Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (41)

40.

Бел се хвърли вдясно в прикритието на една канара. Едрокалибрен куршум свирна на петнадесет сантиметра от бузата му. Вместо да застане зад канарата, Бел я подмина и се насочи към едно тясно сухо дере.

Затича нагоре, вперил очи напред, докато с периферното си зрение следеше да не настъпи нещо, което би издало звук. Дерето продължаваше вдясно — встрани от Фрост, и същевременно се изкачваше по стръмния наклон. Бел набра скорост. Километър и половина тичаше, колкото му държаха краката. Когато най-после спря, за да си поеме дъх, се намираше на една каменна тераса, стърчаща от хълма, от която можеше да наблюдава земята. Легна по корем и започна да се примъква, докато успя да види задната част на гъсталака, откъдето стреля Фрост.

На малко над половин километър от него, дъбовият лес покриваше около четири декара от хълмовете. Фрост можеше да е навсякъде там или вече да се е изкачил нагоре и да е на едно ниво с Бел. Ала Бел се надяваше, че другият мъж прави класическата грешка на ловеца като стои неподвижно или се придвижва на малко разстояние, за да устрои нова засада на целта си. Повечето животни бягаха от ловеца си. Някои, като пантерата или слонът, нападаха. Много малко от тях обаче устройваха своя собствена засада.

Бел избра пътя за нападението си надолу по едно плитко дере и покрай един храсталак. Отдръпна се малко от терасата, за да остане скрит. Беше тих и бърз — не искаше да даде на Фрост време да смени стратегията си. Когато дерето стана твърде плитко, за да скрие детектива, той допълзя до шубраците и продължи.

Ненадейно оловният небосклон беше пронизан от разклонена светкавица.

Затрополиха едри дъждовни капки.

Отново се изви вятър — ту горещ, ту студен.

Бел залитна. Ритна един камък, който се затъркаля шумно по склона.

Отекна изстрел — куршумът вдигна прахоляк на пет метра под него. Бел веднага вдигна още един камък и го хвърли далеч надясно, като така предизвика още един изстрел. Нека Фрост да се чуди кой камък е паднал сам и кой е бил хвърлен. Бел пак пое надолу.

Мястото, откъдето бе дошъл изстрелът, бе почти същото, което бе предвидил детективът. Фрост беше при дърветата, на по-малко от триста метра под Бел. Сега обаче и той знаеше, че трябва да се оглежда.

Без предупреждение, Фрост се хвърли в действие и се провря през ниската растителност, тичайки към прикритието на долчинка, която на Бел му приличаше на входа на малък каньон. Фрост куцаше, както беше предположил Том Григс, но все пак изминаваше разстоянието със стряскаща скорост за толкова едър мъж. Бел стреля веднъж по него и пропусна. Вкара нов патрон в уинчестъра и застана прав, за да се прицели по-добре, преценявайки ефекта от усилващия се вятър и над двестате метра, които ги деляха, стреля пак.

Фрост размаха ръце. Пушката му излетя във въздуха. Беше твърде далеч, за да чуе вик, но Бел мислеше, че го е наранил тежко, преди да види как Фрост си взима падналата пушка от земята и изчезва в каньона.

Айзък Бел се затича по склона, като скачаше по тревните могилки и прескачаше купчини шума и камъни. Загуби почва под краката си, падна, претърколи се и отново скокна на крака, продължавайки да тича с уинчестъра в ръка.

По-скоро усети, отколкото видя движение в началото на каньона и се хвърли на земята. Над главата на Бел профуча куршум от пистолет. Детективът прибра пушката към гърдите си, претърколи се и се изправи, стреляйки — смъртоносна последователност от изстрели, която изтика Фрост назад.

По някаква причина Фрост не използваше марлина си. Бел предположи, че вероятно някой от изстрелите му я е повредил и затова сега Фрост разчита на по-леките оръжия. Бел влезе в каньона — не по-широк от къща. Входът беше скрит от храсталаци. Бел премина през тръните. Пукотът на пистолетни изстрели разкри местоположението на Фрост. Беше приклекнал и стреляше с автоматичния си револвер „Уебли-Фосбъри“, с който почти уби Арчи. Беше твърде далеч от Бел и затова кухите куршуми попадаха много далеч от целта и пръскаха трески във въздуха.

Бел натисна спусъка на уинчестър, но изстрел не последва. Пушката беше празна.

Фрост се втурна напред като бизон, стреляйки. Бел за пръв път имаше възможност да го погледне отблизо. Едното му око се белееше, одраскано от скални отломъци, които ремингтънът на Бел бе пръснал в лицето му при престрелката в чикагския арсенал. Улученото от Бел ухо приличаше на сдъвкано. Челюстта му беше разкривена от удара на Арчи. Ала здравото му око гореше като пожар, докато тичаше неумолимо като локомотив.

Бел се подпря на коляно, извади от ботуша си нож и го хвърли силно. Острието попадна в предмишницата на Фрост и смъртоносният „Уебли-Фосбъри“ се изплъзна от пръстите му. Още преди оръжието да падне на земята, Фрост извади с лявата си ръка пистолет.

Бел измъкна бързо браунинга си и стреля два пъти. Изстрелите проехтяха почти едновременно. Жилетката на Фрост спря и двата куршума на Бел. Единият от изстрелите на Фрост одраска бузата на детектива, а вторият мина през ръкава му. Пистолетът на Фрост заяде и той извади собствения си браунинг, много по-опасен от безполезното му досегашно оръжие.

Бел се затича право към него и с един изстрел изби браунинга от ръката на Фрост. Фрост замахна с мощно ляво кроше и опръска Бел с кръв от ранената си предмишница.

Бел пое част от силата на удара с рамото си. Ала ударът на великана го разтърси и го отхвърли към едно от дърветата. Пред очите на детектива замержеляха звезди. Ръцете му натежаха като олово. Усети втория удар на Фрост, пое го и отвърна без да съзнава точно какво прави, като се целеше в счупената челюст на Фрост.

Юмрукът му намери целта и гигантът се олюля. Фрост изсумтя от болка. Ала въпреки болката се завъртя и нанесе такъв удар на Бел, че го събори на земята. Фрост взе повредената си пушка и я вдигна към небето като стоманена тояга. Бел извади пистолета си от шапката.

— Пусни я! — каза той. — Мъртъв си!

Фрост замахна.

Бел натисна спусъка.

Ослепителна светлина и експлозия от звук, петдесет пъти по-силна от пистолетен изстрел, запрати пушката на десет метра встрани. Фрост беше проснат по лице на земята. На два метра от него Бел остана на крака — ушите му пищяха, а той гледаше изумен падналия си враг. Във въздуха се носеше миризма на обгорена плът. Лицето на Фрост беше черно, брадата му бе опърлена, а ризата и панталоните тлееха. Ботушите му бяха останали без подметки.

Погледът на Фрост гаснеше. Дишаше на пресекулки през почернели устни. Ала гласът му още беше силен и пълен с презрение.

— Не ме уцели ти. Удари ме мълния.

— Така или иначе нямаше шанс. Мълнията просто те докопа първа.

Фрост изграчи грубо в опит да се засмее:

— Затова ли никога не се отказват вандорнците? Защото боговете ви помагат?

Бел наблюдаваше умиращия престъпник.

— Не ми трябваха боговете — рече тихо той. — Уоли Лафлин ми даваше сили.

— Кой по дяволите е тоя?

— Беше вестникарче. Уби него и двама негови приятели, когато взриви депото на улица „Диърборн“.

— Вестникарче?… О, да спомням си. — Фрост се разтрепери от болка и с мъка изрече поредната си подигравка. — Ще си говорим с него в ада. На колко е бил?

— На дванайсет.

— Дванайсет? — Фрост се отпусна назад. Гласът му глъхнеше. — Дванайсет беше велика възраст за мен. Бях изтърсак и всеки правеше с мен каквото си иска, но като започнах да раста и всичко ми потръгна. Спечелих първото си сбиване. Направих си първата банда. Убих първия си човек — беше на двайсет, голям мъж…

Ужасна пародия на усмивка разкриви устата му.

— Горкият малък Уоли — измърмори саркастично. — Кой знае какво е щяло да излезе от малкото копеленце?

— Превърна се в спомен — каза Айзък Бел.

— Как така?

— Имаше добра душа.

 

 

Бел се изправи и прибра оръжията си.

Хари Фрост подвикна след него. В гласа му се появиха нотки на страх.

— Да не ме оставиш да умра сам?

— Оставял си десетки да умират сами.

— Ами ако ти кажа нещо за Марко Челере?

Бел каза:

— Марко Челере се появи в Юма преди три дни, жив и здрав. Избягал си от единственото убийство, което не си извършил.

Фрост се надигна на един лакът и просъска:

— Знам, че е жив!

Заинтригуван, Бел приклекна над умиращия, като следеше ръцете му за скрит нож или друг пистолет, някъде из обгорелите му дрехи.

— Откъде?

— Марко Челере се появи в Белмонт парк преди шест седмици.

— Челере ми каза, че преди шест седмици е бил в Канада.

— Беше насред състезанието — каза Фрост със злобна усмивка. — Перчеше се насред полето, сякаш е негово. Проклети вандорнци, така и не се усетихте.

— Платов! — възкликна Бел. — Разбира се!

Марко Челере беше саботьорът, макар че щеше да е почти невъзможно да го докажат в съда.

— Малко късно го осъзнаваш, господин Детектив — подигра му се Фрост.

— Как се видяхте?

— Видя ме как една вечер се опитвам да се приближа до машината на Джозефина. Просто дойде при мен и ми предложи сделка.

— Бих си помисли, че ще го убиеш на място.

— Знаеш ли онази рязана пушка, която италианците наричат лупа? Беше я насочил към главата ми. И двете чукчета бяха дръпнати.

— Каква сделка?

— Да ти кажа ли? В името на малкия Уоли, може би? — отвърна подигравателно Фрост. — Да ти дам ли информацията, с която да хванеш Челере? Дали ако ти направя услуга, ще са по-милостиви с мен в ада?

— Не виждам да ти се очертава по-добра възможност от тази. Каква сделка?

— Ако убиех Джозефина след края на състезанието, Марко щеше да ме заведе на място, където да живея в охолство до края на дните си.

— И къде щеше да е този рай? — скептично попита Бел.

— Северна Африка, Либия. Турските колонии, които Италия ще спечели в Северна Африка. Каза, че щели да сме в пълна безопасност и да живеем като крале.

— Звучи като класически трик на измамник.

— Не. Челере си разбира от работата. Бил съм там, виждал съм го с очите си. Турците са на последни издихания, а Италия е толкова бедна и пренаселена, че нямат търпение да завземат колониите. Затова Челере се мъчеше да се превърне в галеник на италианската армия, като им осигури летящи машини. Но знае, че трябва да се докаже. Ще му купят самолетите, само ако Джозефина спечели.

— Защо не се съгласи?

Разкривеното лице на Фрост се скова от ярост.

— Казах ти, не съм балък! Ако всичко за Северна Африка се окажеше вярно, той нямаше да ми е партньор, а тъмничар. Все едно да съм обратно в сиропиталището.

— А защо не те застреля с лупата?

— Челере е като жонгльор, винаги държи по няколко топки във въздуха. Заложи на това, че ще я пазиш и се надяваше да променя решението си и че ще убия Уайтуей, когато му дойде времето.

— Какво време?

— Сватбата. Знаеше, че Уайтуей се е прицелил в Джозефина. Марко мислеше, че ще съм толкова бесен, че ще убия Уайтуей, а Джозефина ще наследи парите и ще се ожени за него. А след това, ако убия нея, Марко ще наследи всичко. — Едното здраво око се фиксира върху Бел. — Марко започна всичко това. Той й завъртя главата. И реших, че ще е най-сладкото ми отмъщение да видя как всичките топки на жонгльора падат на земята.

— Още една причина да я убиеш?

— Марко знаеше, че бипланът на Стивънс няма да издържи. Трябваше му Джозефина, за да докаже, че летящите му машини могат да са и бойни машини.

Бел поклати глава.

— Тя иска само да лети.

— Дадох й шанс, а тя се обърна срещу мен. Заслужава смърт! — прошепна Фрост.

— Умираш с омраза на уста.

 

 

Айзък Бел с огромно облекчение намери Уолт да седи в дъжда и да се държи за главата.

— Все едно Джон Филип Соуса^[1] свири на парен орган в главата ми.

Бел му помогна да стигне до ролс-ройса. Качи се и той и подкара към моста. Уолт ругаеше при всяка неравност по пътя. Механиците бяха поправили долната част на „Орела“. Бел настани Уолт удобно във влака.

След това полетя към Фрезно, последната спирка преди Сан Франциско. Жълтата машина на Джозефина и червеният самолет на Джо Мъд бяха вързани на петдесет метра един от друг на разкаляната ливада. Джо Мъд се подпираше на патерици и се шегуваше с механиците, работещи по колесника на машината.

— Тежко приземяване, а? — попита Бел.

Мъд сви рамене.

— Само крака ми. Машината е наред. Като цяло.

— Къде е Джозефина?

— Тя и Уайтуей са в хотела наблизо. Ако бях на твое място, щях да стоя по-далеч.

— Какво има?

— Бурничко е.

Бел повика детективите механици на Джозефина, които носеха инструменти и части за Марко Челере.

Той клатеше глава, докато оглеждаше двигателя й.

— Наблюдавайте Челере внимателно. Не го допускайте до машината на Джо Мъд.

— Ами ако понечи да избяга? — попита Дашууд.

— Няма. Никъде няма да ходи, докато има шанс Джозефина да спечели.

После тръгна към хотела. Престън Уайтуей беше наел целия втори етаж от двуетажната сграда. Бел ускори крачка нагоре по стълбите, когато чу издателя да вика, колкото му глас държи. Почука силно и влезе. Уайтуей стоеше над Джозефина, която се беше свила на един от столовете и гледаше в килима.

Уайтуей видя Бел и вместо да попита какво е станало с Хари Фрост, извика:

— Налей й малко ум в главата! Теб може да те послуша!

— Какво има?

— Жена ми отказва да довърши състезанието.

— Защо?

— Не иска да ми каже. Може би на теб ще ти каже. Къде, по дяволите, ми е влакът?

— Току-що го докараха в депото.

— Ще съм си в Сан Франциско за края на състезанието.

— Къде е Мариан?

— Отиде при камерите си. — Уайтуей понижи глас до шепот, който въпреки това можеше да се чуе в съседния окръг. — Виж дали можеш да й налееш ум в главата, отхвърля възможността на живота си.

Бел му кимна в отговор.

Докато Уайтуей излизаше от стаята, погледна Бел сякаш за пръв път.

— Изглеждаш, все едно си се борил с гризли.

— Трябва да видиш другия.

— Сипи си едно уиски.

— Така мисля да направя.