Бел се замисли какво би могъл да значи тази липса на информация. Връзваше се с твърдението на Даниела Ди Векио, че никога не е срещала Платов на Международното изложение в Париж, както и че никога не е чувала името му.

Възможно ли е Платов никога да не е бил там? Но тогава, от кого Челере е купил така наречения си реактивен двигател?

Бел прати следното съобщение на „Отдела по проучванията“:

„Концентрирайте се върху термодвигателя незабавно!“

После се обади на Дашууд във вагона.

— Спираш с комарджиите. Наблюдавай Димитри Платов. Нека не разбира, но искам да се залепиш за него като сянка.

— За какво да внимавам?

— Има нещо в него, което ме притеснява — каза Бел. — Може и да е невинен, какъвто изглежда, но е имал възможността да саботира пушъра на англичанина.

— Дали не би могъл да е вътрешен човек на Хари Фрост? — попита Дашууд.

— Може да е кой ли не.

 

 

Айзък Бел потърси малцината агенти на Ван Дорн на Югозапад, до които можеше да се добере. Инструктира ги да охраняват сватбата на Джозефина. Когато детективите се появиха във Форт Уърт и рапортуваха във вагона на Бел, той им сподели стратегията си: „Искам да е невъзможно Хари Фрост да се приближи достатъчно, за да стори каквото и да било. Възползвайте се от всичките си контакти. Твърде сме малко, но ако съберем връзките си с хора на закона, железопътната полиция, информатори, комарджии и престъпници, които разследваме, може да опитаме да образуваме периметър, достатъчно широк, че да не могат картечниците на Фрост да достигнат Джозефина.“

Именно обсегът на картечниците бе основният проблем. Бяха смъртоносни на разстояние до километър и половина. Ала Фрост можеше да утрои заплахата, като вдигне дулата така, че куршумите да се сипят от горе на долу от разстояние над четири километра и половина.

— Няма да е толкова трудно, колкото ви го изкарвам — успокои той вандорнци. — Шерифът на Форт Уърт услужливо ще ни помогне, както и всичките му временни наместници, включително работници от ранчотата наоколо. Ще разпознаят непознатите лица. Ще имаме и жп копои на разположение, от линиите „Тексас & Пасифик“ и „Форт Уърт & Денвър“.

— Ами ако Хари Фрост реши да наеме свои местни хора? — попита един лосанджелиски детектив, току-що слязъл от влака, с кремаво бомбе и розова вратовръзка.

Бел каза:

— Какво би отговорил, Уолт? — и кимна към стария си приятел Уолт Хетфийлд Тексасеца, който беше пристигнал на кон.

Тънък като стоманена релса и много по-силен, бившият тексаски рейнджър примижа изпод периферията на шапката си.

— Нищо не му пречи на оня да събере гадовете от района — каза той. — Ама не може да ги вкара в града, полицаите ще ги познаят. Обаче, Айзък, това да видиш Хари Фрост не значи да го спреш. Като чета какви сте ги вършили двамата, май от нищо не го е страх. Ще превземе ада с кофа вода.

Бел поклати глава.

— Не разчитайте Фрост да действа прибързано. Няма да има безразсъдно нападение, нито последен отчаян щурм. Каза ми го в очите, не го е страх да умре. Но само след като убие Джозефина.

 

 

Когато разположи камерите и прожекторите си в колизеума Норт сайт, Марион Морган се присъедини към Айзък Бел в щаб-вагона на Ван Дорн. Бел й направи комплимент за новата й цепната пола за яздене, която тя беше намерил в магазин във Форт Уърт, обслужващ жените на богати фермери.

— Как изглежда теренът за сватбата? — попита той, понеже, докато организираше периметъра, не бе имал време да огледа колизеума.

Марион се засмя.

— Спомняш ли си как го описа Престън?

— „Най-изобилстващото с активност панаирно пространство в цялата Западна полусфера.“

— Пропуснал е една дума: „добитък“. В онзи изобилстващ от активността на говеда павилион провеждат Националния панаир на фуражистите и животновъдите. Джозефина така се смя, че й избиха сълзи.

— Тя е дъщеря на мандраджия.

— Каза: „Ще се омъжвам в обор“. Всъщност, сградата е много голяма. Обилно осветление за камерите ми. На покрива има прозорци, както и електричество за прожекторите ми. Ще се справя. А ти?

— Затвореното пространство е по-лесно за охраняване — каза Бел.

Когато най-после огледа терена, откри, че изборът наистина е добър. Имаше огромни жп депа за спомагателните влакове и за тези на гостите, както и лесно разглобяеми платформи, за да има място за самолети.

 

 

След хиляда и петстотин километра от Чикаго по ужасните пътища на запад, флайърът на Хари Фрост беше покрит със слой от пръст, прахоляк и окичен с въжета за мъкнене на товари, вериги, допълнително гориво и масло, както и неколкократно кърпени резервни гуми. Само че още се движеше идеално, а Фрост изпитваше свобода, която никога не бе имал на влак, дори на личния си. Както Джозефина все бърбореше за летенето във въздуха — на въздуха, както го наричаше тя, настоявайки, че той е почти твърд, — в или на, човек можеше да кара колата си, накъдето поиска.

На петдесет километра от Форт Уърт, град на кланици, скриващ небето с дима си, Фрост нареди да спрат на ниско възвишение. Огледа прерията, осеяна с храсталаци, с мощния си немски бинокъл, който си бе купил за африканските сафарита. На около два километра се намираше жп линията. На един отдалечен страничен коловоз сам стоеше товарен вагон. Някога коловозът бе обслужвал градче, унищожено от торнадо.

— Карай!

Майк Стотс, механикът на Фрост, запали двигателя на флайъра. Три часа и около четиридесет километра след това отново спряха. Фрост изпрати Стотс напред с мотоциклет, който бяха откраднали от Уичита Фолс.

Стотс трябваше да проучи територията и да установи контакт с хората на Фрост във Форт Уърт.

— Да искаш да отида с него? — попита Дейв Мейхю, специалистът по телеграфните съобщения.

— Стой тук.

Фрост винаги можеше да се сдобие с друг механик, но специалист по телеграфните съобщения, а и умел стрелец в добавка, се намираше изключително трудно. Стотс се върна по-скоро, отколкото Фрост очакваше.

— Какво става?

— Заграждения. Имат и конни патрули.

— Сигурен ли си, че не са били работници от някое ранчо?

— Не видях крави.

— А в града?

— Навсякъде полиция. Половината мъже носеха звезди на наместници. А повечето от останалите приличаха на детективи.

— Някакви жп копои?

— Около стотина.

Фрост се умълча и се замисли. Очевидно Айзък Бел действаше с представата, че картечниците „Колт“, откраднати от форт Райли, бяха у него.

Но имаше и други начини. Фрост изпрати Мейхю по един от телеграфните стълбове, за да изпрати съобщение на своя диспечер от „Тексас & Пасифик“, след което се отправи на запад, заобикаляйки Форт Уърт.

След като се стъмни, флайърът се изкачи по един от насипите край жп линията, и пое по релсите още по на запад. Нареди на механика да следи за фарове от локомотив. Двамата с телеграфиста гледаха напред. Пет пъти слизаха, за да направят път на влакове.

 

 

Късно на следващия ден, на половината от пътя до Абилийн, Хари Фрост наблюдаваше през бинокъла си един голям закрит фургон, теглена от шест мощни мулета, да спира до един товарен вагон, паркиран на страничен коловоз. Коловозът обслужваше огромно ранчо на петнадесет километра по-нататък. Притежаваше го инвестиционен тръст от Уолстрийт, където Фрост имаше собственически дял. Шестима стрелци, предрешени като каубои, яздеха до каруцата.

Слязоха, отвориха един катинар на вагона, след това и вратата му и свалиха тежки сандъци с надписи по тях: „Орачески пособия Холиън, Санди Хук, Кънектикът“. Натовариха ги във фургона.

Фрост обходи за пореден път безкрайните празни километри храсталак и треволяци с бинокъла си, проверявайки дали няма да се появи някой. До хоризонта се ширеше прерия, осеяна с кафяви петна мескитова трева. На запад се издигаха облаци или може би ниски хълмове. Забеляза, на петнадесетина километра на север, едно самотно източено здание, което можеше да е или вятърна мелница за изпомпване на вода, или сондажна кула за нефт. Релсите блестяха право на изток и на запад, а над тях на стълбовете беше опъната телеграфната жица.

Приключиха с натоварването на фургона. Той се затъркаля на запад по утъпкания черен път, успореден на релсите. Конниците се движеха до него. Колата на Фрост ги настигна на три километра от коловоза. Отблизо видът на конниците би накарал всеки офицер на реда да извади оръжията си — приличаха по-малко на кравари и повече на банкови обирджии. По ръцете си нямаха белези от работа по пасища. Носеха револвери в двойни кобури на хълбоците си, както и пушки, втъкнати в седлата. След като огледаха тримата мъже във флайъра, членовете на бандата очаквателно се обърнаха към високия мъж сред тях. Фрост вече го беше разпознал като предводителя им, с когото бяха общували чрез посредник, на когото Хари вярваше.

Той попита:

— Кои от вас са били в Испанската война?

Четирима мъже кимнаха.

— Стреляли ли сте с картечници „Колт“?

Отново кимнаха, като продължаваха да хвърлят погледи към лидера си.

— Последвайте ме. Намерил съм корито на пресъхнал поток, където можем да ги разположим.

Никой не помръдна.

— Хърбърт? — каза дружелюбно Фрост. — Приятелите ми в Чикаго ми казват, че си закоравял бандит. Хората ти те гледат, сякаш очакват от теб някаква мъдрост. За какво мислиш?

Хърбърт провлачено отвърна:

— Мислехме защо, вместо да гърмим по самолети, да не ти вземем парите сега, и колата, и картечниците, и ако не ни правиш проблеми, да ти дадем да скокнеш на влака за Чикаго. Така де, трима сте, пък ние сме шестима.

Хари Фрост стисна приклада на рязаната си пушка.

Бандитът безстрашно се взря в двойното дуло.

— Нещо не ми се нравят тия, дето се целят в мен. Особено с такава пушка.

— Не се целя във вас, г-н Хърбърт — отвърна Хари Фрост. — Издухвам ви главата от раменете.

Натисна двата спусъка. Пушката изтрещя като оръдие и ударната вълна от двадесетте сачми изхвърли Хърбърт от седлото. Нямаше ехо, само един-единствен гръм и цвиленето на уплашени коне.

Когато бандата на мъртвия успокои животните си, Стотс и Мейхю се целеха в тях с по два револвера, а Хари Фрост вече беше презаредил.

Лицето му беше мораво от гняв.

— Кой още?

Те разопаковаха картечниците, платформите им, кутиите с амуниции и лафетите им, с които щяха да ги придвижват под оскъдната сянка на храсталаците и ниските дръвчета край потока. Разглобиха и почистиха оръжията и ги качиха на двуколесните лафети.

Оръжията тежаха почти двеста килограма, заедно с кутиите амуниции. Като ругаеха размерите им, мъжете ги изтърколиха първо нагоре, а след това надолу по коритото на потока, което беше дълбоко и тясно, като военен изкоп. С издигнати дула, на двеста метра една от друга, картечниците контролираха пространството около релсите, които самолетите щяха да следват по пътя си към Абилийн.

За да са сигурни, че картечниците работят, вкараха патрондашите и изстреляха по петдесет куршума с всяка, убивайки няколко крави на близо километър разстояние.

Хари Фрост подаде на Стотс ловния си нож.

— Отиди да ни отрежеш по нещо за вечеря. Отрежи и за закуска. Ще поостанем.

Нареди на Мейхю да се изкатери по някой стълб и да подслуша телеграфа.

Телеграфистът опъна жица до земята, свърза я с една пластина за пращане и получаване на морзови съобщения, облегна се на стълба с пластината в скута си и запревежда съобщенията на железопътните диспечери. Няколко пъти предупреди останалите, че идва влак. Те се скриваха под подпорите на моста, докато влакът трополеше по него. По-голямата част от телеграфната активност беше за вместването на допълнителни влакове по гарите — личните влакове на богаташи и експресните локомотиви на вестниците, които щяха да отразяват сватбата във Форт Уърт.