Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (39)

38.

На карнавалното поле Домингез, на юг от Лос Анджелис, бяха опънати разноцветни шатри, които гъмжаха от хора, част от двеста и петдесетте хиляди зрители, стекли се, за да наблюдават пристигането на двамата останали участници в надпреварата за купата „Уайтуей“ и да ги изпратят към Фрезно на следващата сутрин.

Юстъс Уийд се беше поболял от страх — скоро щяха да го накарат да замърси горивото на Айзък Бел. Нямаше никакво желание да ходи на карнавал. Господин Бел обаче настояваше, че непрестанната работа не е здравословна за него. Подкрепи препоръката си с пет долара пари за харчене и заповед Юстъс да не връща никакво ресто. Един приятел на господин Бел, младеж на възрастта на Юстъс на име Даш, който висеше наоколо и още от Илинойс залагаше пари на състезанието, изпрати Юстъс от депото и му обеща да се срещнат пак там и заедно да се върнат при спомагателния влак.

Юстъс спечели едно мече, като преобърна няколко празни бутилки от мляко с топка за бейзбол. Тъкмо обмисляше дали да го изпрати на Дейзи по пощата, или да й го даде лично — сякаш имаше шанс нещата да завършат добре, когато беззъбият викач от павилиона му подаде наградата и му каза:

— Ти си, Юстъс. Утре сутрин. Сложи я в резервоара на Бел, точно преди да излети.

— Ами ако ме види?

— Направи го, докато пълниш резервоара, за да не види.

— Но е умен, не можете да си представите колко е умен. Може да ме види.

Беззъбият старец потупа Юстъс по рамото и каза:

— Слушай, Юстъс. Не знам за какво е цялата работа и не искам да знам. Знам само, че хората, които ми казаха да ти предам това съобщение са много, много лоши. Така че те съветвам, който и да е този тип Бел, по-добре да не те види.

На панаира имаше виенско колело. Изглеждаше високо двайсет метра и Юстъс се зачуди дали ще оставят Дейзи на мира, ако се качи най-горе и се самоубие.

Точно тогава се показа Даш.

— Какво е станало? Да не си загуби всички пари? Изглеждаш зле.

— Добре съм.

— Ей, спечелил си мече.

— За момичето ми.

— Как се казва?

— Дейзи.

— Ако се ожените, ще се казва Дейзи Уийд — пошегува се Даш, сякаш бе първият, сетил се за това. След това попита дали Юстъс е гладен и настоя да му купи наденичка и бира, които в устата на уплашения младеж имаха вкус на дървени стърготини и оцет.

 

 

Двама мъже с обветрени лица и непроницаеми погледи чакаха Айзък Бел пред хангарния вагон на „Орела“. Носеха шапки с клюмнали периферии, ризи с мръсни яки и широки, охлабени вратовръзки, както и палта, издути от оръжия. Един от мъжете държеше ръката си в превръзка, забележимо по-нова и бяла от ризата му — такава бе и превръзката на челото на другаря му. Детективите механици на Джозефина ги наблюдаваха изкъсо, а двамината отвръщаха с изпъчени гърди и начумерени лица.

— Помните ли ни, господин Бел?

— Григс и Ботъмли. Все едно сте се били с локомотив.

— Така и се чувстваме — призна Григс.

Бел се здрависа с тях, като протегна лявата си ръка на Ботъмли, за да пази другата му ръка. След това се обърна към детективите механици:

— Няма проблеми, момчета, това са Том Григс и Ед Ботъмли, жп детективи от „Садърн пасифик“.

Вандорнците веднага добиха презрителни изражения — железопътната полиция беше дъното на детективското поприще, докато Бел не добави:

— Ако помните катастрофата при Глендейл, те двамата разплетоха случая. С новини ли идвате?

— Имахме предчувствие, че ти ще отговаряш за случая с Джозефина.

Бел кимна.

— Не е информация, която бих искал да прочета във вестника, но сте прави. А аз имам предчувствие, като ви гледам, че ще ми кажете как сте се натъкнали на Хари Фрост.

— Ед го гръмна право в шкембето — каза Григс. — И това дори не го забави.

— Носи бронирана жилетка.

— Чувал съм ги — каза Григс. — Не знаех, че работят.

— Вече знаем — поправи го Ботъмли.

— Къде се случи това?

— Бърбанк. Диспечерът ни писа, че някой обира автомобилен сервиз. Крадливата гнида тъкмо се качваше в камиона, когато стигнахме. Гнидата стреля. Ние отвърнахме. Приближи се, халоса ме по главата и уцели Том в ръката.

— Докато се опомним — довърши Ботъмли, — вече го нямаше. Намерихме камиона на следващата сутрин. Празен.

— Какво е откраднал?

— Пет двайсеткилограмови сандъка с динамит, няколко капсули и фитил — отвърна Григс.

— Не съм изненадан — отбеляза Бел. — Той обича динамит.

— Че как иначе. Обаче с Том си блъскаме главите по един въпрос — как ще взриви самолет?

— Утре сутрин състезанието продължава към Фрезно — отвърна Бел. — Ще се обадя на началника ви Уот, ще му кажа, че сме говорили и ще го помоля да вдигне на крак целия ви отдел, за да оглеждат мостовете и релсите за възможен саботаж.

— Самолетите не използват мостове.

— Спомагателните им влакове използват. И, да си остане между нас, но на този етап от състезанието, след шест хиляди километра, само механиците и резервните части в хангарните вагони държат тези машини във въздуха. А успяхте ли въобще да го раните?

— Мисля, че му закачих крака, докато падах. Няма да се изненадам, ако понакуцва.

— Добра работа — похвали ги Бел.

 

 

Юстъс Уийд реши, че щом така и така трябва да стори това ужасно нещо на Айзък Бел, може поне да го направи както трябва, за да не се случи нищо лошо на Дейзи заради някоя негова грешка. Щеше да е най-лошо да го хванат и отгоре на всичко да наранят Дейзи.

За да се успокои, си представи, че е обратно в Тюсон и играе билярд за пари със селяците в селския им бар. Едно знаеше със сигурност: ако искаш да спечелиш на билярд, трябва да си вярваш. В края на играта, печелеше този, който успееше да запази самообладание.

Младежът прибра медната тръба до китката на лявата си ръка и я държеше скрита, със същата ръка докато наливаше прецедената смес от бензин и рициново масло в резервоара на „Американския орел“, точно под носа на Айзък Бел. Така нямаше да изглежда подозрително, както ако я извади от джоба. Анди дойде да докладва, че машината е готова. Бел се обърна, за да поговори с него. Юстъс посегна към капачката на тубата с бензин, за да я затегне с дясната си ръка.

Бел каза:

— Анди, нека проверим отново контролната ръчка.

Юстъс постави лявата си ръка над отворения резервоар.

Палецът и показалецът на Айзък Бел стиснаха китката на младежа като стоманено менгеме.

— Юстъс. Трябва да ми обясниш!

 

 

Юстъс Уийд отвори уста, но не успя да продума. Очите му се наляха със сълзи.

Бел го наблюдаваше строго и когато заговори, гласът му бе леденостуден:

— Ще ти кажа какво се е случило. Ти ще кимаш. Разбираш ли?

Юстъс трепереше.

— Разбираш ли? — повтори Бел.

Юстъс кимна.

Бел пусна китката му, като същевременно взе тръбата, разтръска я замислено и я хвърли на Моузър, който само я погледна и се намръщи:

— Когато бензинът стопи восъка, съдържанието изтича. Какво е? Вода?

Уийд прехапа устна и кимна.

Бел извади бележник от палтото си.

— Познаваш ли този тип?

Юстъс Уийд премигна. На листа беше нарисувано лице.

— Съдържател на бар в Чикаго. Не знам името му.

— А този?

— Работеше за първия. Заведе ме при него.

— А този?

— Той е другият, който ме заведе.

— А този мъж?

Бел му показа рисунка на мъж със сурово изражение, по-страшен от останалите. Приличаше на боксьор, който никога не е губил.

— Не. Никога не съм го виждал.

— Този е детектив от „Ван Дорн“, който през последните две седмици живее срещу апартамента на госпожица Дейзи Рамзи и майка й. Съквартирант е на друг тип, по-едър от него. Когато единият трябва да излезе, другият пази. Когато Дейзи отива на работа в телефонната централа, детектив на „Ван Дорн“ наблюдава тротоара, а друг — телефонната централа. Разбираш ли какво ти казвам, Юстъс?

— Дейзи е в безопасност?

— Дейзи е в безопасност. Сега ми кажи всичко. Бързо!

— Откъде знаете името й?

— Попитах те как се казва още в Топека. Ти ми каза и така потвърди това, което вече открихме в Чикаго. Градът е наш.

— Но… не можете да я наблюдавате завинаги.

— Няма и нужда. — Бел отново му показа рисунките. — Тези двамата ще се върнат в затвора „Джолиет“, за да доизлежат заслужените си двайсетгодишни присъди. Съдържателят ще прекрати настоящия си бизнес и ще отвори малка галантерия в Сиатъл, където ще се премести заради крехкото си здраве.

 

 

В един отдалечен къс скотовъдна земя между Лос Анджелис и Фрезно, западната част от маршрута „Садърн пасифик“, който летците трябваше да следват, се пресичаше с релсите на линията „Атчинсън, Топека & Санта Фе“. На същото място се пресичаха и местните по-къси железопътни линии, които обслужваха производителите на стафиди и животновъдите от долината Сан Хоакин. Това кръстовище от релси, стрелки и прелези беше толкова объркващо, че диспечерите и кондукторите го наричаха „змийския танц“. Организационният екип на състезанието беше маркирал верния път с голяма платнена стрелка.

Дейв Мейхю, телеграфистът на Хари Фрост, слезе от стълба и прочете превода от морзовата азбука.

— Джозефина води с много. Джо Мъд имал трудности да излети. Сега е заседнал в едно памуково поле в Типтън.

— Къде е спомагателният й влак? — попита Фрост.

— Движи се точно под нея?

— Къде е Айзък Бел?

— Диспечерът от Туларе чул двигателят му да насича, когато прелетели над него. Оттогава никой не го е виждал. Последният диспечер казва, че видял Джозефина сама.

— Къде е спомагателният влак на Бел?

— На страничен коловоз на север от Туларе — сигурно там е паднал.

Хари Фрост извади джобния си часовник и погледна колко е часа. Беше паднал точно навреме.

— Вземи колата — каза той на Мейхю.

Ако имаха късмет, Бел щеше да е мъртъв. Но най-малкото вандорнецът вече не беше опасност за плана на Фрост да свали Джозефина и да взриви спомагателния влак на Уайтуей.

Фрост се обърна към Стотс:

— Премести стрелката.

Майк Стотс изтича на линията, сгъна стрелката и я разгъна на северозапад, по късия маршрут, който водеше към ронливите хълмове, обрамчващи долината на запад. След това натисна ръчката, с която щеше да отклони и влака на Джозефина натам.

Дейв Мейхю качи един чисто нов „Томас Флайър“ на късата линия.

Фрост и Стотс се присъединиха към него и тримата поеха на северозапад.