Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (3)

2.

Айзък Бел, главен следовател в детективска агенция „Ван Дорн“, се носеше с рев по улица „Маркет“ в Сан Франциско в червен като пожарникарска кола състезателен автомобил „Локомобил“ с широк ауспух за максимална мощност. Бел бе висок мъж на тридесет години с гъсти златисти мустаци, на цвят точно като старателно сресаната му коса. Белият му костюм бе безупречен, елегантно допълнен от шапка с широка периферия. Тялото му бе стройно и жилаво като конопена връв.

Докато караше, току-що старателно лъснатите му ботуши почти не докосваха педала на спирачките, печално известен с неефективността си аксесоар на локомобилите. Дългите му ръце и пръсти прескачаха ловко между газта и смяната на скоростите. Очите му, обикновено тъмновиолетови, сега черни, гледаха съсредоточено изпод вежди. Въпреки непоколебимото изражение и стиснатата челюст, на лицето му цъфтеше усмивка на неподправено удоволствие, докато караше бясно, изпреварвайки трамваи, камиони, карети, мотоциклети и по-бавни автомобили.

На пътническата седалка, тапицирана с червена кожа, седеше шефът на Бел, Джоузеф ван Дорн.

Основателят на детективската агенция с дейност в цялата страна бе едър и червено мустакат и бе известен като бич за престъпниците по целия континент. Той обаче пребледня, когато Бел насочи колата към смаляващото се място между един камион за въглища и един „Буик“, пренасящ метални туби керосин и нафта.

— Всъщност ще пристигнем навреме — отбеляза Ван Дорн. — Даже ще подраним малко.

Айзък Бел като че ли не го чу.

С облекчение Ван Дорн видя целта им да се извисява над околните здания — дванадесететажната сграда на „Сан Франциско Инкуайър“ на Престън Уайтуей, главен офис на вестникарската му империя.

— Гледай, гледай! — надвика двигателя Ван Дорн.

Огромен жълтеникав рекламен банер покриваше най-горния етаж и с еднометрови букви оповестяваше, че вестниците на Уайтуей са спонсори на:

„УАЙТУЕЙ“, ВЪЗДУШНА НАДПРЕВАРА ОТ АТЛАНТИКА ДО ТИХИЯ ОКЕАН

Купата „Уайтуей“ и 50 000 долара ще получи първият летец, който прекоси Америка за петдесет дни!

— Страхотно предизвикателство — извика в отговор Бел, без да отлепя поглед от претъпканата улица.

Летящите машини пленяваха Айзък Бел. Следеше вманиачено развитието в тази сфера и планираше сам да си купи самолет. В последните две години десетки подобрения направиха самолетите по-бързи и по-силни. Появиха се „Райт флайър 3“, „Джун бъг“, „Силвър дарт“ с рамка от бамбук, огромните френски „Воазин“ и „Антоанета“, задвижвани от осемцилиндрови двигатели на състезателни лодки, малкият „Демоазел“ на Сантос Дюмонт, „Блерио“, успял да прекоси Ламанша, здравият „Къртис пушър“, както и „Райт“-ът на военния сигнален корпус, „Фарман 3“ и укрепеният с тел моноплан „Челере“.

Ако въобще бе възможно да прелетиш през цялата страна — а това бе голямо ако — купата на Уайтуей щеше да бъде спечелена поравно от уменията и здравите нерви на летците и от това доколко изобретателите са подобрили силата на двигателите и са оформили крилете, за да могат самолетите да маневрират по-успешно и да се изкачват по-високо.

Победителят трябваше да изминава по около двеста километра на ден — почти два часа във въздуха.

Всеки ден, загубен заради ветрове, бури, мъгли, произшествия и поправки, щеше да увеличи драстично дневните летателни часове.

— Вестниците на Уайтуей твърдят, че купата е от масивно злато — каза през смях Ван Дорн. — Хм, може би затова ни е извикал. Страх го е, че някой ще я задигне.

— Миналата година вестниците му твърдяха, че Япония ще потопи Великата бяла флотилия^[1] — отбеляза сухо Бел. — Някак успяха да стигнат до Хемптън Роудс. А, ето го и Уайтуей!

Русолявият магнат караше малък жълт открит ролс-ройс към единственото място за паркиране, останало пред сградата.

— Май Уайтуей ще го заеме — рече Ван Дорн.

Бел натисна здраво газта. Големият локомобил пое напред и изпревари ролс-ройса. После Бел натисна немощните спирачки, смени на по-ниска предавка и с димящи гуми сви право на мястото за паркиране.

— Хей! — Уайтуей размаха юмрук. — Това е моето място!

Беше едър мъж, бивша футболна звезда, започнал вече да наддава. Арогантно килнатата му глава издаваше, че още изглежда добре, заслужава всичко, което му се понрави, и е достатъчно силен, за да настоява да го получи.

Айзък Бел скочи от колата и протегна силна ръка, усмихнат приятелски.

— О, Бел, ти ли си бил. Това е моето място!

— Здрасти, Престън! Мина време. Когато казах на Мариан, че ще се видим с теб, тя ме помоли да ти пратя поздрави.

Намръщената физиономия на Уайтуей изчезна лека-полека. Мариан Морган беше годеницата на Бел — прекрасна жена, работеща в киноиндустрията. Преди време тя бе работила за Уайтуей като ръководител на проекта му „Пикчър уърлд“ — прожекции на филмирани новинарски събития във водевилните театри и кина.

— Кажи на Мариан, че разчитам да заснеме страхотни неща от въздушната ми надпревара.

— Убеден съм, че няма търпение да го направи. Това е Джоузеф ван Дорн.

Вестникарският магнат и основателят на най-голямата детективска агенция в страната се огледаха преценяващо, докато се ръкуваха. Ван Дорн посочи нагоре.

— Тъкмо се любувахме на банера ви. Сигурно ще е много интересно.

— Затова ви се обадих. Заповядайте в кабинета ми. — Неколцина униформени портиери му отдадоха чест като на адмирал. Уайтуей щракна с пръсти. Двамина се спуснаха навън, за да паркират ролс-ройса.

В преддверието Уайтуей получи още приветствия. Към най-високия етаж ги откара позлатен панорамен асансьор, а там ги чакаше тълпа редактори и секретарки с готови моливи и бележници. Уайтуей започна да раздава заповеди, като изпрати част от хората по спешни задачи. Други се спуснаха зад него, дращейки бързо по листовете си, докато той диктуваше края на редакторската колонка на следобедния брой.

— „Инкуайърър“ порицава окаяното състояние на американската авиация. Европейците завземат все по-голяма територия за себе си в небето, докато ние плесенясваме на земята, удавени в прахта на нововъведенията. Само че „Инкуайърър“ никога не порицава отстрани, „Инкуайърър действа! Каним всеки смел американски авиатор, мъж или жена, да понесат знамето ни нависоко в Голямата въздушна надпревара на Уайтуей, от Атлантика до Тихия океан и да прекосят Америка за петдесет дни!“ Да се отпечата! А сега… — той извади изрезка от вестник от палтото си и зачете на глас: — „Смелият навигатор свали носещите си повърхности, за да поздрави зрителите, преди хоризонталният му рул и въртящото се спираловидно витло да повдигнат към небесата по-тежкият от въздуха аероплан на аеронавта.“ Кой е написал това?

— Аз, сър.

— Уволнен си!

Едри мъжаги от отдела по смяна на кадрите съпроводиха клетника до стълбището.

— „Инкуайърър“ говори на обикновения човек, не на инженера. Запишете следното: на страниците на „Инкуайърър“ ще има само „летящи машини“ и „самолети“, които се „карат“, „управляват“ или с тях се „лети“ от „пилоти“, „авиатори“, „авиаторки“ или „хора птици“. Без „навигатори“, които пускат котвата на „Луситания“, нито „аеронавти“, които звучат като някакви типове от гръцки мит. С вас може да знаем какво са носещи повърхности и хоризонтални рулове, но средният човек си иска крилете, както и руловете, с които се завива. Иска спираловидните витла да са перки. Чудесно знае, че ако някоя летяща машина не е по-тежка от въздуха, то тя не е самолет, а балон. И скоро ще иска това превзето „аероплан“ да стане „самолет“. Хващайте се на работа!

По преценката на Айзък Бел кабинетът на Уайтуей посрамваше „тронната зала“ на Джоузеф ван Дорн във Вашингтон.

Уайтуей седна зад бюрото си и обяви:

— Господа, първи научавате, че реших да спонсорирам свой участник в Голямата въздушна надпревара над САЩ „Уайтуей, от Атлантика до Тихия океан“, за купата „Уайтуей“ и петдесет хиляди долара награда. — Той направи драматична пауза. — Името й — да, господа, името й — е Джозефина Джоузеф.

Айзък Бел и Джоузеф ван Дорн се спогледаха, а Уайтуей изтълкува това като знак за изумление, а не за потвърждение на сигурни очаквания.

— Зная какво си мислите, господа: или съм много смел, задето подкрепям едно момиче, или съм много глупав. Нито едно от двете! Няма причина едно момиче да не може да спечели подобна надпревара. За да управляваш летяща машина, ти е нужно повече хладнокръвие, отколкото мускули, а тя е хладнокръвна като цял полк мъже.

Айзък Бел попита:

— Имате предвид Джозефина Джоузеф Фрост, нали?

— Няма да използваме името на съпруга й — отвърна рязко Уайтуей. — Причината ще ви шокира до дъното на душите.

— Джозефина Джоузеф Фрост ли? — включи се Ван Дорн. — Момичето, по чийто самолет съпругът й стреля миналата есен?

— Откъде сте разбрали? — наежи се Уайтуей. — Не сме писали за него.

— В нашия бранш — отвърна спокойно Ван Дорн — научаваме тези неща преди вас.

— Защо не писахте за него? — попита Бел.

— Защото публицистите ми рекламират Джозефина, за да вдигнат интереса към състезанието. Поръчах им песен „Ела, Джозефина, в моята летяща машина“. Ще залепят снимката й на листовете с музиката от песента, на едисонови цилиндри^[2], на ролки за пиано^[3], списания и плакати, за да се вълнуват хората от резултата.

— Мисля си, че така и така ще се вълнуват.

— Ако не водиш масата за ръка, тя се отегчава бързо — отвърна подигравателно Уайтуей. — Това, което най-сигурно би грабнало вниманието на тълпата, е половината мъже в надпреварата да се разбият, преди да стигнат Чикаго.

Бел и Ван Дорн се спогледаха и Ван Дорн неодобрително рече:

— Да смятаме ли, че казвате това поверително?

— Подобно естествено отсяване ще остави само най-добрите авиатори срещу смелата мъжкарана Джозефина — обясни Уайтуей без грам свян. — Читателите винаги подкрепят участника с малки шансове. Елате! Ще ви покажа за какво говоря.

Следван от все по-многоброен антураж редактори, писачи, адвокати и мениджъри, Престън Уайтуей поведе детективите два етажа по-долу, към художествения отдел — високо помещение, осветено от прозорци със северно изложение и натъпкано с художници, надвесени над скицници, в които рисуваха събитията от деня.

Бел преброи двадесет души по петите на издателя, някои с моливи или химикалки, всички — с паника в погледа. Художниците приведоха глави и заработиха по-бързо. Уайтуей щракна с пръсти. Двама от тях изтичаха до него, понесли макети на обложките за партитурите с „Ела, Джозефина, в моята летяща машина“.

— Какво имате? — попита шефът им.

Показаха скица на момиче в самолет, летящ над поле с крави и единият тихо смотолеви:

— Летящото фермерско момиче.

— Не!

Смутени, художниците вдигнаха втората рисунка.

На нея имаше момиче в работен комбинезон, с коса, натъпкана в нещо подобно на каскет на таксиметров шофьор.

— Мъжкараната във въздуха.

— Не! За бога, не! Как си изкарвате заплатите тук?

— Но, господин Уайтуей, казахте, че читателите харесват фермерски момичета и мъжкарани.

— Казах, че е момиче! Читателите харесват момичета. Нарисувайте я по-хубава! Джозефина е прекрасна!

На Айзък Бел му дожаля за художниците, които изглеждаха готови да се хвърлят през прозореца, и се намеси:

— Защо не я накарате да изглежда като нечия любима?

— Сетих се! — провикна се Уайтуей. Разпери ръце и впери изцъклени очи в тавана, сякаш виждаше през него, чак до слънцето. — „Летящата любима на Америка.“

Художниците се опулиха. Внимателно погледнаха писачите, редакторите и мениджърите, а те на свой ред погледнаха Уайтуей.

— Какво мислите за това, а? — попита предизвикателно Уайтуей.

Бел тихо се обърна към Ван Дорн с думите:

— Виждал съм по-спокойни хора насред престрелки.

Ван Дорн отвърна:

— Не се тревожи, ще пишем идеята ти на сметката му.

Един дързък възрастен редактор, почти пенсионер, най-сетне се обади:

— Много добре, сър. Много, много добре!

Уайтуей засия.

— „Летящата любима на Америка“! — извика отговорният редактор и останалите подеха възгласа.

— Нарисувайте го! Сложете я на самолет. Направете я хубава — не, прекрасна!

Детективите се усмихнаха скрито. На Айзък Бел и Джоузеф ван Дорн им се струваше, че Уайтуей изпитва нещо повече от гордост към своята участничка.

Щом се върнаха в кабинета лицето на издателя доби угрижен вид.

— Предполагам, че може да отгатнете какво искам от вас.

— Можем — отговори Ван Дорн. — Но ще е по-добре да го чуем от вас.

— Преди това — прекъсна ги Бел, обръщайки се към единствения член на групичката патета, следващи Уайтуей, останал в кабинета и седнал на един стол в далечния ъгъл, — може ли да попитам кой сте вие, господине?

Мъжът бе облечен с кафяв костюм и жилетка, под която се подаваше твърда, висока яка и папийонка. Косата му бе зализана като лъскав шлем. Когато Бел му зададе въпроса, мъжът замига. Уайтуей отговори вместо него.

— Това е Уейнър от счетоводство. Той е упълномощен от Американското аеронавтско общество да бди за правилата на надпреварата. ААО официално ще дадат одобрението си за нея. Ще го виждате често. Уейнър ще следи времето на всеки състезател и ще разрешава разногласия. Преценката му е окончателна. Дори аз нямам право да я променям.

— И сте сигурен, че може да присъства на този разговор?

— Аз му плащам и му осигурявам дома, в който живее семейството му.

— Тогава ще говорим открито — рече Ван Дорн. — Добре дошъл, господин Уейнър. Ще чуем защо господин Уайтуей иска да ангажира агенцията ми.

— Закрила — каза Уайтуей. — Искам да пазите Джозефина от съпруга й. Преди Хари Фрост да стреля по нея, е убил Марко Челере, изобретателят на самолетите й, в пристъп на бясна ревност. Свирепият луд бяга от закона и се боя, че я следи. Тя е единственият свидетел на престъплението му.

— Мълви се за това убийство, да — рече Айзък Бел. — Но никой не е виждал трупа на Челере, а областният прокурор не е повдигнал обвинение.

— Намерете го тогава! — светкавично отвърна Уайтуей. — Обвиненията могат да се повдигнат всеки миг. Джозефина е видяла мъжа си да застрелва Челере. Защо, мислите, е побягнал Фрост? Ван Дорн, искам агенцията ви да разследва изчезването на Марко Челере и да намери доказателства за обвинение, с което онзи селски прокурор да затвори Хари Фрост завинаги. Или да го обеси… Направете каквото е нужно и по дяволите разходите! Направете всичко възможно, за да защитите момичето от онзи луд.

— Де да беше луд — рече Ван Дорн.

— Какво искате да кажете?

— Хари Фрост е най-опасният престъпник на свобода, когото познавам.

— Не! — възрази Уайтуей. — Хари Фрост беше първокласен бизнесмен, преди да изгуби ума си.

Айзък Бел изгледа студено вестникарския магнат.

— Може би не си наясно как започна бизнеса си господин Фрост.

— Наясно съм с успеха му. Когато поех вестниците от баща си, Фрост беше най-големият вестникарски дистрибутор в страната. Когато се пенсионира — само на тридесет и пет, нека ви обърна внимание на това — той контролираше всяка будка на всяка гара в тази страна. Колкото и жесток да е бил с Джозефина, Фрост изгради континенталната си верига невероятно успешно. Честно казано, бих му се възхищавал като на бизнесмен, ако не се бе опитал да убие съпругата си.

— По-скоро бих се възхищавал на вълк с бяс — контрира го мрачно Айзък Бел. — Хари Фрост е безжалостен тиранин. Изгради „континенталната си верига“, както я наричаш, като уби всичките си конкуренти.

— Продължавам да твърдя, че беше чудесен бизнесмен, преди да се побърка. Вместо да живее от натрупаното си богатство, когато се пенсионира, той инвестира в стомана, железопътни линии и зърнените закуски „Постум“. С богатство като неговото би се гордял дори Дж. П. Моргън^[4].

Бузите на Джоузеф ван Дорн така пламнаха, че внезапно станаха почервени от мустаците му. В острия му отговор обичайно слабата ирландска напевност в гласа му избуя в акцент като на дъблински морски капитан:

— Дж. П. Моргън е бил обвиняван в много неща, сър, и дори всички да бяха верни, нямаше да се гордее с богатството на Хари Фрост. Фрост притежава управленческите умения на генерал Грант, силата на мечка гризли и скрупулите на Нечестивия.

Айзък Бел го каза просто:

— Знаем как работи Фрост. Агенция „Ван Дорн“ се сблъска с него преди десетина години.

— Айзък, преди десет години си бил в гимназията.

— Не беше тъй — намеси се Ван Дорн. — Айзък тъкмо се беше записал като помощник в агенцията и ужасната истина е, че Фрост надви и двама ни. Когато пушекът се разнесе, той контролираше всяка будка в радиус от осемстотин километра от Чикаго, а тези от клиентите ни, които не бяха фалирали, бяха мъртви. Той постави кървавите основи на империята си под носовете ни и после се разпростря на изток и запад. Той е олицетворение на коварството. Не успяхме да изградим нито едно достатъчно добро обвинение срещу него.

Уайтуей видя възможност да спазари услугите на Ван Дорн и Бел за по-малко пари.

— Да не би да съм се предоверил на прочутото ви мото? „Никога не се предаваме. Никога.“ Дали да не потърся някой по-добър?

Айзък Бел и Джоузеф ван Дорн се изправиха и нахлупиха шапките си.

— Приятен ден, сър — каза Ван Дорн. — Надпреварата ви ще покрие целия континент, тъй че ви препоръчвам да потърсите друга агенция с обхват като моята.

— Чакайте! Чакайте! Не прибързвайте така. Аз просто…

— Признахме си как ни е унижил Фрост, за да ви предупредим да не го подценявате. Хари Фрост е луд като шапкар^[5] и буен като дългорого добиче, но за разлика от повечето луди, е студен и пресметлив.

Бел допълни:

— Единствените му възможности са лудницата или бесилото, затова той няма какво да губи. Това го прави още по-опасен. И за миг не си помисляйте, че ще се задоволи само да нарани Джозефина. Тя е вашият представител в надпреварата и той ще се опита да провали цялото начинание.

— Един-единствен човек? Какво би могъл да стори? Особено пък беглец като него.

— Фрост е организирал банди престъпници във всеки град в тази страна — крадци, подпалвачи, биячи за разтурване на стачки, както и убийци.

— Нямам нищо против биячите на стачкуващи — заяви твърдо Уайтуей. — Някой трябва да вкарва ред сред работната ръка.

— Ще имате нещо против, когато започнат да пребиват механиците на летците ви — продължи непоколебимо Бел. — Вътрешните части на хиподрумите и карнавалните поляни, където нощем ще се приземяват самолетите, са любимо място на комарджиите. Комарджиите ще се обзалагат за надпреварата ти. Залаганията привличат престъпници. Фрост знае къде да ги открие, а те ще се радват, че ги е открил.

— За това — додаде Ван Дорн, — трябва да сте готови да се борите с Фрост на всяка спирка по маршрута.

— Това звучи скъпо — каза Уайтуей. — Ужасно скъпо!

Бел и Ван Дорн още бяха с шапките си. Бел посегна към вратата.

— Чакайте… Колко хора ще са нужни, за да покриете целия маршрут?

Айзък Бел каза:

— По пътя си на запад тази седмица направих някои изчисления. Това са над шест хиляди километра.

— Но как си изчислил маршрута? Още не съм го обявил.

Детективите отново се спогледаха с леки усмивки. Никой от „Ван Дорн“ не ходеше на среща, без да знае нуждите на потенциалния клиент. Това важеше с двойна сила за основателя на агенцията и за главния й детектив.

Бел каза:

— Маршрутът ви следва логика, обоснована от определени нужди: самолетите не могат да прелетят високи планински вериги като Апалачите или Скалистите планини, помагачите на участниците ще трябва да следват железопътните линии, а вестниците ви ще искат колкото е възможно повече хора да наблюдават. Затова се качих на „Туентиът сенчъри лимитед“^[6] от Ню Йорк до Чикаго, после поех по Водния маршрут покрай река Хъдсън, покрай канала Ери и езерото Ери. В Чикаго се прехвърлих на „Голдън стейт лимитед“ през Канзас, на юг към Тексас и прекосих Скалистите планини в най-ниската точка на Континенталния вододел, минах през Ню Мексико и Аризона, после през Калифорния до Лос Анджелис и през Централната калифорнийска долина към Сан Франциско.

Бел бе изминал пътя с експресни влакове под самоличността на застрахователен агент. Местни служители на „Ван Дорн“, уведомени по телеграфа, го бяха информирали за панаирните пространства и хиподруми, където е най-вероятно да се приземяват летците. Досиетата на различните комарджии, престъпници, информатори и полицаи бяха много интересно четиво и докато влакът му спре до ферибота в Оукланд мол, Айзък бе опреснил енциклопедичните си познания за американската престъпност.

Уейнър ненадейно проговори от стола си в ъгъла.

— Според правилата, за да завърши последната част от надпреварата, победителят първо трябва да прелети в кръг около тази сграда — офиса на „Сан Франциско Инкуайърър“, — преди да се приземи в Президио на терена на Сигналния армейски корпус.

— Охраната на толкова амбициозен маршрут ще е огромна работа — каза Ван Дорн строго, макар да се усмихваше. — Както ви посъветвах по-рано, ще ви е нужна агенция с офиси в цялата страна.

Айзък Бел свали шапката си и рече прямо:

— Вярваме, че надпреварата ти е важна, Престън. САЩ изостава много от Франция и Италия в летенето на дълги разстояния.

Уайтуей се съгласи.

— Италианците и французите лесно се вълнуват, затова имат склонност към подобни занимания.

— Флегматичните германци и британци също правят опити — отбеляза сухо Бел.

— В Европа се готви война — намеси се Ван Дорн — и армиите им предлагат огромни награди за авиаторски подвизи, от които после да се възползват на бойното поле.

— Между кралете войнолюбци и нас, миролюбивите американци, зее огромна бездна — заяви тържествено Уайтуей.

— Една прекрасна причина — рече Айзък Бел — „Летящата любима на Америка“ да извиси страната ни на още едно ниво над подвизите на братя Райт и въздушните храбреци, които кръжат над тълпите в слънчеви дни. И ако Джозефина прослави САЩ, ще осигури напредък и за чисто новото поле на авиацията.

Думите на Бел харесаха на Уайтуей и Ван Дорн погледна главния си детектив с възхищение. Ловко бе поласкал евентуалния им клиент. Но Айзък Бел вярваше в казаното. За да се превърнат самолетите в бърз и надежден начин на транспорт, пилотите трябваше да се справят с ветровете и времето из целия огромен американски континент.

— Хари Фрост не бива да проваля тази надпревара.

— Бъдещето на летенето е на карта. И, разбира се, животът на младата ти авиаторка.

— Добре! — предаде се Уайтуей. — Покрийте страната от бряг до бряг. По дяволите цената.

Ван Дорн му подаде ръка, за да сключат сделката.

— Заемаме се веднага.

— Има и още нещо — спря ги Уайтуей.

— Да?

— Екипът, който ще защитава Джозефина.

— Ще го изберем лично.

— Всички трябва да са женени.

— Разбира се — каза Ван Дорн. — Това е ясно.

Докато двамата детективи се носеха с рев по улица „Маркет“, развеселеният Ван Дорн се позасмя.

— Женени детективи?

— Май че Джозефина е заменила ревнив съпруг с ревнив спонсор.

Айзък Бел остави неизказана мисълта си за уж наивното фермерско момиче, което бързо се е прехвърлило от богатия съпруг, който е плащал за самолетите й, към богатия издател, който също плащаше за самолетите й. Очевидно бе целеустремена жена, която получава каквото поиска. Искаше да се срещне с нея час по-скоро.

Ван Дорн рече:

— Имам чувството, че Уайтуей предпочита Фрост на бесилото, а не зад решетките.

— Сещаш се, че майката на Уайтуей — доста твърдоглава жена между другото — пише статии за неморалността на развода, а синът й е длъжен да ги публикува в неделните си приложения. Ако Престън иска да се ожени за Джозефина, ще предпочете обесен, за да получи благословията на майка си, а това значи и наследството си.

— С удоволствие бих направил Джозефина вдовица — изръмжа Ван Дорн. — Това е най-малкото, което заслужава Хари Фрост. Но първо трябва да го заловим.

— Може ли да ти препоръчам да сложиш Арчи Абът за охрана на Джозефина? Няма по-щастливо женен детектив в цяла Америка.

— Би бил пълен глупак, ако не беше толкова щастлив — отвърна Ван Дорн. — Жена му е хем красавица, хем богата. Понякога се чудя защо изобщо работи за мен.

— Арчи е първокласен детектив. Защо да спира да работи това, което прави толкова добре?

— Добре, ще му възложа да води екипа.

Бел каза:

— Предполагам, че ще назначиш детективи, а не момчета от „Охранителни услуги“.

„Охранителни услуги“ беше клон от бизнеса на агенцията. Те предлагаха първокласни хотелски детективи, бодигардове, придружители и нощни пазачи. Но малцина от ОУ имаха духа, енергията, инициативността и уменията, за да се издигнат до същински детективи.

— Ще назнача толкова детективи, колкото мога — отвърна шефът. — Но нямам армия от детективи за подобна работа — не и докато разпращам много от най-добрите ни хора в чужбина, за да организират презокеанските ни клонове.

— В този случай ти препоръчвам да потърсиш детективи, които са работили като механици.

— Чудесно! Така ще могат да стоят близо до нея и да работят по летящата й машина…

— И ще можеш да ме пуснеш по петите на Фрост.

Ван Дорн не пропусна остротата в тона на Бел. Погледна го изпитателно. В профил, докато Бел маневрираше по улицата, острият му нос и стиснатата челюст изглеждаха като изсечени от стомана.

— Можеш ли да подходиш трезво?

— Разбира се!

— Последния път той те надви, Айзък?

Бел се усмихна студено.

— Надви мнозина по-опитни от мен. Включително и теб, Джо.

— Обещай да не забравяш това и ще ти дам задачата.

Бел пусна скоростния лост и посегна през резервоара на локомобила, за да сложи длан върху тази на шефа си.

— Имаш думата ми!