Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (29)

28.

Джеймс Дашууд настигна Айзък Бел на около триста километра на запад от Чикаго, в едно железопътно депо близо до панаирното поле на Пеория, край бреговете на река Илинойс. Беше гореща, влажна вечер — обичайна за Средния Запад, каза Бел на младия калифорниец, и във въздуха тегнеше миризмата на въглищен дим, пара, траверси, намазани с креозот, и пържената вечеря на механиците.

Помощните влакове бяха спрели непосредствено един до друг на съседни странични коловози, освободени специално за състезанието. Влакът на Бел беше най-близо до главния коловоз, с изключение на един златисто зеленикав, собственост на дървосекачески магнат, който бе инвестирал в синдиката Вандербилт. Той беше заявил, че няма причина да не продължи да следи състезанието отблизо, въпреки че самолетът на неговия кандидат се разби в една сигнална кула. Пилотът, Били Томас, извади късмет и сега се възстановяваше. Той е истински спортсмен и би настоял шоуто да продължи и без него, твърдеше магнатът.

Влакът на Джозефина бе от другата страна на този на Бел — изрично бе накарал машиниста си да се нареди до шестте жълти вагона. И двата влака бяха пуснали автомобилните си рампи, за да могат роудстърите да излязат, за да търсят части в железариите на Пеория и да разучат пътя напред. От вечерното парти, което Престън Уайтуей бе организирал, се носеха смях и звън на кристал. Дашууд намери Бел, взрян в едромащабни топографски карти на Илинойс и Мисури, които висяха от тавана на хангарния вагон.

— Какво намери, Даш?

— Намерих една книга по морска зоология, „Проучване на цефалоподите“. Сепията и октоподът са цефалоподи.

— Да, доколкото помня — каза Бел. — Какво общо имат?

— Тягата.

Бел се завъртя вихрено с лице към Дашууд.

— Разбира се! И двете се движат, като изтласкват вода в противоположна на движението посока.

— Сепията повече от октопода, който предпочита да ходи и да се приплъзва.

— Движат се реактивно.

— Но с какъв двигател биха ги сравнявали онези рибари.

— С термодвигателя на Платов. Той използваше думата „реактивно“. — Бел се замисли. — Значи рибарите са чули Ди Векио да обвинява Челере, че е жиголо, задето е взел пари от жена и е купил някакъв двигател по време на парижко изложение. Реактивен двигател. Звучи точно като термодвигателя на Платов.

Тежка ръка потропа по стената на вагона и на върха на рампата се появи обилно изпотен мъж.

— Главен детектив Бел? Аз съм Асбъри, контактът за централен Илинойс.

— Да, разбира се. Влез, Асбъри.

Мъжът бе пенсиониран полицай, който от време на време покриваше района на Пеория, обикновено в случай на банкови обири. Бел се ръкува с него, представи му детектив Дашууд от Сан Франциско и попита:

— Какво си намерил?

— Ами… — Асбъри обърса капките от лицето си с червена кърпичка, докато обмисляше отговора си. — Състезанието доведе много непознати в града. Но досега не съм видял някого с размерите на Хари Фрост.

— А някой хвана ли ти окото? — попита търпеливо Бел.

Колкото по на запад отиваха, толкова по-лаконични полицаи и детективи очакваше да среща, пред някои от които шериф Ходж от Норт Ривър би изглеждал като плямпало.

— Имаше един комарджия тежкар от Ню Йорк. Дойде с няколко здравеняци. Веднага ме надуши.

— Тумбест тип на средна възраст, с кариран костюм? Мирише на бръснарница.

— Същият. Мухите се рояха на парфюма му като прилепи по залез.

— Джони Мъсто, от Бруклин.

— Какво прави чак в Пеория?

— Едва ли е дошъл да се изкъпе в реката. Благодаря, Асбъри. Ако наминаваш през вагон-ресторанта на господин Уайтуей, кажи им, че съм поискал да ти направят нещо за вечеря… Даш, иди да понаобиколиш Мъсто. Ако имаме късмет, няма да разбере, че си от „Ван Дорн“. От другия край на страната си, все пак — добави Бел, макар че най-добрата дегизировка на Дашууд бе излъчването му на църковен хорист. — Дай ми револвера си. Ще забележи издутината под палтото ти.

Бел прибра дългоцевния „Колт“ в чекмеджето на бюрото си и извади изпод шапката си джобния си пистолет.

— Ето ти това.

— Няма проблем, господин Бел. — Дашууд се усмихна и направи рязко движение с китката си. Лъскав малък пистолет изскочи от ръкава право в дланта му.

Айзък Бел беше впечатлен.

— Браво, Даш! Хубав пистолет!

— Подарък за рождения ден.

— Сигурно от майка ти?

— Не, срещнах едно момиче, което играеше карти. Усвоих навика от баща й. И той играе карти.

Бел кимна, доволен, че от хористчето оставаше все по-малко.

— Върни се тук, когато приключиш с Мъсто — каза той и отиде да търси Димитри Платов.

Откри руснака да слиза с бавна крачка по рампата на хангарния вагон на Джо Мъд. Бършеше масло от пръстите си с потопена в бензин кърпа.

— Добър вечер, господин Платов.

— Добър вечер, господин Бел. Горещо у Пеория.

— Може ли да ви попитам дали сте продавал термодвигател в Париж?

Платов се усмихна.

— А аз питам вие питате защо?

— Научих, че един италианец, изобретател на летящи машини на име Престоджакомо, може да е купил някакъв „реактивен“ двигател в Париж.

— Не от мен.

— Може да го е купил под различно име. Може да се е нарекъл Челере.

— Пак не купува от мен.

— А срещал ли сте Престоджакомо?

— Не. Всъщност, никога не чувам за Престоджакомо.

— Направил е впечатление. Продал е биплан на италианската армия.

— Не съм познал италианци. Освен един.

— Марко Челере?

— Не познавам Челере.

— Но знаете кой е?

— Разбира се, италианецът, правещ машината на Джозефина и онази голямата, която поправям за Стив Стивънс.

Бел нарочно смени темата.

— Какво мислите за машината на Стивънс?

— Не би било честно да обсъждам.

— Защо?

— Работата ви е за Джозефина.

— Пазя я, не работя за нея. Просто ви питам за неща, които биха ми помогнали да я пазя по-добре.

— Не виждам какво общо имала машината на Стивънс с това.

Бел отново смени подхода и попита:

— А срещнахте ли друг руснак в Париж? Сикорски?

Бакенбардите на Платов се дръпнаха в огромна усмивка.

— Сънародник гений!

— Научих също така, че вибрациите са сериозен проблем при повече от един двигател. Може ли Сикорски да поиска двигателя ви за машините си?

— Може би някой ден. Ще ме извинявате ли, моля? Дългът дава зов.

— Разбира се. Извинете, че ви отнех от времето… О, господин Платов? Може ли да ви задам само още един въпрос?

— Да?

— Кой беше италианецът, когото познавахте в Париж?

— Професорът. Ди Векио. Голям ум. Не практичен, но големи идеи. Не можеше да направи реалност, но големи идеи.

— Моят моноплан е на Ди Векио и се справя страхотно — каза Бел, чудейки се защо Даниела му бе казала, че не познава Платов. — Бих го нарекъл реализирана идея.

Платов сви рамене.

— Познавахте ли Ди Векио добре?

— Никак дори. Само слушал съм лекция. — Ненадейно руснакът се огледа, сякаш за да е сигурен, че са сами и понижи тон заговорнически: — За биплана с два двигателя на Стивънс? Вие сте прав. Вибрациите на два двигателя разтърсват. Разтърсват на парчета. Извинете сега, моля.

Айзък Бел наблюдава известно време как руснакът се разхожда с важна крачка по полето, кланя се на дамите и целува ръцете им. Платов, помисли си детективът, по-голяма фурия си и от термодвигателя си.

И не можеше да повярва, че този човек така и не се е представил на красивата дъщеря на професор Ди Векио.

 

 

Бел продължи да разглежда топографските карти, за да си набележи места, където Фрост би могъл да атакува. Даш се върна и съобщи, че Джони Мъсто черпи наред репортерите.

— Не е незаконно — отбеляза Бел. — Букмейкърите живеят от информация. Като детективите.

— Да, господин Бел. Само че го последвах до железопътното депо и го видях да дава на същите репортери и пачки пари.

— Какво смяташ, че прави?

— Ако ги подкупва, не мога да разбера какво биха направили за него в замяна.

— Едва ли иска името си във вестниците — каза Бел.

— Какво иска тогава?

— Покажи ми къде е.

Даш посочи и каза:

— Близо до реката има един товарен вагон, където играят зарове. Мъсто събира залозите.

— Навъртай се наоколо, така че да чуваш, но не толкова близо, та да се сети, че сме заедно.

Бел подуши бруклинския комарджия, преди да го чуе — силен аромат на гардении надви по-грубите миризми на траверси и локомотивен дим. Тогава чу пресипналият шепот на Мъсто:

— Залагайте, господа! Залагайте!

Бел заобиколи самотния вагон, спрян в един тъмен ъгъл на депото.

Един бандит с очи като стъклени топчета побутна Мъсто.

— А, това ако не е един от най-добрите ми клиенти. Никога не е късно да увеличите инвестицията си, сър. Колко да добавим към трите ви хиляди за Джозефина? Трябва да ви предупредя обаче, шансовете й растат. Хаплата вече е с петнайсет към едно, някои хора забелязват, че настига Стивънс.

Усмивката на Бел беше по-дружелюбна от гласа му.

— Всъщност, чудя се дали комарджиите не се опитват да повлияят на състезанието.

— Кой, аз ли?

— Далеч сме от Бруклин, Джони. Какво правиш тук?

Мъсто възрази силно.

— Няма що да се бъркам. Победи, загуби, равни все ми е тая. Вие залагате, господин Бел. И сте, така, светски човек, ако ви преценявам вярно. Знаете, че букито никога не губи.

— Не е вярно — каза Бел. — Понякога губи.

Мъсто се спогледа изумен с бодигардовете си.

— Тъй ли? Кога това?

— Когато стане алчно.

— Какви ги говорите? Кой е алчен?

— Подкупваш репортери.

— Това са глупости. С какво могат тия драскачи да ми помогнат?

— Могат да похвалят някой самолет пред милиони залагащи читатели. С други думи, да изкривят залозите.

— Вярно ли? И кой самолет хваля?

— Този, който хвалиш от самото начало: безглавият пушър на Едисън Сидни Мартин.

— Това си е класна машина — възрази Мъсто. — Не й трябва помощ от Джони Мъсто.

— Но пък въпреки това получава много помощ от Джони Мъсто.

— Ей, не е като да преча на състезанието. Само давам информация. Обществено дело, така да се каже.

— Бих го нарекъл признание.

— Нищо не можете да докажете.

Усмивката на Айзък Бел изчезна. Детективът прикова със студен поглед букмейкъра.

— Мисля, че познаваш Хари Уорън.

— Хари Уорън? — Джони Мъсто поглади двойната си брадичка. — Хари Уорън? Хари Уорън… Чакай да помисля. А, да! Не е ли оня от вашите, дето шпионира нюйоркските банди?

— След два дни Хари Уорън трябва да ми прати телеграма, че се е видял с теб в офиса на „Ван Дорн“ в хотел „Никърбокър“ на Четиридесет и втора и Бродуей. Ако не го направи, ще те погна.

Бодигардовете на Мъсто изгледаха лошо детектива.

Бел не им обърна внимание.

— Джони, искам да го разгласиш: нямам проблем със залозите. Имам проблем с хора, които се опитват да ги изкривят.

— Аз не съм виновен за това, дето вършат другите.

— Разгласи го!

— А на вас какво ще ви помогне?

— Няма да могат да кажат, че не са били предупредени. Приятно пътуване до Ню Йорк.

Мъсто изглеждаше съсипан.

— Как ще се върна в Ню Йорк след два дни?

Айзък извади златния джобен часовник, отвори капака му и показа на Мъсто колко е часът.

— Тичай бързо и може да хванеш влака за мляко до Чикаго.

— Джони Мъсто никви влакове за мляко не взима.

— Когато стигнеш до Чикаго, може да се глезиш с „Туентиът сенчъри лимитед“.

— Ами състезанието?

— Два дни. Ню Йорк.

Букмейкърът и хората му тръгнаха, мърморейки възмутено.

Джеймс Дашууд излезе от мястото си за подслушване на тавана на вагона.

Бел му смигна.

— Един по-малко. Той обаче не е единственият надувко в голямата игра, който следва състезанието. Искам да наблюдаваш и останалите. Разрешавам ти да залагаш само толкова, колкото да се радват на присъствието ти.

— Мислите ли, че Мъсто ще се появи отново? — попита Даш.

— Не е глупав. За съжаление, вече е нанесъл вреда.

— Как така, господин Бел?

— Подкупените репортери вече са изпратили статиите си. Ако наистина има саботьор, който се опитва да обезвреди водачите, Мъсто току-що е направил Едисън Сидни Мартин негова основна цел.