Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (22)

21.

На шест километра надолу по течението, в основата на Статуята на свободата, Джозефина се опитваше да поправи самолета си. Ослепена от прожекторите по параходната яхта на Уайтуей, тя се давеше от въглищен дим и понасяше слабоумните въпроси на репортери, докато с детективите механици от „Ван Дорн“ се мъчеха да оправят осакатеното крило на машината. Щетите обаче бяха отвъд уменията им и скромния набор инструменти, с който разполагаха. Младата жена вече губеше надежда, когато получи помощ от последния човек, от когото бе очаквала.

Димитри Платов скочи от катера на Пристанищния патрул, ръкува се с полицаите, позволили му да се вози с тях, и махна на Джозефина с дърводелския си метър. Всички твърдяха, че хубавият руснак е най-добрият механик в състезанието, а никога не се бе доближавал до машината й, нито пък й бе предлагал услугите си. Бе почти сигурна каква е причината.

— Какво правите тук? — попита тя.

Той наклони сламената си шапка.

— Платов е на помощ.

— Стив Стивънс не се ли страхува, че ще го победя, ако ми помогнете?

— Стив Стивънс яде победителско ядене в Йонкърс — отвърна Платов и под мустака му блеснаха бели зъби. — Платов сам шеф.

— Не ми трябва помощ, а спасение, господин Платов. Щетите са много по-тежки, отколкото си мислех.

— Поправяме ги, не се бой — рече Платов.

— Не знам. Ето, тази втулка… хей, бихте ли светнали с онези фенери?

Вандорнците веднага се подчиниха и преместиха електрическите фенери, които бяха включили към динамото на Статуята.

— Виждате ли? Втулката, която крепи щифта за алетона, не е достатъчно силна. Нито пък е добре закрепена за рамката. На другото крило изглежда още по-зле. Чист късмет е, че и то не се счупи.

Платов опипа с пръсти втулката, като ветеринар теле и се обърна към най-близкия механик.

— Моля, вие донесе втората торба инструменти от лодката?

Вандорнецът забърза към дока.

Платов се обърна към другия детектив.

— Моля, вие донесе още фенери.

Джозефина каза:

— Не мога да повярвам на очите си. Що за аматьорски замисъл. Мъжът, построил машината, явно не е разбирал какви натоварвания ще понесе тази част.

Димитри Платов погледна Джозефина от упор и пристъпи току до нея.

Тя се стресна. До този момент, не се бе приближавала до него на повече от двадесет метра и никога не бе забелязвала колко е къдрава косата му, как бакенбардите покриват бузите, брадичката и устните му, и колко ярко искряха очите му. Почувства се привлечена от този поглед. Имаше нещо странно познато у него.

— Лош замисъл? — попита той с английски без никакъв акцент. — Ще го приема за лична обида.

Джозефина зяпна удивена. Покри уста с мазната си ръкавица и остави петно по бузата си. Гласът на Марко Челере — този, който бе използвал, само докато са сами — съвсем слаб италиански акцент, докато изговаряше британските фрази, научени, докато е бил помощник на бирмингамски шлосер.

— Марко! — прошепна тя. — О, моя Марко, ти си жив!

Той й смигна едва доловимо.

— Да разпръсна ли зрителите? — промълви той.

Тя кимна, още скрила уста с ръкавицата си.

Марко повиши тон, обръщайки се към хората от „Ван Дорн“ с познатия си руски акцент.

— Господинчовци, идеята е, че много готвач прави супата лоша. Нека Платов сам е гений, който поправя машината на Джозефина Летящата.

Детективите се спогледаха.

— Джозефина ще ми е помощничка — добави Платов.

Детективите изглеждаха смутени. Подозираха ли нещо, запита се Джозефина. Слава богу, че Айзък не е тук. Веднага щеше да забележи шока по лицето й.

Тези по-млади и неопитни момчета все пак виждаха, че нещо не е съвсем наред, но дали бяха достатъчно наблюдателни, за да поставят под въпрос механика майстор, познат на всички като „лудия руснак“ Платов?

— Няма проблем — каза Джозефина. — Ще му помагам.

Ръководителят на вандорнците кимна в съгласие. В края на краищата, тя беше по-добър механик от всички тях. Те се върнаха обратно при въжетата, които използваха за заграждения срещу прииждащите журналисти.

— Ще сме тук, ако ти трябваме, Джозефина.

Марко каза:

— Подавай на Платов френски ключ, Джозефина.

Тя затършува за инструмента. Не можеше да повярва на очите си. Ала се чувстваше, сякаш се будеше от кошмара, започнал няколко дни след сватбата й, когато стана свидетел на това как Хари Фрост пребива човек с юмруци и ритници почти до смърт, задето й се бил усмихнал. Съпругът й не я бе наранявал, но още тогава разбра, че някой ден ще го стори — внезапно и без предупреждение. Плащаше страховита цена за самолетите си. Беше постоянно на нокти, дори когато Хари хвалеше страстта й към летенето и й купуваше машини. Но това беше до миналата есен, когато започна да подозира Марко.

Хари действа светкавично. Първо я изключи от завещанието си. След това изрева в лицето й, че ще я убие, ако посмее да поиска развод. И когато я хвана здраво в капана си, отказа да плати дълговете на Марко и да откупи машината, която им бе нужна, за да се състезава Джозефина за купата „Уайтуей“. Когато Хари покани Марко на лов, тя очакваше най-лошото.

Сигурна беше, че това е уловка, за да изведе Марко в гората и да го убие под алибито „ловна злополука“.

Ала Марко имаше план да спаси и себе си, и Джозефина, и да се намеси в състезанието — блестящ план да фалшифицира собственото си убийство и да накисне Хари.

Той повреди телескопичния мерник на ловната пушка на Фрост и се разположи така, че да скочи на тясна издатина точно под ръба на скалата, когато Хари стреля. Джозефина щеше да премине оттам, за да види стрелбата, а Хари Фрост щеше да избяга. Марко щеше да се престори на мъртъв, тялото му — отнесено от течението на Норт Ривър. Жестокият съпруг на Джозефина щеше завинаги да остане в лудницата, където му е мястото. А Джозефина щеше да е свободна да омае Престън Уайтуей, богатия вестникар от Сан Франциско, за да спонсорира участието й с нов моноплан на Челере. По-късно, след като Хари се озове зад решетките, Марко щеше да се появи от горите на Адирондак, сякаш е загубил паметта си за всичко, освен че е бил ранен от Хари Фрост.

Ала нещата много се объркаха. Хари все пак уцели Марко — Джозефина видя със собствените си очи как италианеца пада от скалата, а Хари избяга.

Джозефина страшно се уплаши за живота на Марко и се чувстваше виновна за плана, който от дистанцията на времето вече й се струваше твърде несигурен. Искаше й се Марко да не я беше склонил. Точно както съжаляваше, че изпълнява плана им да позволи на Уайтуей да спонсорира участието й в състезанието. Просто никога не й бе хрумвало, че богатият, хубав вестникарски магнат ще се влюби в мъжкарана, израсла във ферма.

Някои жени биха казали, че възможността да му стане съпруга е шанс, който тя не заслужава, но тя не искаше този шанс. Обичаше Марко и скърбеше за него. И сега, ненадейно, неочаквано се оказа, че той е добре — беше като закъснял коледен подарък.

— Марко? — прошепна тя. — Марко? Какво се случи?

— Какво се случи ли? — промълви той тихо, докато продължаваше да оглежда крилото на моноплана. — Съпругът ти пропусна, но не толкова, колкото очаквахме. Проклетите му едрокалибрени патрони почти ми отнесоха главата.

— Знаех си, че трябваше да сложим халосни. Повредата на мерника беше твърде рискована.

— Хари Фрост е твърде умен за халосни. Вече ти го казах. Откатът щеше да е по-слаб, звукът — също. Трябваше да е истински куршум. Но подцених лукавството му. Само след един изстрел явно е разбрал, че нещо не е наред с мерника. Компенсира още на втория опит. И изведнъж летях надолу.

— Видях!

— Убедителен ли бях? — попита Марко с още едно смигване.

— Мислех, че си мъртъв… О, скъпи мой! — тя едва се сдържаше да не му се хвърли на врата.

Мустаците му помръднаха от усмивка.

— Аз също си мислех така. Паднах на издатината, както трябваше, но пък загубих съзнание. Когато се събудих, се беше стъмнило. Замръзвах. Ужасно ме болеше главата. Не можех да движа ръката си. Знаех само, че съм жив и че по някакво чудо Хари не ме бе открил, за да ме довърши.

— Защото знаеше, че съм видяла всичко. Избяга.

— Както бяхме планирали.

— Само че не трябваше да умираш. Не трябваше да те ранява.

Марко сви рамене.

— Подробности. Планът все пак проработи. Горе-долу. Хари избяга. За съжаление, се престарава — отдавна трябваше да са го заловили или убили. Но имаш чудесен аероплано за състезанието, отново по план.

— Ами ти, Марко?

Марко сякаш не я чу и продължи:

— Ще спечелиш най-голямото състезание в света.

— Да го спечеля? Вече изоставам с ден, а то едва започна.

— Ще спечелиш! Ще се погрижа да спечелиш. Не се тревожи! Никой няма да те изпревари.

Звучи толкова убеден, помисли си тя. Откъде може да е толкова сигурен?

— Ами ти, Марко?

Отново той сякаш не чу въпроса й, а вметна:

— И имаш обожател.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички в Белмонт парк твърдят, че Престън Уайтуей се е влюбил в теб.

— Това е абсурдно! Просто си е паднал по мен.

— Анулирал е брака ти.

— Не съм го молила. Просто го е направил.

— Трябваше да го омаеш, за да ти купи самолет. Но когато питаш „Ами ти, Марко?“, мисля, че ти вече си отговорила на въпроса си.

— Как така?

— В твоя план май няма място за Марко.

— Нямам план. Просто исках самолета ти, както бяхме решили!

— Получила си повече, отколкото бяхме решили.

Горещи сълзи премрежиха погледа на Джозефина.

— Марко, не вярваш, че бих предпочела Уайтуей пред теб, нали?

— Как да те виня? Мислила си, че съм мъртъв. Той е богат, а аз съм беден майстор на самолети.

— Никой не би могъл да те замени! — възропта тя. — А сега, когато си тук, можем…

— Какво? — с отчаяние попита той. — Да сме заедно? Колко още ще ти позволи Уайтуей да караш моя моноплано, ако те види с мен?

— Затова ли си се престорил на мъртъв?

— Престорих се по няколко важни причини. Бях лошо ранен. Ако бях останал в Норт Ривър, Хари щеше да ме убие в болничното легло.

— Но как…

— Качих се на товарен влак за Канада. Едно гостоприемно семейство фермери ме прибра и се грижи за мен цяла зима. Когато разбрах, че си с Уайтуей, вече в състезанието, а Хари те преследва, реших да се присъединя дегизиран и да наглеждам всичко, преди да изляза от гората като Марко.

— А кога ще го направиш?

— След като спечелиш.

— Защо чак тогава?

— Току-що ти казах. Уайтуей ще те ревнува от мен, както те ревнуваше и Хари. Може би не с такава злоба, но достатъчно, за да спре да те финансира и да ти отнеме самолета. Все пак е негов, нали? Или го е приписал на теб?

— Не. Негов е.

— Жалко, че не си поискала да е на твое име.

Тя увеси нос.

— Не зная как бих могла. Той и бездруго плаща за всичко, дори за дрехите ми.

— Богатите често са сърдечни, но никога щедри.

— Не знам как мога да те гледам и да се преструвам, че не си ти.

— Съсредоточавай се върху косматата ми дегизировка.

— Но очите ти, устните ти… — представи си го, както бе преди, лъскавата му черна коса, високо чело, елегантен мустак, дълбоките тъмни очи.

— Не можем да си позволим да мислим за устни, докато не спечелиш! — заяви той. — Карай самолета ми. Спечели състезанието! И не забравяй, Джозефина, че след това Летящата любима на Америка ще е жена с купища пари. А Марко, изобретателят на спечелилата машина, ще е уреден с договор за стотици самолети от италианската армия.

— А ти как се чувстваш, когато ме гледаш отдалеч?

— Как ли? Както още от първия път, когато те видях. Сякаш океан от щастие изпълва сърцето ми. Хайде сега да поправим машината!

 

 

Айзък Бел опита да заспи, увит с одеяло под моноплана си, но мислите му не се отделяха от странните думи на Хари Фрост. Ненадейно той седна, прикован от съвсем различна и още по-странна мисъл. През деня бе поразен от издръжливостта на самолета си и благодарен, задето му е спаси живота, още преди Анди Моузър да отбележи, че Ди Векио ги е строил, за да летят дълго време.

Бел се обу и изтича до кабинката за пращане и получаване на съобщения на железницата, където имаше телеграф. Необичайната сила на „Американския орел“ идваше от многобройните укрепващи елементи и дублиращи се връзки в контролния пулт на самолета. Създателят му не само бе използвал най-добрите материали, но бе предвидил повреди в структурата и се бе подсигурил.

Подобен изобретател не му приличаше на човек, който би се самоубил след фалита си. Подобен мъж, мислеше Бел, щеше да надмогне провала. За него фалитът би бил просто временна пречка.

— От „Ван Дорн“ съм — каза Бел на диспечера от Централната нюйоркска железница. Имаше разрешение от собственика, но диспечерът така или иначе с огромна радост прие да помогне на човек от надпреварата.

— Да, сър — каза мъжът. — Какво мога да направя за вас?

— Искам да изпратя телеграфно съобщение.

Диспечерът постави пръст на вилката.

— На кого?

— Джеймс Дашууд. Агенция „Ван Дорн“, Сан Франциско.

— Съобщението?

Диспечерът набра на морзов код думите на Бел:

„Проучи самоубийство Ди Векио. Ускори разследване Челере. Незабавно!“