Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (19)

18.

Бел реагира инстинктивно. Бързо и решително се опита да неутрализира завоя с руля. Докато го въртеше, дръпна ръчката, за да вдигне носа. Нищо не се случи. „Американския орел“ се килна още по-рязко.

Инстинктите бяха предали Бел. Витлото на самолета сочеше към празното небе, а корабите в пристанището ненадейно се оказаха точно под дясното му рамо. И след това, преди да прецени къде греши, всичко се завъртя лудешки ред очите му.

Бел зърна размазано жълто петно. За секунда то стана огромно. Машината на Джозефина! Той профуча покрай нея като експресен влак. Разминаха се само на няколко метра. За миг си представи реакцията на Джо Ван Дорн, ако главният детектив, който трябва да пази Летящата любима на Америка, се сблъска с нея пред милиони зрители.

Скорост! Спомни си първият отговор на Джозефина, когато й зададе въпрос за летателна техника: „Скоростта ти е приятел. Скоростта прави въздуха силен.“

Бел върна руля в неутрална позиция, спря да натиска към себе си контролната ръчка и я избута напред. Тогава, колкото можеше по-внимателно, сякаш успокояваше уплашен кон, той наклони ръчката, вдигна алетонът на лявото крило и сниши този отдясно.

„Американския орел“ се изправи, спря да пада странично, свали носа и ускори.

Бел преодоля кризата за секунди. Теченията още го побутваха, но самолетът вече не падаше като скала. Скорост, помисли си отново Бел, докато машината се успокояваше. Лесно е да го знаеш, когато летиш гладко, трудно е да си го спомниш в напечени моменти.

Завихрянето на речни и морски ветрове, което почти го уби, се оказа доста коварно. То породи втори бесен въртоп, по-свиреп от първия, който този път обаче създаде затруднения на Джозефина.

Бел осъзна, че е извадил късмет. Онези ветрове всъщност почти го бяха подминали. С пълната си сила те сега се стовариха върху машината на Джозефина, толкова тежко, че я превъртяха. Самолетът застана на една страна и след миг падаше неконтролируемо с носа нагоре.

Докато машината на Джозефина падаше покрай него, парче от лявото й крило се отчупи.

Отломъкът, оплетен в жиците на крилото, известно време падаше заедно със самолета. Беше алетон. После се освободи от жиците и отлетя като листо на вятъра. Ако самият Бел не бе изпитал ветровете, би решил, че Хари Фрост е отстрелял частта с едрокалибрена пушка. Но това не беше дело на злонамерено нападение, а на безмилостната майка природа. Ефектът бе също толкова смъртоносен.

Джозефина не се поколеба. Скорост!

Бел видя как се хвърля напред с цялата тежест на дребната си фигура, за да избута ръчката напред. Опитваше се да свали носа, за да започне да пада с витлото напред, а не странично и нагоре. В същото време наклони оставащия й алетон срещу посоката на въртенето си.

Бел напрегна всеки свой мускул, сякаш можеше само със силата на волята си да помогне на машината й да се изправи. Но изглежда, че въпреки хладнокръвието, куража, мълниеносните й рефлекси и огромния й опит, силата на вятъра и критичната загуба на алетон, щяха да я пратят във водите на пристанището.

От височината на Бел лицата на хората по корабите край Статуята на свободата приличаха на голямо бледо петно. Зрители от десетки лодки гледаха към падащия самолет. Чуха се ужасени викове.

Бел натисна прекъсвача и спря двигателя. Спусна рязко надолу и подмина машината на Джозефина под остър ъгъл, опитвайки се да не изостава. Импулсът му да й помогне бе колкото дързък, толкова и безсмислен. Вятърът в укрепващите жици премина в писък, когато „Орелът“ увеличи скоростта си.

Тридесетина метра над водата самолета на Джозефина рязко се наклони в завой, който щеше да я блъсне в пиедестала на Статуята на свободата. Самолетът й се изравни със земята и пое по вятъра, който идваше от юг. Сниши се още и с клатушкане се насочи наляво.

Опитва се да се приземи, с неочаквана надежда си помисли Бел. Като че ли се целеше в малка морава под каменните стени на звездовидното укрепление.

Тясното място не изглеждаше по-голямо от зеленчукова градина, едва шестдесет метра дълго и широко колкото крилете на моноплана й. Но докато Бел отново се връщаше в хоризонтално положение и палеше двигателя, видя, че не й е нужно повече. Колелетата срещнаха земята в началото на моравата, а монопланът отскочи, тръгна напред и спря на половин метър от водата.

Джозефина излезе от пилотската кабина. С ръце на хълбоците тя разгледа крилото, от което се бе отчупил алетонът. След това зае позата на огромната зелена статуя над нея — вдигна дясната си ръка и махна на тълпите зрители от корабите. Бледата вълна поразени от ужас лице се превърна в пърхане на хиляди кърпички, с които хората приветстваха смелостта и късмета й.

Когато Айзък Бел видя маркиран с „В“ параходен катер на „Ван Дорн“ да бърза към Бедлоус, самият той зави покрай носа на Статуята на свободата и пое по река Хъдсън със сто километра в час. Природата му бе помогнала с тези ветрове и той не би пропилял подобен подарък. Джозефина бе на земята в безопасност и скоро щеше да е под закрилата на въоръжени детективи, а ако Хари Фрост се спотайва някъде напред, самолетът на Бел щеше да е единственият жълт самолет, в който да се цели убиецът.

Детективът не чака дълго.

Четири минути по-късно, на шест километра по-нагоре над обгърнатата от дим река, покрай главата му изсвистя куршум от мощна далекобойна пушка.