Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (27)

26.

Същата вечер Айзък Бел паркира големия си „Пакард 30“ на един пистолетен изстрел разстояние от триетажното имение на улица „Диърборн“, в което се намираше клуб „Евърлей“, най-луксозния бордей в Чикаго. Нахлупи шофьорското кепе ниско над очите си и загледа след двама едри агенти на „Ван Дорн“, които изкачваха предните стълби. Не бяха от Чикаго и портиерите и управителите нямаше да ги разпознаят — носеха достатъчно скъпи дрехи, за да имат вид на клиенти, чието място бе там. Позвъниха. Тежката дъбова врата се отвори, въведоха детективите вътре и вратата се затвори зад тях.

Бел наблюдаваше тротоарите за полицаи и гангстери.

Движение до вирчето светлина на една от уличните лампи привлече вниманието му. Дребна фигура, младеж с омачкан костюм и бомбе се промъкна покрай светлината, без да навлиза в нея, а после прекоси тротоара, достатъчно близо, за да го разпознае Бел.

— Даш!

— Здравейте, господин Бел.

— Откъде, по дяволите, се появи?

— Господин Бронсън ми разреши да ви докладвам лично. Осигури ми безплатен превоз, само трябваше да охранявам експресния влак на Оувърленд експрес.

— Идваш точно навреме. Носиш ли си револвера?

Джеймс Дашууд извади един дългоцевен колт от кобура на рамото си.

— Ето го, господин Бел.

— Виждаш ли онези френски прозорци на балкона на третия етаж?

— Третият етаж, да.

— Онези стълби водят от балкона до покрива. Предпочитам да не се замесвам в публична престрелка с някого, който се опитва да избяга от стаята през онези прозорци. Виждаш ли облата дръжка?

Зрението на Дашууд бе достатъчно остро, за да може да фокусира едва видимата сред сенките петсантиметрова топка.

— Видях я.

— Ако помръдне, стреляй по нея.

Бел извади златния часовник от джоба си и проследи голямата стрелка с пръст.

— След двайсет секунди нашите хора ще почукат на вратата на онази стая.

След двадесет и три секунди дръжката се завъртя.

Дашууд, обучен от майка си — бивш стрелец в шоуто на Дивия Запад на Бъфало Бил — стреля веднъж.

Дръжката излетя от вратата.

— Скачай! — викна Бел. — Да чуем какво има да ни каже този приятел.

След няколко секунди агентите на „Ван Дорн“ излязоха от предната врата на бордея, крепейки помежду си един мъж, сякаш бе пиян и му помагаха да ходи. Бел премести пакарда до тях и те го вкараха на задната седалка.

— Осъзнавате ли кой съм аз? — фучеше той.

— Вие сте градски съветник Уилям Фоули, известен някога с прякора „Бил Бордея“, не толкова заради красивото си лице, колкото заради управленческите си умения в сферата на порока.

— Ще наредя да ви арестуват!

— Кандидатирал сте се за втори мандат с платформа, заклеймяваща бордеите.

— Съветникът носеше тези — каза единият детектив и показа на Бел два джобни пистолета, кама и кожена палка.

— Къде е Хари Фрост, Бил?

— Кой? — невинно се почуди Бил Фоули.

Като всеки успял чикагски престъпник, издигнал се до обществена длъжност, Фоули лесно разпознаваше детективите на „Ван Дорн“, особено когато седеше сред тях. Даваше му смелост знанието, че няма да го застрелят в някоя уличка или да го удавят в езерото Мичиган, за разлика от някои други организации в града.

— Хари Фрост? Никога не съм го чувал.

— Тази вечер харчеше парите му в най-скъпата къща за забавления в Чикаго. Пари, които ти е платил днес следобед, за да осребриш чек за пет хиляди долара.

Къде е той?

— Не ми остави адрес.

— Лошо за теб.

— Какво ще направите, ще ме предадете на шерифа? Който е чичо на жена ми?

— Както казах, шансовете ти за втори мандат зависят от това да се държиш прилично. Клиентът ни публикува вестници тук, които не би искал да те очернят, нали?

— Не ме е страх от вестниците на Уайтуей — подсмихна се Фоули. — Никой в Чикаго пет пари не дава за онова калифорнийско псенце, което…

Бел го прекъсна.

— Хората в Чикаго може и да потърпят още корумпираността ти, но определено ще теглят чертата, ако дори намекнем, че съветник Уилям Т. Фоули участва в заговор за убийството на госпожица Джозефина Джоузеф, Летящата любима на Америка.

Фоули облиза нервно устни.

— Къде — потрети Бел — е Хари Фрост?

— Напусна града.

— Съветник Фоули, не изпитвайте търпението ми.

— Не, не се шегувам! Тръгна си. Видях го!

— С кой влак?

— С автомобил.

— Какъв автомобил?

— „Томас Флайър“.

Бел се спогледа с Джеймс Дашууд. Флайърът беше здрава кола, с която лесно се прекосяваха пресечени местности, заради което и Бел я бе избрал за помощния си екип. Подобно превозно средство беше способно да се движи по лоши пътища и прерия, и дори по железопътни релси. Това щеше да направи Фрост изключително подвижен.

— В каква посока тръгна?

— На запад.

— Сейнт Луис?

Съветник Фоули сви рамене.

— По-скоро Канзас сити, накъдето продължава състезанието, ако е вярно това, което пише във вестниците.

— Сам ли е?

— Има си механик и шофьор.

Бел се спогледа отново с Даш. От Чикаго до Канзас сити имаше осемстотин километра и Фрост се беше подготвил за това.

— И двамата могат да стрелят — добави Фоули.

— Имена?

— Майк Стотс и Дейв Мейхю. Стотс кара. Мейхю е механикът. Работеше в телеграфната станция, докато не го хванаха да продава резултати от конни състезания на букмейкърите. Телеграфистите трябва да пазят това в тайна, знаете.

— Това, което не знам — рече Бел, мръщейки се, докато мислеше, — е защо изведнъж така се разприказвахте, съветник. Да не би да си измисляте в движение?

— Не! Знам само, че Хари няма да се връща. Направих му последна услуга.

— Откъде знаеш, че няма да се върне?

— Мислех, че никога няма да дочакам тоя ден, но вие го прогонихте.

 

 

Айзък Бел заведе Джеймс Дашууд в една закусвалня да хапнат и хлапето да му разкаже какво е открило в Сан Франциско.

— Последния път, когато ми прати телеграма, Даш, беше разбрал, че Челере и Ди Векио са били в Сан Франциско миналото лято. Челере пристигнал по-рано, работил като преводач, след което построил биплан, продал го на Хари Фрост, а последният изпратил машината в Адирондак и наел Челере да работи по самолетите на Джозефина в лагера им. И Челере, и Ди Векио избягали от Италия от кредиторите си. Ди Векио се самоубил. Какво още знаем сега?

— Спречкали са се.

Двама рибари имигранти от Италия, обясни Дашууд, чули дълго и гневно надвикване пред квартирата си. Ди Векио обвинил Марко Челере, че е откраднал идеята му за укрепване на крилете.

— Това вече го знам — каза Бел. — Челере пък казал, че е било обратното. Какво друго?

— Ди Векио започнал караницата, като се развикал на Челере, че е откраднал цялата машина. Челере отвърнал с въпрос — ако било вярно, защо италианската армия купила неговите машини, а не тези на Ди Векио?

— И какво отвърнал Ди Векио?

— Че Челере е отровил пазара.

Бел закима нетърпеливо. И това го бе научил от Даниела.

— Какво тогава?

— Започнал да вика на Челере да си държи ръцете по-далеч от дъщеря му. Името й е…

— Даниела, знам — прекъсна го Бел. — А какво общо има благоприличието на дъщеря му със сделката с италианската армия?

— Ди Векио извикал: „Намери си друга жена да ти върши мръсната работа.“

— Каква мръсна работа?

— Човекът използва дума, която преводачите ми много се затрудниха да преведат.

— Технически термин. Алетоне?

— Не технически термин. Момичето знаеше какво значи, но се боеше да го каже пред игуменката.

— Игуменката? — повтори Бел и фиксира протежето си със студен поглед. — Даш, какви си ги вършил?

— Бяха монахини.

— Монахини?

— Винаги сте ми казвал, че хората искат да говорят, само че трябва да ги предразположиш. Момичето беше единственият преводач от италиански, с когото рибарите пожелаха да говорят. Като започнаха, не можехме да ги спрем. Мисля, че беше, защото монахинята бе много красива.

Айзък Бел се пресегна през масата и потупа Дашууд по рамото.

— Браво на теб!

— Затова се забавих, защото ми отне дълго време да я намеря. Така или иначе, справяше се страхотно, докато онази дума не я спря. Умолявах ги, дори предложих да се моля с тях, и накрая тя ми прошепна: „Жиголо“.

— Ди Векио е обвинил Челере, че е жиголо? — Всъщност Бел не се изненада, спомняйки си как скоро след като Джозефина и Хари Фрост пристигнали в Сан Франциско, тя склонява съпруга си да й купи биплана на Челере.

— Споменаха ли нещо по-конкретно?

— Ди Векио казал, че Челере е убедил дъщерята на италианския генерал да накара баща си да купи биплана. От чутото, рибарите решили, че по-младият мъж не за пръв път се опитва да сключва сделки с помощта на жени.

— А Ди Векио обвинил ли е Челере, че взима пари от жени?

— Купил някакъв двигател на авиационно изложение в Париж. Като че ли жена му осигурила средствата. В Сан Франциско обаче отново бил разорен. Мисля, че сделката с армията се провалила.

— Да, машината се разбила, докато генералът летял с нея.

— А, значи затова Ди Векио не спирал да обвинява Челере, че им е продал лош самолет и така направил целия модел нерентабилен.

— А Ди Векио обвинил ли е Челере, че е опитвал номера с жиголото с Даниела?

— Затова го предупреждавал: „Не докосвай дъщеря ми!“

— Изглежда рибарите ти са се натъкнали на страхотен скандал.

— Не точно. Живеели са там.

Бел се вгледа в лицето на младия детектив.

— Много информация си намерил, Даш, може би достатъчно, за да си струва чакането. Случайно ли попадна на всичко това или си знаел къде да търсиш?

— Второто и затова нещата стават още по-интересни. Господин Бел, двамата изобретатели са се карали пред хотела, където е умрял Ди Векио. В нощта, когато е умрял.