Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (34)

33.

Айзък Бел се изненада, когато Престън Уайтуей поиска той да му кумува, докато не се сети, че единствените хора, с които магнатът прекарваше каквото и да било време бяха подчинените му, а отношението му към тях гарантираше, че никога няма да бъдат приятели.

— За мен ще е голямо удоволствие — каза Бел, доволен, че ще може да я пази лично, ако Хари Фрост някак успееше да се промъкне през периметъра. Не беше толкова доволен обаче, когато Джозефина поиска да Марион да й е кумица. Така годеницата му щеше да е пряко изложена на същия риск, на който беше изложена и младоженката. Марион обаче даде да се разбере, че няма да откаже на молбата на Джозефина, която бе на хиляди километри от семейството си, както и единствената жена в цялото състезание.

В отговор на запитванията на Джо Ван Дорн за „тази сватбена лудница“, Бел прати отговор:

„Престън страхотен в саморекламата.“

Стотици гости и орди зрители се събраха във Форт Уърт на колите си, фургоните, каретите и конете си. От Чикаго, Ню Йорк, Лос Анджелис и Сан Франциско прииждаха претъпкани влакове. Севернотексаската превозваческа компания вкара в графика си допълнителни вагонетки от Далас. Взвод от тексаската запасна армия беше повикан, за да контролира тълпите и да пази самолетите. Още взводове дойдоха от градовете Тайлър и Тексаркана. Операторите на Марион Морган бяха почти стъпкани от купища вестникарски карикатуристи и фотографи, докато самият Уайтуей не им напомни, че не му харесва да гледа как бутат и блъскат скъпите му камери.

Самата церемония бе отложена от всяка възможна спънка.

Колизеумът Норт сайт, който Уайтуей бе обзавел с църковни пейки и олтар, докаран от Сейнт Луис, бе предвиден за добитък, така че хората се настаняваха много дълго време. След това небето помрачня от прииждаща лятна буря и всеки механик и летец в състезанието, включително булката, изтича на открито, за да върже и покрие самолета, за който отговаряше.

Гръм разтърси колизеума. От прерията се изви страховит вятър. Бипланът на Стив Стивънс се измъкна от крепящите го забити в земята клинове. Невястата, макар да бе известно, че презира памуковия фермер, поведе още една битка навън, за да спаси самолета му. Приковаха го здраво, но не и преди да започне проливният дъжд.

Шаферките на Джозефина я изсушиха — бяха събрана от кол и въже тълпа от възрастни дами от Форт Уърт, които бяха поискали да заместят далечното семейство на момичето. Заместникът на епископа от Сан Франциско — негово преосвещенство се извини с това, че е зает да набира средства за нова катедрала на „Ноб хил“, на мястото на сринатата от земетресението, — тъкмо бе събрал хората пред временно осветения олтар, когато колосален локомотив „Микадо 2-8-2“ разтресе пода, когато се намести в депото. С огромни огнища, свръхнагорещени бойлери и осем колелета, те обикновено дърпаха многобройни вагони със скорост от стотина километра в час. Този дърпаше един-единствен частен вагон, който спря точно до един улей за извеждане на добитък, който водеше право в сградата.

— Боже милостиви — прошепна Престън Уайтуей, — това е майка.

От частния вагон, обгърната в черна коприна от глава до пети и обкичила главата си с гарванови пера, се измъкна вдовицата Уайтуей.

Издателят се обърна умолително към главния детектив на Ван Дорн.

— Мислех, че е във Франция — прошепна той. — Бел, ти си ми кум. Трябва да направиш нещо. Моля те.

Детективът изправи рамене и закрачи към улея. Наследник на банкерско семейство от Бостън, възпитан в частно подготвително училище и образован в Йейл, на Айзък Бел никак не му бе чужда традицията кумът да спасява положението, било то намирайки загубен пръстен или обезвреждайки пияния младоженец. Но това бе толкова над възможностите му, колкото обуздаването на подивял носорог за някой каубой.

Предложи й ръката си и й се поклони елегантно.

— Най-после — поздрави неочакваната гостенка той, — церемонията може да започне.

— Кой сте вие?

— Аз съм Айзък Бел, кум на Престън и отдаден читател на колонката ви в неделните приложения.

— Ако сте я чел, знаете, че ненавиждам разводите.

— Джозефина също. Ако злощастният й брак не бе анулиран, както подобава, тя никога нямаше да се ожени повторно. Ето я и нея.

Джозефина вървеше с бърза стъпка от олтара.

Г-жа Уайтуей промърмори:

— По-смела е от сина ми. Вижте го, страхува се от собствената си майка.

— Той е ужасно смутен, г-жо. Мислел е, че сте във Франция.

— По-скоро се е надявал да съм там. Какво мислите за това момиче, г-н Бел?

— Възхищавам се на дързостта й.

Джозефина приближи със сърдечно изражение и протегна и двете си ръце.

— Толкова се радвам, че успяхте, г-жо Уайтуей. Собствената ми майка не успя и се чувствах сама, досега.

Г-жа Уайтуей огледа Джозефина от глава до пети.

— Не си гардже, не си и лебед — обяви тя. — Хубавка, но не красива, за щастие. Красотата разваля жената, завърта й главата… Коя е онази жена с шаферската рокля? Като че ли раздава заповеди на операторите да ме снимат.

— Това е годеницата ми — каза Бел, който вече се бе отместил от фокуса на камерите. — Г-ца Марион Морган.

— Е, може и да има изключения на това, което казах преди малко — отбеляза г-жа Уайтуей, леко развеселена. — Млада госпожице, обичате ли сина ми?

Момичето я погледна право в очите.

— Харесвам го.

— Защо?

— Защото довършва каквото започне.

— Едната хубава черта, която е наследил от съпруга ми. — Хвана Джозефина за ръката и каза: — Да се захващаме.

Двете поеха обратно към олтара.

Г-жа Уайтуей се настани на най-предната пейка, а заместникът на епископа повтори за трети път:

— Събрали сме се днес… — когато през прозорците в тавана над Джозефина и Престън небето позеленя.

— Торнадо! — закрещяха местните, които знаеха какво значи този странен цвят на небосклона.

Жителите на Форт Уърт забързаха към мазетата си, като побраха колкото гости можеха. Гостите, дошли с личните си вагони, се скриха там. Тези без мазета и влакове се изпокриха по баровете.

Ураганните ветрове се вихриха до късно след стъмване, ревейки като летящи влакове. Във въздуха летяха крави и временни навеси. Торнадата пожалиха града, но едва след полунощ благодарната тълпа помириса гозбите от сватбения пир и чу заветните думи: „Провъзгласявам ви за мъж и жена.“

Престън Уайтуей, зачервен от многобройните наздравици за младоженеца, целуна Джозефина по устните. Кумата Марион Моргън увери всички, които попитаха, че отблизо е видяла с очите си как невястата е отвърнала на целувката с желание.

По стотици маси се разнесе възгласът: „Да ядем!“

Уайтуей вдигна чашата си високо.

— Наздраве за прекрасната ми невяста. Летящата любима на Америка. Нека лети още по-бързо и по-високо в обятията ми и…

Следващите няколко думи бяха удавени от отличителното трополене на двете осемцилиндрови антоанети, които издигаха измъчения биплан на Стив Стивънс в нощния въздух.

Джозефина скочи от масата и хукна към мястото, където бяха паркирани самолетите. Бълвайки огън и от двата двигателя, машината на Стивънс премина над една ограда, над локомотива на госпожа Уайтуей и пое към редица телеграфни жици. Размина се с тях на сантиметри, олюля се над един обор и изчезна в нощта.

Марко Челере стоеше с клиновете на самолета в краката си и махаше с линийката на Платов.

— Казах ти, че ще измисля нещо за сватбената ти нощ.

— Къде отива?

— Абилийн.

— Този подъл, тлъст…

— Убедих го да тръгне сега, за да имаме време да работим върху двигателите.

— Как вижда накъде лети?

— Звезди, луна, отражение по лъскавите релси…

Джозефина повика механиците, за да налеят масло и бензин в машината и да я приготвят за излитане. Затича се към самолета, а Марко — след нея, като внимаваше да не настъпи диплите на роклята й, издута като бял облак около нея. Джозефина бързо свали платното от крилете и приклекна, за да освободи въжетата, които прикрепяха самолета към земята.

— Трябва да те предупредя… — прошепна той напрегнато.

— Какво? — Вече се беше справила с едното въже и развързваше другото.

— Ако нещо се случи с „Димитри Платов“, не се тревожи.

— Как така?… Побързайте, де! — извика тя на детективите механици, които сипваха кутии с масло и гориво в резервоара. — За какво говориш? Ти си Димитри Платов.

— Само че него го наблюдават детективите на Бел. Може да му се наложи внезапно да изчезне.

Джозефина привърши с последното въже, скочи на сандъка, от който се прехвърли в машината, за да поеме нагоре колкото е възможно по-бързо. Шлейфът на роклята й се заплете в една укрепваща жица.

— Нож! — извика тя на един механик. Той отвори острието на ножа си и сряза шлейфа на роклята й.

— Ще се върна. Не се тревожи — каза й Челере.

Джозефина натисна кормилната ръчка напред, след това назад и настрани, за да провери дали рулят, елеваторът и алетоните й се движат както трябва.

— Добре. Няма да се тревожа. Дръпни се от пътя ми… Контакт!

Джозефина излетя десет минути след Стивънс. Айзък Бел вече кръжеше над земята — беше инструктирал Анди Моузър да поддържа двигателя му загрят, а резервоарът — пълен. Отвисоко видя колизеумът „Норт сайт“ и цял Форт Уърт като мътно сияние, губещо се в море от мрак — обширните тексаски пасища.

Джозефина летеше на запад, следвайки релсите, които проблясваха на лунната светлина.

Детективът я следваше плътно, ориентирайки се по тънката огнена струйка на изгорелите газове от самолета й. Първите петнадесетина километра забавяше двигателя си, за да не я изпревари. Ала когато светлините на Форт Уърт изчезнаха напълно и зад него земята беше толкова мрачна, колкото и отпред, той впери очи в осветената в сребристо стомана, махна пръст от прекъсвач и остави „Орела“ да лети.