Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (40)

39.

Айзък Бел чуваше само вятъра през укрепващите жици на крилете, докато планираше безмоторно в плавни кръгове. Под него крави и бикове пасяха кротко, а ято бели пеликани летяха спокойно — доказателство, че е безшумен като кондор.

От далечния Тих океан се задаваше буря, която бързо преодоляваше крайбрежните планини. Сянката на машината му се показваше и чезнеше, докато разпокъсани облаци, току скриваха слънцето. Бел маневрираше така, че да не позволи на сянката си да падне върху флайъра, който се носеше по релсите и оставяше голяма прашна диря зад себе си.

Във флайъра имаше трима мъже. Бел беше твърде високо, за да ги разпознае дори с бинокъла. Ала огромният мъж, прегърбен на задната седалка, както и това, което тримата бяха сторили със стрелката, му подсказваше, че това са Хари Фрост и неговите бандити.

Забеляза дирята, петнадесет километра след като последва стрелката при „Змийския танц“. Незабавно изключи шумния „Гном“. Джозефина бе на земята в безопасност, на петдесет километра зад него, и беснееше заради забавянето, въпреки официалната пауза, която Уайтуей направи, за да даде възможност на Бел да залови Фрост.

Бел се върна към кръстопътя и запали отново гнома. Когато видя дългата жълта лента на спомагателния влак на Джозефина, той се спусна току над него, задържа се на няколко метра над хангарния вагон — от него стърчаха въоръжени с пушки детективи — отново се обърна и поведе влака след колата на Фрост, издигайки се само на двестатина метра над локомотива.

След десет минути си мислеше, че трябва да са настигнали колата, но релсите бяха празни, а дирята я нямаше. Отпред се появи широко пресъхнало корито на поток, лека вдлъбнатина в терена, а релсите завиха успоредно на подножията на планините по брега. Дълъг рамков мост пресичаше коритото.

Детективът хвана кормилната ръчка с една ръка, а с другата вдигна бинокъла. Решетката от дървени трупи предлагаше отлично прикритие за мъже с пушки. В сенките можеше да е скрита и колата им. Само че не видя нито тях, нито нея. Внезапно чу две резки експлозии — по-силни от рева на двигателя му. Знаеше, че не са изстрели. Не идваха и от рамковия мост, а от локомотива точно под него.

Големият черен локомотив „Атлантик“ изведнъж забави. От високите му колелета захвърчаха искри, когато машинистът наби спирачки. Силният гръм, осъзна Бел, беше от торпеда — детониращи се капсули от живачен фулминат, прикрепени за релсите с оловни ленти. Когато локомотивът бе преминал над тях, бяха експлодирали достатъчно силно, за да ги чуят машинистът и огнярят през рева на котела и гръмовния зов на парата.

Изпод спирачните челюсти на всеки вагон изригна бял дим — с много шум и скърцане влакът спря на средата на моста. Локомотивът изсвири пет пъти — сигналът спирачът да слезе от задния вагон, да изтича зад влака и с червено флагче да предупреди тези зад него, че превозното средство е спряло. През това време Бел подмина и влака, и моста.

Слънцето проблесна върху стъкло.

В същия миг Бел видя колата на Фрост, свряна в сянката на барака за поддръжка на релсите. Слънцето отново проблесна по телескопичния мерник. Преброи две пушки, подпрени на покрива, чиито дула плюеха огън.

Капанът беше блестящ — спряният влак за отвличане на вниманието, стабилната позиция за стрелба, пълната изненада. И Бел знаеше, че ако на самолета, на който бе изписано името на Джозефина, се намираше наистина тя, Фрост щеше да я убие с втората буря от куршуми, когато тя завиеше инстинктивно встрани. Така щеше да представлява по-голяма мишена.

Айзък Бел обаче се устреми право към бараката, в последния момент свърна рязко, за да не пречи витлото на прицела му, и изпразни пълнителя на ремингтъна си толкова бързо, че звуците от изстрелите се сляха.

Закръжи нагоре и назад, като видя, че е уцелил стрелците от двете страни на Фрост. Извади празния пълнител, сложи нов и пак се спусна.

Фрост не стреля по него. Бел се запита дали не е уцелил и Фрост, дали не го е ранил твърде тежко, за да се бие. Но не, Фрост тичаше към колата. Запали двигателя, скочи вътре и се качи на релсите. Тогава, за объркване на Бел, скочи обратно на земята и за миг приклекна до машината. После отново скочи на колата и я подкара към хълмовете.

Стрелбата бе започнала преди по-малко от десет минути. От хангарния вагон още скачаха детективи. Бел рязко наклони крило, за да подгони колата на Фрост. Ала опитът му с жестокостта на Хари Фрост го накара да се вгледа внимателно къде се беше навел Фрост.

Видя дим, тънка следа от бял дим.

Без да се колебае, Айзък Бел натисна прекъсвача, натисна ръчката напред и „Орела“ се устреми към релсите. Насред дима се виждаше червена огнена точка.

Хари беше приклекнал на релсите, за да запали фитила, който бе откраднал от магазина в Бърбанк, заедно с детонаторите и динамита.

Мостът е натъпкан с експлозиви, осъзна Бел. Планирал е двойно нападение: да свали Джозефина от небето и да взриви влака на Престън Уайтуей — и заедно с него всеки от агенция „Ван Дорн“ на борда.

Бел с мъка свали „Орела“ на земята и обкрачи релсите с летвите в основата на самолета. Приземи се толкова тежко, че машината отскочи и опита да се издигне отново. Щеше да е по-безопасно да увеличи мощността и отново да полети, но нямаше време за губене. Летвите се счупиха на траверсите. Насред летящи парчета дърво и металическо стържене, „Орела“ се плъзна по релсите. Бел скочи от него и се приземи на земята.

Димът се носеше пред него, набираше скорост и все повече приближаваше към моста. Бел се затича по-бързо, започна да го настига и бе само на метри от това да настъпи фитила, когато той се плъзна под ръба на пресъхналия поток и под рамката на моста, където не можеше да го достигне.

— Назад! — завика Бел, като се качи на моста. — По-далеч от моста!

Нямаше време за това. Видя машинистът да го зяпа от локомотива и детективите, които тичаха да му помогнат, без да съзнават опасността. Сред тях беше Дашууд.

— Даш! — извика той. — Под релсите има детонатор. Стреляй по него!

Бел слезе в коритото сред дървените летви под релсите. Видя детонатора, завързан сред трупите. Даш също реагира бързо — и той слезе, намести се сред летвите и забеляза огнената точка на двадесетина метра разстояние. Хванал се с една ръка за една от трупите, младият детектив извади дългоцевния си „Колт“, прицели се и стреля. Куршумът се заби в дървото. Фитилът още гореше. Даш стреля отново. Фитилът подскочи, но продължи да гори.

Бел вървеше под релсите, прескачайки от летва на летва. В сянката на локомотива видя пръчките динамит — десетки от тях, достатъчно за да унищожат моста, влака и всички на него. Даш стреля отново. Фитилът си гореше.

Бел скочи на една хоризонтална напречна дъска, извади браунинга от палтото си и стреля веднъж.

Пламъкът изчезна. Замени го струйка дим, която затрепери и изчезна, сякаш някой бе издухал свещ в края на приятна вечер.

Бел се върна на релсите и изтича до влака да даде заповеди.

Механиците от „Ван Дорн“ бяха добри, но все пак бяха градски детективи, почти безполезни насред нищото.

— Запалете флайъра на Уайтуей — нареди им той — и го извадете от вагона. Обезвредете динамита под моста. После ми поправете летвите на самолета, за да мога да излетя. Даш! Ти ще прикриваш момчетата, които работят по машината ми. Застреляй Фрост в главата, ако тази змия реши отново да атакува. — После даде знак на Даш да се приближи и му каза на ухо:

— Не пускай Челере близо до машината ми. О, между другото знам, че майка ти ти е дала този „Колт“. Но много ще оценя, ако ми позволиш да ти го сменя с един браунинг. Уолт! Ти идваш с мен!

Бел скочи зад кормилото на ролс-ройса на Престън Уайтуей. Уолт Хетфийлд се намести до него с два уинчестъра и те тръгнаха по релсите към подножието на крайбрежната планинска верига.

След пет километра нанагорнище, обрасло с ниска растителност, откриха колата на Фрост насред релсите, с две гуми, спукани от хлабави железопътни пирони. Уолт Тексасеца забеляза дирята на Фрост, първо от разместени камъни от тичането надолу по насипа на жп линията, а след това от газенето през високата до колене трева.

Бел покриваше гъсталаците и скалните издатини отпред с уинчестъра си, докато Хетфийлд прескочи от следа в пясъка до изкривен стрък трева, а оттам — към счупена съчка. Самият Бел беше опитен следотърсач, но Уолт можеше да чете знаците като команчите, които го бяха отгледали.

Над хълмовете глухо протътна гръм, а в приближаващите облаци се залута светкавица. Вятърът в лицата им беше ту студен, ту горещ.

Някаква сойка подскочи от короната на един вечнозелен дъб на почти километър разстояние.

Разстоянието беше огромно за пушка, но Бел извика:

— Залегни!

От хълмовете проехтя изстрел. До него Уолт се свлече.