Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (38)

37.

Уолт „Тексасеца“ Хетфийлд се появи внезапно в една гръмотевична сутрин в Юма, Аризона. Градчето се намираше на брега на наскоро преградената река Колорадо. Оттатък широките води беше Калифорния. Състезателите нямаха търпение да стигнат до Палм Спрингс до стъмване. В Калифорния беше сезонът на бурите и местните посъветваха участниците да изчакат няколко часа, за да намалее рискът от мълнии и проливни дъждове. Машините бездействаха под платнищата си, а спомагателните влакове бяха паркирани в депото.

— Господин Ван Дорн знае ли, че си тук? — попита Бел, познавайки навиците на тексасеца да действа на своя глава.

— Шефът ми нареди да избързам дотук и лично да докладвам.

— Имаш нещо за Фрост ли?

Уолт повдигна шапката си и я намести на главата си.

— Намерихме колата му малко извън Тюсон. Как е стигнал дотам, нямам никаква представа. Но нито от него, нито от хората му нямаше и следа. Подозирам, че са хванали някой влак. Вчера разбрах, че са пътували със стил, резервирали си най-луксозното купе в „Лимитед“.

— Накъде?

— Калифорния.

— Защо тогава те е изпратил тук Ван Дорн?

Уолт се ухили и разкри ослепително бели зъби насред обветрено лице.

— Защото е най-умният избор. Айзък, синко, чакай да видиш кого съм довел.

— Искам да видя само двама души: Хари Фрост или Марко Челере, върнал се от мъртвите.

— Мамка му! Все си с една крачка напред. Как разбра?

— Какво съм разбрал?

— Докарах Марко Челере.

— Жив?

— Че как иначе. Намериха ми го жп копоите, които познавам. От някакъв товарен влак скочил клошар, който разправял наляво и надясно, че е част от състезанието. Казал, че лично познава Джозефина и искал да види детективите от „Ван Дорн“, които я охраняват. Не е обявено във вестниците, затова му повярвали.

— Къде е той?

— В столовата. Умрял е от глад.

Айзък Бел влетя във вагон-ресторанта и видя опърпан непознат, който помиташе с една ръка яйца и бекон, а с другата тъпчеше хляб в устата си. Имаше мазна черна коса, разделена от червен белег от средата до върха на челото, както и друг на предмишницата си.

Очите му искряха трескаво.

— Вие ли сте Марко Челере?

— Това е името ми, сър — отвърна той с италиански акцент, малко по-силен от този на Даниела Ди Векио, макар и не толкова труден за разбиране, колкото Джозефина бе споделила на Бел.

— Къде бяхте?

Челере се усмихна.

— Иска ми се да можех да отговоря.

— Ще трябва да ми отговорите, преди да ви допусна на километър от Джозефина. Кой сте вие?

— Аз съм Марко Челере. Събудих се преди две седмици в Канада. Нямах представа кой съм и как съм се озовал там. Лека-полека паметта ми се върна. Първо капка по капка, после цял прилив. Първо си спомних самолетите си. После видях новина във вестника, за купата „Уайтуей“. В него прочетох, че там имам не една, а две машини, тежкият ми биплан и бързият ми моноплан. И всичко ми се върна.

— Къде в Канада?

— Във ферма. На юг от Монреал.

— А някаква представа как сте се озовал там?

— Честно казано, не знам. Хората, които ме спасили, ме намерили до жп линиите. Предположили, че съм стигнал с товарния влак.

— Какви хора?

— Едно мило семейство фермери. Грижеха се за мен цяла зима, докато започнах да си спомням.

Даниела бе нарекла този мъж измамник, той си беше сменил името от Престоджакомо на Челере, докато бягаше от миналото си, а Джеймс Дашууд подозираше, че е убил бащата на Даниела в Сан Франциско и го е накарал да изглежда като самоубийство. Бел не го жалеше с въпросите.

— А имате ли представа как сте получил амнезия?

— Знам точно как. — Челере прокара пръсти по белега на скалпа си. — Бях на лов с Хари Фрост. Той ме простреля.

— Какво ви води в Аризона?

— Дойдох да помогна на Джозефина да спечели състезанието с летящата ми машина. Може ли да я видя, моля?

Бел попита:

— Кога за последно четохте вестник?

— Миналата седмица в едно от депата в Канзас сити.

— Знаете ли, че тежкият ви биплан се разби?

— Не! Може ли да се поправи?

— Блъсна се в планина.

— Това е много неприятна новина. А пилотът?

— Както би могло да се очаква…

Челере остави вилицата.

— Това е ужасно. Толкова съжалявам! Надявам се да не е било по вина на машината.

— Машината беше похабена като всичко останали. Състезанието е дълго.

— Но е великолепно предизвикателство — отвърна Челере.

— Трябва също така да ви предупредя — каза Бел, наблюдавайки го внимателно, — че Джозефина се омъжи повторно.

Челере го изненада. Бел си мислеше, че италианецът ще се ядоса, че приятелката му се е омъжила. Вместо това той възкликна:

— Чудесно! Толкова се радвам за нея! А бракът й с Фрост?

— Анулиран.

— Добре. Така и трябваше. Беше ужасен съпруг. За кого се е омъжила?

— За Престън Уайтуей.

Челере плесна възторжено с ръце.

— А! Перфектно!

— Защо да е перфектно?

— Тя е състезател. Той е организатор на състезанието. Превъзходна партия. Нямам търпение да поздравя младоженеца и да пожелая щастие на Джозефина.

Бел хвърли поглед към Уолт, който слушаше от прага и попита италианския изобретател:

— Бихте ли искал първо да се пооправите? Ще ви намеря бръснач и чисти дрехи. В задната част на хангарния вагон.

— Грация! Благодаря ви! Сигурно на нищо не приличам.

Бел отново се спогледа с Уолт Тексасеца и отвърна с невесела усмивка:

— Приличате на човек, прекосил континента в товарен вагон.

Бел и Хетфийлд го поведоха към импровизираната баня и му дадоха кърпа и бръснач.

— Благодаря, благодаря! Може ли да ви помоля за още една услуга?

— Какво бихте искал?

— Дали не ви се намира малко брилянтин? — Прокара пръсти през мръсната си коса. — За да си пригладя косата.

— Ще намеря — каза Уолт.

— Благодаря, сър. А малко вакса за мустаци? Ще е чудесно отново да съм себе си.

 

 

— Човек, прекосил континента в товарен вагон? — повтори Уолт думите на Бел, докато се усмихваше несигурно.

Бел отвърна на усмивката му.

— А ти как мислиш?

— По-скоро се е возил на възглавниците — каза Хетфийлд, използвайки жаргона на скитниците за возене във втора класа. — Не ще да е използвал товарен вагон за повече от сто и петдесет километра.

— Точно така — рече Бел, който се бе возил на много товарни влакове в кариерата си на детектив. — Не е достатъчно мръсен.

— Може някоя самотна фермерка да му е дала да се изкъпе в коритото за вода на конете.

— Може.

Уолт си зави цигара, запали я, издиша син дим и отбеляза:

— Какво ли ще си помисли госпожица Джозефина?

Дали щеше да се съгласи да се ожени за Уайтуей, ако знаеше, че Челере е жив?

— Предполагам, че зависи какво са значели един за друг — отвърна Бел.

— Какво да го правим, шефе?

— Да видим какво си е наумил — отвърна Бел, чудейки се дали в чудотворното завръщане на Марко Челере не се корени гневното „Не знаете какви ги вършеха!“ на Хари Фрост.

 

 

Марко Челере излезе от хангарния вагон на Бел изкъпан, избръснат и зализан. Черната му коса блестеше, бузите му бяха гладки, а мустакът — засукан. Мустакът на Бел пък помръдна съвсем леко, когато се усмихна на Уолт. Наблюдателният тексасец бе забелязал, както и самият Бел, че бръснатите бузи на Челере са малко по-бледи от носа и брадичката му. Разликата беше почти незабележима, но те все пак внимаваха именно за подобни следи и те бяха налице — наскоро Челере бе имал брада.

Джозефина се удиви, когато научи за Челере. Каза, че е изгубила всякаква надежда да го види отново жив. Хвана го за ръката с думите:

— О, горкичкият! — когато чу историята му. Изглеждаше щастлива да го види, забеляза Бел, но бързо се върна към състезанието. — Марко, идваш в идеалния момент. Трябва ми помощ за самолета. Почти се разпада. Ще кажа на съпруга си да те включи в екипа ми.

— Няма нужда — галантно отвърна Челере. — Ще работя безплатно. Все пак е и в мой интерес машината ми да спечели състезанието.

— По-добре се хващайте на работа тогава — каза Бел. — Времето се оправя. Уейнър току-що обяви, че поемаме към Палм Спрингс.

 

 

Като знаеше, че Айзък Бел го наблюдава като ястреб, Марко Челере търпеливо изчака момента да поговори с Джозефина насаме. Гледаше да не се засичат на четири очи, докато тя не пристигне в Палм Спрингс. Едва на следващата сутрин, докато зареждаха машината й за краткия полет към Лос Анджелис, пое риска да я заговори. Бяха сами и наливаха бензин в резервоара й — механиците детективи помагаха на полицията да разчисти зяпачите от полето на машините.

Джозефина първа продума.

— Кой загина в пожара?

— Намерих едно тяло в района на бездомниците. Платов вече не съществува.

— Мъртъв ли беше вече човекът?

— Разбира се. Някакъв клет старец. Умират през цялото време. Ти какво си помисли?

— Не знам какво да си мисля.

— Може би семейният живот те обърква.

— Какво искаш да кажеш?

— Как е да си с Престън Уайтуей? — заяде се Марко.

— Отложих „медения месец“ за след състезанието. Знаеш това. Казах ти, че така ще направя.

Марко сви рамене.

— Това е като някаква опера-буфа.

— Не знам нищо за операта.

— Опера-буфа е комична опера. Малко като водевил.

— На мен не ми е смешно, Марко.

— А за мен си струва куршума.

— Какво? Защо?

— Просто… ако нещо се случи с Престън Уайтуей, ще наследиш империята му.

— Не искам империята му. Искам просто да летя и да спечеля състезанието. — Тя се взря в лицето му и добави: — И да съм с теб.

— Предполагам, че трябва да съм благодарен, че още чувстваш това.

— Какво ще се случи с Престън?

— О, сега господин Уайтуей е „Престън“?

— Не мога да наричам съпруга си „господин Уайтуей“.

— Така е, предполагам.

— Марко, какво има? Какво се опитваш да кажеш?

— Просто се чудя, ще продължаваш ли да ми помагаш?

— Разбира се… Какво имаше предвид, ако нещо се случи с Престън?

— Нещо като Хари Фрост, болния от ревност твой бивш съпруг, да убие новия ти съпруг.

— Какви ги говориш?

Марко се пресегна към нея и вдигна ръкава на блузата й, за да й покаже собствената й превързана ръка.

— Нищо, което да не знаеш за Фрост.