Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (43)

Епилог
„О, да! Нека, скъпа, полетим!“

Марко Челере видя изход от затруднението си положение. Вместо да чака безпомощно Джозефина да си промени решението и да се страхува, че няма да го стори, той поиска междуградско обаждане от хотелския телефон. На другия край на линията, в Сан Франциско, Престън Уайтуей грабна слушалката.

— Ще лети ли?

— Марко Челере е, изобретател на самолета ви и главен механик.

— О… Е? Ще лети ли?

— Разбирам — каза Челере любезно, — че с господин Бел закусват в момента и го обсъждат. Още има време — мъглите не са се вдигнали. Но имам предложение. Ако Джозефина не може да спечели купата „Уайтуей“, машината й все пак може.

— За какво говорите?

— Ако не се съгласи да довърши състезанието, ще прелетя последната част от трасето и ще спечеля състезанието за нея.

— Това е против правилата. Един пилот, една машина, от начало до край!

— Ние сме светски хора, господин Уайтуей. Правилата са ваши. Купата „Уайтуей“ е ваше състезание. Можете да промените собствените си правила.

— Господин Челере, може да разбирате от самолети, но нищичко не знаете за читателската публика. Ще налапат всяка лъжа, която им подадете — освен ако не е за нещо, което вече са обикнали. Те обичат Джозефина. Искат тя да спечели. Не се интересуват въобще от летящата ви машина.

— Но ще е толкова добре за авиацията… — започна да моли Челере.

— И още по-добре за вас. Не съм вчерашен.

Линията рязко прекъсна в ухото на Челере.

Той отиде пред вратата на хотелската трапезария и наостри уши. Бел говореше напрегнато. След това Джозефина силно и отчетливо рече:

— Не!

Челере забърза към моноплана си. Мъглата още беше гъста и той едва виждаше машините на Мъд и Бел. Вандорнските механици на Джозефина го наблюдаваха подозрително, въпреки че ги напътстваше още от Юма, Аризона.

— Трябва да стартираме двигателя — каза той.

— Защо? Тя никъде няма да ходи.

— Господин Бел е много убедителен. Може да убеди Джозефина да си промени решението. Нека да напълним резервоара й, да стартираме двигателя и да го загреем.

Мъжете се спогледаха. Челере продължи:

— Не виждам механиците на Мъд да се подмотват тази сутрин. Когато се вдигне мъглата, ще са готови за тръгване. Няма ли да е добре и ние да сме готови за всеки случай?

Това ги убеди. Все пак състезанието си беше състезание, а и макар да бяха по-добри детективи, отколкото механици, се състезаваха вече четиридесет и осем дни през шест хиляди километра.

— Започнете да зареждате. Сега се връщам.

Челере се върна в спалното си купе и взе еднометрова тръба от нагъната хартия, запечатана и от двата края. Сложи я в кабината.

— Какво е това? — попита единият детектив.

— Флаг на Сан Франциско инкуайърър, който Джозефина трябва да развее, когато се приземи на Президио. Какво не е наред с двигателя?

— Какво имаш предвид?

— Не ми харесва звукът.

— На мен ми звучи добре.

Челере изгледа детектива — механик от упор. После му се усмихна ослепително.

— Нека се споразумеем, сър. Няма да арестувам престъпници. Вие пък няма да ми казвате, че двигателят не звучи, сякаш ще спре насред полет.

— Съжалявам, Челере. Прав си. Какво чуваш?

— Донесете ми сандък, за да се надигна. — Той се качи на сандъка, от там в кабината и поигра с клапана, включвайки и изключвайки двигателя. Наклони глава и я тръсна объркан.

— Махнете клиновете от колелетата. Нека го покарам на земята.

— Внимавай да не се блъснеш в нещо. На двайсет метра не се вижда нищо.

Механиците издърпаха дървените клинове.

Челере включи двигателя.

— Чуваш ли? Чуваш ли?

— Не съм сигурен…

— Чуй… Ето, ще ускоря още.

Той увеличи газта на максимум. Самолетът зарева. Челере завъртя руля, оформи крилете, ускори достатъчно за петдесет метра и се издигна в мъглата.

 

 

Бел нареди да подготвят „Орела“, но нямаше как да преследва Челере в мъглата, нямаше как да знае накъде е поел. Трябваше да изчака, докато железопътният диспечер изпрати съобщение къде е видял Челере. Почти час след това Бел получи телефонно обаждане от жп детективите Том Григс и Ед Ботъмли.

— Сигурен ли си, че си хванал Фрост?

— Лично го оставих на леден блок в полицейската станция във Фрезно.

— Ние пък имахме втората си кражба на динамит за два дни. Някакъв човек влязъл в магазин в Мърсед с пушка и накарал горкия стар продавач да зареди над сто килограма динамит, детонатори и щипци за лед на една вагонетка, а после избягал. Намерихме вагонетката на пет километра надолу по линията, насред една нива. Нито следа от мъжа и откраднатото.

— Щипци за лед ли? — повтори Бел, объркан. — Какво още е взел?

— Сто килограма динамит не стигат ли?

— Какво още?

— Чакай!… Хей, Том, господин Бел иска да знае дали е взел нещо друго… А, да. Фенерче и електрически кабел.

— Какви детонатори е взел? Живачни или фулминатни?

— Електрически.

— Попаднахте ли за следи от камион или фургон?

— Това е странното. Единствените следи бяха далеч, в средата на полето. На пътя имаше само стъпки. Странно, не мислите ли?

— Не и ако е дошъл със самолет!

— О… Не ми хрумна… Още ли сте там, господин Бел?

Айзък Бел вече тичаше към „Американския орел“.

— Завърти!

Пърпоренето на двигателя накара Джо Мъд да се отмести и да остави Бел да отлети пръв. Бел намери железопътната линия, която трябваше да следва и се насочи на север към Сан Франциско. Имаше по-малко от триста километра, за които трябваше да настигне Марко Челере.

Откраднатото от магазина в Мърсед беше достатъчна следа. Това бяха всички съставни части на въздушна бомба с детонатор. Живачните и фулминатни детонатори избухваха при контакт и биха били смъртоносни на самолет, който тресе, докато отлиташе и ветровете постоянно си играеха с него. Всякакви внезапни движения биха ги взривили, както и самолета.

Само че електрическият детонатор можеше да се контролира от прост прекъсвач. Стига прекъсвачът да беше изключен, за динамита нямаше опасност.

Челере щеше да го настрои така, че да се включи, след като го пусне — и още веднъж, когато паднеше върху целта си. Затова щеше да има два прекъсвача, един да подготви бомбата, а другият да я взриви при удара.

Бел не можеше да предположи за какво му бяха щипците за лед.

Останалото обаче беше ясно. Уайтуей беше отказал да му позволи да демонстрира, че машината му може да спечели състезанието, дори без Джозефина. Челере нямаше как да докаже на италианската армия, че самолетът му може да е бойна машина — освен по начина, който беше избрал.

Стоте килограма динамит щяха да са категорично и ясно доказателство за това. А колкото до това къде ще пусне бомбата — отговорът не будеше съмнение. Измамник като Челере беше също толкова далновиден агитатор, колкото и Престън Уайтуей.

И двамата имаха добри инстинкти как могат да се сдобият с най-голяма публичност. Много малко сгради в Сан Франциско бяха високи, колкото тази на „Сан Франциско инкуайърър“, и нито една не бе по-известна. Ако я унищожи самолет, нито един генерал няма вече да се съмнява в смисъла на бойните самолети.

А загине ли Уайтуей в кабинета си на върха на сградата, толкова по-добре: богатата вдовица Джозефина щеше да е свободна. Бел знаеше, че тя никога няма да се върне при него, но Челере все още не го разбираше. Италианецът си мислеше, че може да убие с един куршум два заека — да демонстрира силата на самолета си и да се ожени за богата вдовица.

Времето беше добро за летене. Вятърът беше утихнал. Небето беше чисто, а въздухът — достатъчно хладен, за да не прегрява двигателя, и достатъчно плътен, за да се движи самолетът на пълна мощност. Гномът щеше да му даде скоростта, която му бе нужна, за да настигне Челере. Бел видя края на хълмовете, откъдето железопътната линия продължаваше към Оукланд, след това видя и сините заливи на самия Оукланд, а после и на Сан Франциско, а още не беше настигнал Челере. Италианецът можеше да се е разбил във водата или в горите, където Бел не можеше да го види. Възможно беше. Машините бяха износени.

След това изведнъж със свито сърце детективът видя жълтата точица, която му подсказваше, че Челере пресичаше залива и почти беше стигнал в града. Летеше по-ниско от Бел — или експлозивите му пречеха да набере височина, или нарочно се бе снишил, за да уцели по-лесно целта си. Това даваше на Бел леко преимущество, от което той се възползва, като натисна кормилната ръчка напред и се спусна, за да увеличи скоростта си.

Отпред оукландската фериботна станция се врязваше навътре във водата. Оттам влаковете се качваха на презокеански товарни кораби. Докато прелиташе над цялата дължина на пристана, Бел видя прочутия тъмнозелен личен влак на „Садърн пасифик“ на собственика на железопътната линия, Осгуд Хенеси. Арчи и Лилиан бяха пристигнали, заедно с Даниела Ди Векио.

 

 

Бел настигаше Челере, който още не бе достигнал брега. Бел извади пушката от кабината и я монтира на стойката. Едрокалибрените куршуми на ремингтъна би трябвало да наведат Челере по-скоро на мисли за бягство, отколкото за пускане на бомби.

Ала когато Бел фиксира моноплана на италианеца с мощния си бинокъл, се удиви.

Вече знаеше защо Челере е откраднал щипките за лед. Бел беше забравил, че какъвто и да е италианецът, преди всичко той беше изключително умен майстор на инструменти. Нямаше да има нищо тромаво в хвърлянето на динамита, нямаше да го премята от някоя от страните на самолета.

Всички четири кутии динамит се поклащаха под моноплана, точно под Челере, където всъщност бяха най-балансирани. Висяха от щипките за лед. За дръжката им бе вързано въже, чийто друг край се намираше в кабината на Челере.

За да пусне динамита, трябваше само да включи детонатора и да дръпне въжето.

Бел остави бинокъла и се прицели с пушката. Разстоянието все още беше твърде голямо. Челере вече пресичаше гората от мачти по брега. Беше само на няколко минути от щаба на Уайтуей на улица „Маркет“. Бел се спусна под още по-остър ъгъл и набра още малко скорост. Постигна целта си — сега и той вече бе над брега и Челере беше в обсег. Ала вече беше над Бел, който заради спускането си летеше непосредствено над покривите на най-високите сгради.

Отпред беше сградата на „Инкуайърър“, по-висока от всички други около нея, с жълт банер на върха си. Бел настрои елеватора си, издигна се леко и намери машината на Челере в мерника на пушката си. Точно когато се готвеше да натисне спусъка, нещо блесна на откритата тераса на кабинета на Уайтуей. Бел веднага погледна през бинокъла.

Точно пред натоварения с динамит самолет на Челере, в десетката на предвидената му цел, оператори въртяха камери. Направляваше ги висока руса жена с бяла шемизета и вдигната коса, за да проверява какво виждат през обективите си. Мариан беше избрала да завърши филма си драматично, от покрива, който летците трябваше да обиколят, преди да се приземят на Президио.

Бел свали рязко дясното си крило, за да настрои мерника си така, че да няма риск да уцели някой от хората на терасата. Челере летеше право към сградата. Бе на по-малко от тридесет метра над Бел и бързо наближаваше, когато детективът го видя да посяга към въжето.

Бел още не можеше да стреля по Челере без риск за Мариан.

Ала ако не стреля, Челере щеше да пусне бомбата.

Бел направи остър ляв завой. Крилете проскърцаха, а укрепващите жици простенаха. Двигателят изрева и витлото захапа сменящите се въздушни течения. Самолетът се издигна встрани от курса на Челере. Бел вече можеше да стреля. Но разстоянието между тях се увеличаваше много бързо. Бел имаше секунда за изстрела си. Стреля.

Челере наведе глава стреснато и се огледа, като накрая с изумени очи фиксира „Орела“ на Бел.

Италианецът сграбчи въжето — ала закъсня. Самолетът му беше подминал сградата на Уайтуей. Свали едното крило, за да завие и да опита отново.

— Не на мене тия! — промърмори Айзък Бел.

Хората от терасата вече бяха в безопасност от изстрелите му, затова Бел стреля още веднъж. Този път почти уцели — Челере пак скри рязко глава и опита да завие встрани и нагоре, по-далеч от Бел. Бел го последва. Разбра, че номерът е да стои зад него и от посоката, към която Челере се опитваше да завие, за да го отдалечи още повече от целта му.

Челере се изкачваше и Бел го следваше. Челере се снишаваше и Бел отново го следваше, толкова плътно, че виждаше лицето на италианеца, сякаш се готвеха за боксов мач. Челере се наведе и взе нещо от кабината. Вдигна пушка с къса и дебела цев — рязана пушка лупа. Сачмите изпищяха и преминаха през укрепващите жици на „Орела“.

— Имаш зъби, а? Аз също!

Бел също стреля.

Ръката на Челере се отдръпна от кормилната ръчка, сякаш инструментът беше нажежен. Бел стреля отново.

Челере дръпна алетоните и руля и машината се издигна към залива на Сан Франциско. Бел го последва, обмисляйки как да го притисне над водата. Челере обаче зави обратно към сградата на „Инкуайър“. Бел също направи рязък завой. „Орелът“ направи точно каквото детективът искаше от него и той осъзна, че след шест хиляди мили над континента вече започва да схваща как се лети.

Бел се намести успоредно до Челере, насочи пушката си към него и пусна кормилната ръчка, за да покаже на италианеца да се сниши и да кацне, ако не иска Бел да го застреля. Вместо това другият мъж пак вдигна лупата и стреля от упор. Всички сачми пропуснаха, освен една, която уцели затвора на ремингтъна и го блокира.

Айзък извади браунинга си и стреля с него.

Ответният рев на лупата му подсказа, че Челере не е впечатлен. Сега италианецът започна да се възползва от по-тежкото си оръжие, умело презареждайки и стреляйки отново. Единствено късия обсег на пушката спасяваше Бел. Челере се готвеше отново да пусне бомбата. Посегна към жицата, която щеше да затвори първия електрически прекъсвач.

Детективът промени курса на „Орела“, така че да се блъсне в моноплана на Челере. По лицето на изобретателя се изписа паника. Почти докосвайки жълтия моноплан, Бел зави в последната секунда и застана право пред Челере. Очите му се сблъскаха с двойната цев на лупата на италианеца.

Марко Челере нямаше как да пропусне и с усмивка натисна двата спусъка.

Бел видя как цевите бълват огън и разбра, че е спечелил. Перките на Челере блокираха изстрела му. Оловото пръсна двуметровото дърво на парчета. Монопланът се олюля. Челере опита да планира безмоторно, пикирайки встрани и набирайки скорост. Теглото на динамита обаче беше твърде голямо за безсилната машина. Вместо да завие, самолетът започна да се върти. Едно от крилата се удари в покрива на сградата на Уайтуей и се счупи.

Изгубил всякаква инерция, монопланът се устреми към улица „Маркет“.

Бел затаи дъх. Можеше само да се моли, че е разсеял Челере достатъчно, за да не задейства бомбата. В противен случай самолетът щеше да се взриви, когато се удари в земята. След две секунди, продължили сякаш цяла вечност, самолетът падна, но не се взриви. Пострадаха само изобретателят — убиец и жълтият ролс-ройс на Уайтуей, върху който се сгромоляса монопланът.

 

 

Айзък направи кръг около сградата на „Инкуайърър“ и двамата с Мариан си помахаха радостно.

След това мина покрай Ноб Хил и прекоси града към моста Голдън гейт.

Далеч зад себе си видя червена точка в небето. Джо Мъд наближаваше Оукланд. Бел се ухили широко. Мъд и издръжливият му малък биплан трактор бяха само на петнадесет километра от победата. Изражението на лицето на Уайтуей щеше да е безценно.

Напред, зеленото петно на върха на полуострова, който делеше залива на Сан Франциско от Тихия океан, маркираше Президиото. Земята на армейското укрепление като че ли се движеше като вълна. Това беше илюзия, осъзна Бел, когато се приближи. Парадният площад, улиците и покривите на казармените постройки бяха претъпкани с хора.

Единственото място, където имаше място за кацане беше наклоненият параден площад пред улица „Монтгомъри“. Там една рота войници едва удържаше тълпата.

Бел зави срещу соления вятър от Тихия океан, натисна прекъсвача на двигателя, за да го забави и се приземи на тясната ивица земя. Ревът на тълпата удави шума от двигателя. Бел огледа хората наоколо и откри няколко познати лица. Ето там беше Арчи Абът, стоеше на двата си крака, блед, но с усмивка. Лилиан бе хванала едната му ръка и го крепеше. За миг Бел не позна високата, стилна брюнетка до тях, но после видя, че тя се усмихва на машината, а не на него — това беше Даниела Ди Векио. До нея, доста по-малко стилен, но не по-малко радостен, стоеше Анди Моузър. Вероятно жп властите бяха освободили релсите, за да може влака на „Ван Дорн“ да стигне навреме до Сан Франциско.

Когато Бел скочи от „Орела“, Уейнър от Счетоводството се добра до него, следван от мнозината помощници, с които се беше сдобил по време на състезанието.

— Поздравления, господин Бел!

— Какво?

— Спечелихте!

— Какво съм спечелил?

— Въздушното състезание над страната, от Атлантика до Тихия океан. Купата „Уайтуей“ е ваша.

— За какво, по дяволите, говориш, Уейнър?

Счетоводителят обясни, че докато е защитавал Джозефина, Айзък Бел е преминал цяла Америка с моноплана си и се е приземил пръв с най-добро време.

— Но аз не участвах. Как бих могъл да спечеля?

— Аз съм сертифициран счетоводител, сър. С хората ми записвахме всяко време на всеки участник, до последната минута. Вие спечелихте. Съвсем честно и почтено.

— Но аз не съм се записал. Нямам дори разрешително за летене.

Уейнър, разбра скоро Бел, се беше възползвал от времената му в състезанието, усвоявайки и популяризирането, освен счетоводството.

— Сигурен съм — отвърна той със свойско намигане, — че господин Уайтуей ще пропусне някои дребни технически детайли, когато прецени колко вестника ще продаде победителят, не само внушителен детектив, но и сгоден за красива, руса режисьорка. Публиката ви очаква.

Уейнър посочи тълпата фотографи и кореспонденти, готови да се нахвърлят на победителя.

— Не се тревожете за подробностите, господин Бел, ще ви направим най-известния мъж в Америка.

В един ъгъл, встрани от оживлението, Бел видя превързания Уолт Хетфийлд, който тихо празнуваше заедно с Джеймс Дашууд. Подаваха си едно шише и пушеха пури. Даш кашляше. Тексасецът го плесна по гърба. Даш отвърна, като извади от ръкава си новия си „Деринджър“ и когато двамата мъже се засмяха, Бел осъзна, че ако приеме купата „Уайтуей“, най-известният мъж в Америка никога повече няма да може да работи като детектив.

Мариан Морган пристигна с такси, подканяйки нервно операторите си да разположат триножниците. Усмихна се триумфално на Бел и го посочи на операторите с обичайното наставление да не го вкарват в кадър.

След нея пристигна и Престън Уайтуей в една камионетка за разнасяне на вестници, карана от шофьора на унищожения ролс-ройс.

— Кой спечели? — извика гръмогласно той.

Уейнър от Счетоводството се обърна и изгледа очаквателно Бел.

— Гледаш към него — каза детективът.

— Кой?

Айзък Бел погледна за последно възторжената тълпа.

След това бавно се обърна и посочи небето. Революционно червеният биплан на Джо Мъд се подаде над хълма, подкрепян от океанския вятър и се приземи елегантно на тревата.

— Работническият? — ахна Уайтуей.

— Зидари, каменоделци, мазачи и огняри.

— Профсъюзниците спечелиха моето състезание?

— Кажи на читателите си, че са си изработили победата.

 

 

Мариан, Арчи и Лилиан наобиколиха Айзък, докато Анди и Даниела му помагаха да презареди самолета си. Анди го увери, че още е здрав, въпреки няколкото дупки от куршуми и повтори за пореден път:

— Старецът на Даниела е построил нечовешки здрава машина, а, Дани?

— Еластико! — възкликна Даниела и дари Анди и Бел с ослепителната си усмивка. — Щеше да се гордее и с двамата ви.

— Баща ти направи нашата задача много лесна — отвърна Бел на комплимента й.

После се обърна към Мариан и я хвана за ръката.

— Обещах ти да те повозя.

Мариан се намести в кабината зад него и го прегърна през кръста. Анди завъртя витлото и Бел се издигна нагоре. „Орела“ бързо набра височина в плътния морски въздух.

Високо над сините води на залива на Сан Франциско, Айзък изключи двигателя.

Когато единственият звук, който се чуваше, беше шепотът на вятъра в укрепващите жици, той се обърна и целуна годеницата си.

— Мила моя, няма да кацнем, докато не решим кога ще се оженим.

Мариан отвърна на целувката му. Очите й обходиха сините заливи, зелените полуострови и слънцето, потъващо сред кървавочервени облаци в необятния Тих океан. Отново го целуна, наведе се напред и постави ръка на рамото му.

— Толкова е красиво. Нека летим вечно!