Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (4)

3.

— Нападна ме мечка — каза шерифът на Норт Ривър Джон Ходж, докато погледът на Айзък Бел обхождаше белязаното лице, безполезната му ръка и дървения му крак. — Бях водач, разхождах туристи за лов и риболов. След като се случи това с мечката, вече ставах само за полицейска работа.

— А мечката как се отърва? — попита Бел.

Шерифът се усмихна.

— Нощем през зимата се топля под кожата й. Радвам се, че попитахте — повечето хора дори не ме гледат в лицето. Добре дошли в Норт Кънтри, господин Бел. Какво мога да направя за вас?

— Според вас защо не открихте тялото на Марко Челере?

— По същата причина, поради която не откриваме никое тяло в клисурата. Пътят до долу е дълъг, реката е бърза и дълбока, а гладните животни са много — и във водата, и извън нея. Ако паднат в Норт, брой ги изчезнали завинаги.

— Изненадахте ли се, когато чухте, че Хари Фрост е застрелял Челере?

— Изненадах се.

— Защо? Знам, че и тук Фрост е бил познат с агресивния си нрав и то много преди да го затворят за убийството на шофьора му.

— Същата сутрин, когато икономът на госпожа Фрост съобщи за стрелбата, господин Фрост вече беше подал оплакване, че са откраднали пушката му.

— Дали е притежавал друга?

— Каза, че онази му била любимата.

— Дали не е подал фалшиво оплакване, за да не го заподозрете?

— Не знам.

— Открихте ли пушката?

— Намерили я няколко момчета, докато играели на релсите.

— Кога?

— Същия следобед.

— А дали Фрост не я пуснал там, когато е скочил на някой товарен влак?

— Никога не съм чувал богаташите да се возят по влаковете като бездомниците.

— Хари Фрост невинаги е бил богат — отвърна Бел. — На осем е избягал от сиропиталище в Канзас сити и с товарен влак е стигнал до Филаделфия. Така че умее това и насън.

— От тук минават много влакове… — провлече несигурно шерифът.

Бел смени темата.

— А какъв човек беше Марко Челере?

— Не знам.

— Никога ли не сте го виждал? Разбрах, че е пристигнал миналото лято.

— Стоеше си в лагера на Фрост и не се показваше много-много.

Бел погледна през прозореца към окаляната главна улица на градчето Норт Ривър. Бе топъл пролетен ден, но конските мухи хапеха, затова малцина се подаваха от къщите си. Настъпила бе „Калната седмица“, както я наричаше началникът на гарата — снеговете се топяха и превръщаха пръстта в кал до колене. Единственото, което несловоохотливият шериф беше казал, беше свързано с премеждията му с мечката. Сега Ходж мълчеше и Бел подозираше, че ако не измисли нещо, шерифът няма да продума повече.

— С изключение на съобщението от Джозефина Фрост — попита детективът, — какви доказателства имате за стрелбата.

— Челере е изчезнал. Господин Фрост — също.

— Но нямате преки доказателства?

Шериф Ходж отвори едно чекмедже, бръкна вътре и постави пет гилзи на бюрото.

— Намерих тези в края на поляната, точно където госпожа Фрост каза, че е видяла мъжа си да стреля.

— Може ли да ги огледам?

— Давайте.

Бел хвана с кърпичката си една от гилзите и я разгледа.

— 45–70.

— С такива стреля неговият „Марлин“.

— Защо не сте ги дал на областния прокурор?

— Не ми ги е поискал.

— А сетихте ли се да му ги споменете? — попита търпеливо Бел.

— Помислих, че с показаният на госпожа Фрост случаят му е готов.

— А има ли кой да ми покаже къде е станала стрелбата?

За изненада на Бел, Ходж скокна от стола и заобиколи бюрото, тропайки с дървения си крак.

— Ще ви заведа. По-добре да се отбием до магазина за малко евтини пури, за да отпъждаме конските мухи.

Шерифът на Норт Ривър и високият детектив поеха към планината с форда на Ходж. Изпод перифериите на шапките им се носеха облаци дим. Когато пътят свърши, Ходж прикачи дървен кръг към изкуствения си крак, за да не потъва в калта, и продължиха пеша. Около час се катереха по дивечови просеки, докато след една гъста групичка ели и брези не се откри широка поляна със сплъстена, покафеняла от зимата трева.

— Ей до това дърво намерих гилзите. Оттук е имал идеален прицел към ръба на клисурата, където госпожа Фрост е видяла да пада господин Челере.

Бел кимна. Скалата бе на сто и петдесет метра от дърветата. Лесен изстрел с „Марлин“, дори без телескопичен мерник.

— Какво мислите е правил Челере чак там? — попита детективът.

— Оглеждал е. Икономът ми каза, че излезли на лов за мечки.

— Значи, за да застане там, Челере е вярвал на Фрост?

— Хората говорят, че господин Фрост е купувал самолети за жена си. Челере му се е доверявал като на добър клиент.

— Намерихте ли пушката на Челере? — попита Бел.

— Не.

— А какво мислите й се е случило?

— Потънала е в реката.

— Същото се е случило и с бинокъла му?

— Ако е носил такъв.

Отидоха до ръба на клисурата. Айзък Бел го обходи, макар да знаеше, че няма шанс да види следи от нещо, случило се, преди да паднат зимните снегове. Близо до едно самотно дърво, впило корени в скалата, той забеляза тясна издатина точно под себе си. Подаваше се на два метра по-надолу и беше малко повече от метър широка. Падащо тяло щеше да се удари първо там, преди да падне в реката. Бел стисна оголените от ерозията корени и се надвеси. Огледа се. Нямаше ръждива пушка. Нямаше бинокъл. Погледна надолу. Водата се виждаше само като далечен проблясък.

Хвана се за дънера на дървото, за да се върне на поляната и напипа дупка в кората. Огледа я отблизо.

— Шериф Ходж? Може ли за момент ловния ви нож?

Ходж извади здравото острие от калъфа — ножът всъщност представляваше заострена метална пила.

— Какво намерихте там?

— Куршум, заседнал в дървото, струва ми се.

С ножа на шерифа Бел остърга кората около дупката. Отвори достатъчно голяма кухина, за да извади от там с пръсти — за да не го одраска с ножа си — меко парче олово.

— Това пък откъде се взе?

— Може би от пушката на Хари Фрост.

— Може би да, а може би не. Няма как да разберете.

— Може би има — отвърна Бел, спомняйки си един случай отпреди няколко години, при който прокурорът Оливър Уендел Холмс успя да намери съвпадение между куршум и пистолета, от който е бил изстрелян.

— У вас ли е пушката, която момчетата са намерили на релсите?

— В офиса ми. Щях да я върна на госпожа Фрост, но тя си замина, а господин Фрост — много преди нея, разбира се. На тези, които останаха там, не бих дал толкова добро оръжие.

 

 

Двамата мъже се върнаха в Норт Ривър. На депото в гарата Ходж помогна на Бел да намери бала памучен уплътнител за пренасяне на товари. Поставиха я в празния край на депото. Бел сложи визитката си в средата на балата и отброи с крачки сто и петдесет метра. След това зареди в марлина на Фрост два куршума като тези, с които е стрелял той, намери с телескопичния мерник визитката и стреля.

Куршумът мина над визитката и балата и издрънча в един стълб отзад.

Ходж погледна Бел със съжаление.

— Някак си представях, че детектив от „Ван Дорн“ ще разбира от огнестрелни оръжия. Искаш ли аз да стрелям?

— Мерникът е изместен.

— Случва се — колебливо се съгласи Ходж. — Понякога.

— Може да се е повредил, когато е пуснал пушката на релсите.

Бел забеляза следата, която куршумът остави в стълба и пресметна разстоянието оттам до целта. Извади гилзата и зареди отново, после натисна спусъка.

Визитката излетя от балата.

— Почваш да му хващаш цаката — рече Ходж. — Карай така и може да станеш доста добър стрелец, младеж.

Бел изчовърка куршума от балата и го зави в кърпичка, заедно с другия от дървото. Отиде до пощата и изпрати двата куршума в лабораторията на „Ван Дорн“ в Чикаго. Там щяха да ги изследват под микроскоп, за да разберат дали белезите от изстрелване по куршума от пробата съвпадат с тези от намерения в планината.

— Живее ли някой в лагера на Фрост сега? — попита след това той.

— Никой, с когото би искал да се срещнеш. Единственото, което още работи, е мандрата. Продават млякото в града. Готвач, прислужници, иконом, градинари, портиери — всички си заминаха с госпожа Фрост.

 

 

Бел нае един „Форд“ и се отправи към лагера на Фрост. Първо видя пристройката към портата, сложна конструкция от канари и плетеница от огромни дънери под стръмен покрив. Още при вида й на Бел му стана ясно какво представлява „лагерът“. Жителите на Адирондак бяха проявили или чувство за хумор, или маниеризъм — все едно да наречеш някоя разточителна вила „селска къща“.

Жилището на портиера — голямо, хубаво бунгало, бе встрани от входа. Бел извика, но никой не се показа. Детективът почука, но отново не последва отговор.

Бел се качи във форда, мина под каменната арка и пое по широка, покрита с натрошен чакъл алея, подравнена несравнимо по-добре от калния, надупчен път от града. Алеята се виеше километри през горички и възвишения, минаваше по извити мостове, украсени в стил „Изкуства и занаяти“^[1].

Бел измина осем километра в земите на Хари Фрост, преди да види езерото. Зад него се издигаше обширно имение от дървени трупи, камък и плочи. Край къщата имаше големи колиби и други постройки, а по-далеч се виждаха оборите и сградите на мандрата. Бел заобиколи езерото по алеята и мина покрай ковачница, барака за опушване, перално помещение и в края на една широка поляна, покрай самолетен хангар — голям, широк навес, от който се подаваха елеваторите на един биплан.

Айзък Бел спря форда под портика на главната постройка, изфорсира малко двигателя и отвори прекъсвача на бобината му. Мястото изглеждаше изоставено. Чуваха се само потракването на нагорещен метал и въздишката на хладния езерен бриз.

Айзък Бел почука на входната врата. Никой не се показа. Натисна дръжката. Вратата беше много тежка, но отключена.

— Ехо! — извика отново Бел. — Има ли някой?

Никой не отговори.

От фоайето се влизаше в огромна зала, осветена ярко от високи прозорци. Във всеки ъгъл имаше по едно седемметрово каменно огнище. По пода бяха застлани ръчно тъкани килими, виждаха се пръснати столове и кушетки. Мрачни европейски картини висяха в блестящи златни рамки. Подпорни греди се издигаха високо. Стените и таванът бяха облепени с брезова кора.

Детективът влизаше от една пищна стая в друга.

В гърдите му постепенно се надигаше яд. Самият той издънка на бостънски банкерски род, наследил от дядо си цяло състояние, Айзък Бел бе свикнал с привилегиите на богатството. Но този така наречен лагер е бил купен с пари, спечелени от страданието на невинни мъже, жени и деца. Хари Фрост бе извършил толкова много престъпления, докато градеше империята си, че би било трудно човек да ги изброи, но едно от тях се отличаваше с гадостта си — взривяването на чикагското депо за вестници. Фрост гръмна депото, за да се отърве от неудобен конкурент в бизнеса. Взривът уби три вестникарчета. Най-голямото бе едва на дванайсет години.

Стъпките на Бел отекнаха по празния коридор, който свършваше със стълбище, водещо надолу.

Долу имаше тежка дъбова врата, обкована с пирони. Бел разби ключалката и пред очите му се разкри огромна винарска изба, издълбана в камъка. Докато обикаляше между стойките, мерна бутилки от най-добрите реколти през последните двадесет години — няколко бутилки чудесно бордо от 69-а и 71-а, както и изключително редки екземпляри от „Лафит“ 1848 г., почти двадесет години преди барон Ротшилд да купи имението „Медок“. Фрост бе купил дори една дълга поредица „Шато д’Икем“ от реколта 1811-а — макар че, предвид ниското качество на картините горе, Бел подозираше, че някой лъжлив търговец на вино му е продал еквивалента на фалшиво платно от френската Академия по изобразително изкуство.

Бел се измъкна от избата. В една от стаите горе погледът му се закова върху сватбена снимка в рамка, сложена на масата.

Хари Фрост във фрак и цилиндър се мръщеше срещу фотоапарата. Скъпата кройка на дрехите не можеше да скрие размерите му, а цилиндърът го правеше още по-карикатурно и нелепо грамаден. Бел разгледа внимателно снимката. Всъщност Фрост не беше дебелакът, на който приличаше от пръв поглед. Имаше някаква стаена пъргавина в стойката му. Приличаше на човек, готов всеки миг да се хвърли в атака. Буен като дългорого добиче, така го бе описал Джо ван Дорн. И бърз като такова, отбеляза наум Бел, и също толкова силен.

До него Джозефина приличаше на дете. Под смелото изражение на младото й лице, прозираше и нещо друго — предчувствие за приключение, сякаш се хвърля в непознатото с надежда за успех.

Зад младоженците сковано бе подредено едно семейство, което приличаше на фермери, облечени за църква. Бел позна каменното огнище зад тях. Значи сватбата е била тук, в лагера, в тази обширна, ехтяща стая. Лицата на семейството зад младоженците си приличаха, вероятно бяха роднините на Джозефина.

Бел излезе. Обходи къщата и разгледа пристройките. Едно помещение за карети беше пригодено за стрелбище. Там зад стъклена витрина имаше цял арсенал пистолети и пушки. Зад други витрини се мъдреха мечове, саби, ками и ножове.

В гаража бяха паркирани скъпи автомобили — лимузина „Пакард“, „Палмър-Сингър“ модел 31, „Ланчиа торпедо“, а също и няколко мотоциклета. Тези машини се вписваха добре в представата на Бел за Фрост като неспокоен отшелник. Живял е като крал, но и като бандит. Лагерът бе не просто имение, но и скривалище и Фрост, като всички успешни престъпници, е бил готов за бързо бягство. Сякаш Хари Фрост е знаел, че въпреки властта и парите е само въпрос на време да извърши някое зверство, което да го превърне в беглец.

Бел погледна в ковачницата. Огнището й бе студено. В купчината метални отпадъци зърна изкривени подкови. Чикагската „визитка“ на Хари Фрост, спомни си Бел. Изкривяваше ги с голи ръце, за да знаят всички с какъв човек си имат работа. След това мутрите на Фрост трошаха прозорците на конкурентите му. Пияниците в кръчмите из Уест Сайт приемаха на доверие историята, че Фрост е убил с юмрук клайдсдейлски впрегатен кон.

Над изкривените подкови висеше опушена грамота, която Фрост бе получил за приноса си към някаква социална кауза.

Бел излезе на слънце, шепнейки си имената на вестникарчетата: Уоли Лафлин, Боби Керуак, Джоуи Ландсдаун. Погребението им се превърна в голямо събитие. Другарите им наеха катафалки и оплаквачки и платиха на писари да съчинят некролозите и съболезнователните писма. Уоли Лафлин, Боби Керуак, Джоуи Ландсдаун… все още деца. Свещениците обещаваха на майките им, че синовете им ще са блажени в Рая.

Бел влезе в хангара за лодки на брега на езерото. Вътре видя няколко баржи и канута, както и платноходка със свалена мачта. После прекоси широката поляна към самолетния хангар. В него имаше достатъчно части за няколко летателни машини. На биплана, който зърна още на идване, обаче му липсваха двигателят и витлата.

Внезапно откъм бараката за опушване се дочуха гласове.

Бел тръгна тихо натам, заобикаляйки ниската каменна постройка без прозорци, тъй че да остане скрит от говорещите. Спря. Монотонният глас звучеше като на човек най-малко на средна възраст. Мъжът почти не спираше, за да си поеме дъх. Бел веднага отбеляза акцентът и по-точно разлетите „а“-та на жител на Адирондак. Само че мъжът не беше от тук — не можеха да се сбъркат „д“-тата и съскащите „с“-та на Чикаго.

А това, за което говореше в момента, веднага го издаде откъде е точно — печално прочутия квартал Лийви, развъдник на престъпления и порок.