Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (31)

30.

Айзък Бел каза:

— Юстъс, наблюдавам те от известно време и не ми изглеждаш щастлив. Домът ли ти липсва?

Приготвяха машината за излитане от Топека, Канзас. Хлапето от Чикаго наливаше бензин през слоеве тензух, за да филтрира водата, попаднала в горивото.

Така правеха всеки ден, преди да смесят бензина с рициновото масло, което смазваше двигателя на „Орела“.

— Не, сър, господин Бел — отговори бързо Уийд.

Ала по изражението на младежа Бел веднага разбра, че нещо не е наред.

— Да не ти липсва приятелката ти?

— Да, сър — изтърси той. — Много. Но… знаете как е.

— Знам, да — отвърна прямо Бел. — Често съм далеч от годеницата си. Имам късмет, че сега снима състезанието за господин Уайтуей, така че от време на време се засичаме. Как се казва момичето ти?

— Дейзи.

— Хубаво име. А фамилията?

— Рамзи.

— Дейзи Рамзи. Трудно за произнасяне… Чакай. Ако се ожените, ще е Дейзи Уийд^[1] — ухили се Бел и успя да предизвика бледа усмивка у момчето.

— О, да… Понякога се шегуваме с това — усмивката му повехна.

Бел продължи:

— Ако нещо те тревожи, мога ли да ти помогна?

— Не, сър, благодаря, добре съм.

Еди Едуардс, беловласият началник на офиса в Канзас сити, внезапно цъфна до Бел и измърмори:

— Имаме неприятности.

Бел и възрастният мъж забързаха към помощния вагон.

Анди Моузър, който затягаше обтегачите на жиците, укрепващи крилото, погледна питащо момчето:

— Сигурен ли си, че си добре, Юстъс? Господин Бел наистина се притеснява за теб.

— Направо може да скове човек с този негов поглед.

— Просто го е грижи за теб.

Юстъс Уийд се надяваше Анди да е прав. Защото това, което Бел забеляза на лицето му, бе пребледняването от ужас в мига, в който се сети какво ще го накарат да прави с медната тръба с вода. Не спираше да се надява престъпниците, които заплашваха живота на Дейзи, да променят решението си. Никой не бе идвал при него, нито в Пеория, нито в Колумбия, нито в Анибал или Мисури. След Анибал, където състезателите прекосиха Мисисипи, Юстъс реши, че ще трябва да направи саботажа в Канзас сити. Това беше единственият истински град на картата след Чикаго и Юстъс очакваше пристигането им там със страх.

Ала не се случи нищо, нито там, нито пък когато състезателите достигнаха до южния край на река Мисури. Юстъс дори получи писмо от Дейзи, в което тя му пишеше с какво нетърпение го очаква. Тази сутрин, край река Канзас при Топека, докато подготвяше машината на господин Бел, ужасеният механик се надяваше целият кошмар просто да отмине, ала въпреки това не можеше да спре да мисли за него. И докато господин Бел го беше наблюдавал как прецежда бензина, преди да го смеси с маслото, Юстъс Уийд ненадейно осъзна, че човекът на Хари Фрост щеше да му нареди да пусне тръбата в резервоара на самолета.

Това беше колкото кошмарно, толкова и хитро. Двигателят на „Орела“ се смазваше от самото гориво. Нямаше резервоар за масло, нито картер, нито помпа, която да поддържа налягането на маслото — всъщност, нямаше масло. Рициновото масло в бензина вършеше тази работа, като смазваше буталата на всеки от цилиндрите. Смесваше се лесно, защото рициновото масло се разтваряше в бензин.

Като парафина. Парафиновият восък, който запушваше тръбата, щеше също да се разтвори след около час и тогава водата щеше да замърси горивото. Две лъжици вода в резервоара бяха повече от достатъчно да спрат работата на двигателя. Ако по това време самолетът летеше високо, Бел можеше и да успее да планира в безопасност. Но ако се случеше по време на излитане, приземяване или пък при завой ниско над земята, щеше да се разбие.

 

 

Айзък Бел слушаше дълбоко загрижен Еди Едуардс.

Не беше особено изненадан от зловещите новини, които Еди току-що бе получил от свой информатор в Американската армия. Някой бе извършил дързък набег срещу арсенала на форт Райли в Канзас.

— Потулили са го — обясни Еди, — защото не искали да се разчува, че престъпници са обрали оръжейния им склад.

— Какво са взели?

— Две картечници „Колт-Браунинг“ М1895 с патрондаш и въздушно охлаждане.

— Сигурно е бил Фрост — рече Бел и си представи как автоматичните оръжия обгръщат моноплана на Джозефина с буря от четиристотин и петдесет куршума в минута.

— Трябва да признаеш, че на Фрост от нищо не му пука. Измъкнал ги е изпод носа на армията.

— Как е влязъл? — попита Бел.

— По обичайния начин. Подкупил е отговорник.

— Трудно ми е да си представя как някой отговорник, колкото и да е нагъл, може да се надява, че няма да се забележи липсата на картечници.

— Фрост го е излъгал, че ще краде униформи. Казал, че ще ги продава в Мексико или нещо подобно. Някаква глупост, на която отговорникът се вързал. Мъжът пиел, както може да се предположи. Наложило му се набързо да изтрезнее във военния затвор, но така или иначе картечниците били изчезнали.

— Кога е станало това?

— Преди три дни.

Бел извади топографска карта на Канзас.

— Предостатъчно време, за да застане между нас и Уичита.

— Затова казах, че сме в беда. Макар че ми е интересно как ще побере две картечници в една кола. Още повече — как ще ги скрие. За една са нужни трима души. Заедно с платформите, на които стоят, картечниците тежат почти двеста килограма.

— Достатъчно е силен, за да използва едната сам. А и има двама помощници.

Бел проследи по картата железопътната линия, която щяха да следват състезателите до Уичита. След това проследи релсите, които се сливаха при Джънкшън сити, най-близкото градче до форт Райли.

— Ще прекара оръжията с влака, а после с някоя товарна кола или камион.

— Така че може да атакува, където и да било между Канзас и Калифорния.

Бел вече беше стигнал до същото заключение.

— Вече знаем, че не действа на дребно. Ще наеме още хора за втората картечница и ще ги разпредели от двете страни на релсите, по които ще се водим. Ще стрелят по нея от двете страни.

Бел сметна набързо няколко неща наум и добави мрачно:

— Ще започнат да стрелят по Джозефина на около километър и половина от нея. Ако някак успее да се размине с тях, ще завъртят картечниците и ще продължат. При нейните деветдесет километра в час ще имат възможност да стрелят по нея цели две минути.

 

 

Стив Стивънс размаха един брой на „Уичита Ийгъл“ точно под носа на Престън Уайтуей и ревна възмутено:

— Знаеш ли какво пишат?! Твоят „Сан Франциско Инкуайърър“ ме цитира с думите, че се радвам как оня откачен руснак помага на английския тип, защото всички сме заедно и сме били като едно голямо семейство.

— Да, прочетох го — спокойно отвърна Уайтуей. — Не звучи като вас.

— Точно тъй, не звучи като мен. Защо сте го писали?

— Ако бяхте чели внимателно, щяхте да видите, че репортерите ми цитират господин Платов, който предава думите ви, че Голямото презконтинентално състезание за купата „Уайтуей“ и петдесет хиляди долара е за всички и всички сме като голямо семейство.

— Не съм казвал такова нещо!

— Все едно сте. Вече всички вярват в това.

Стивънс ритна ядно. Коремът му подскочи, а лицето му почервеня.

— Ненормалният руснак, ще ми слага думи в устата… Не съм казвал…

— Какъв е проблемът? Всички смятат, че сте добър човек.

— Не ме е грижа добър ли съм или не! Искам да спечеля състезанието! И ей го Платов, с танцова стъпка ще ходи да помага на Едисън-Голямата-Работа-Сидни-Все-Тая, когато собствената ми машина ще се разпадне от друсане.

— Симпатизирам ви — каза Престън Уайтуей, като се радваше, че информаторите му се оказаха прави: фермерът може и да не успее да завърши състезанието. — Сега, сър, моля да ме извините, трябва да обърна внимание на собствения си самолет, който не се разпада, между впрочем и ще излети в способните ръце на Джозефина, която ще спечели състезанието.

— Тъй ли било? Чакайте да ви кажа нещо, господин Надувко Вестникарски, аз пък чувам, че на хората вече им дотяга от състезанието ви, защото толкова на запад може да го гледат само диви зайци, койоти и индианци.

Престън Уайтуей повдигна презрително вежда. Памуковият магнат беше много богат, но не колкото него.

— Четете още, господин Стивънс. Скоро новините ще изненадат дори вас и ще ококорят обикновените зрители.

 

 

Айзък Бел натисна прекъсвача на контролното табло, за да намали оборотите на двигателя. Анди Моузър така фино го бе настроил, че без да иска Айзък настигаше Джозефина, докато я следваше. Странно, но докато нейният „Челере“ непрестанно имаше нужда от поправки, неговият „Американски орел“ като че ли ставаше все по-устойчив. Анди все повтаряше, че бащата на Даниела е строял здрави самолети.

Летяха, като се ориентираха по железопътните релси. На шестстотин метра под тях златистата късна пшеница на Канзас изпълваше хоризонта от край до край. Из равната празна шир понякога се мярваше някоя ферма, насред обори и силози или редица от дървета по бреговете на поточета и реки. От прикритието на някое от тях Бел очакваше Фрост да открие огън по самолета на Джозефина. Затова я бе убедил да лети на около половин километър встрани от релсите, за да увеличи разстоянието между себе си и стрелците, както и да страни от дърветата. Ако Фрост опита да атакува, Бел й нареди да завие по-далеч от опасността — той щеше да се сниши в спираловидна траектория и да стреля с пушката си.

Двата самолета тъкмо преминаха над един железопътен възел, услужливо маркиран с голяма стрелка от бял плат, когато Бел усети движение зад себе си. Не се изненада да види настигащия ги сър Едисън Сидни Мартин.

Двигателят на баронета набираше все повече сили. Анди Моузър отдаваше това на „лудия руснак“. Бел не бе толкова сигурен. Един разговор с механиците на англичанина го убеди, че шестцилиндровият двигател е главният герой в представянето на самолета, не просто по-мощен, но и по-плавен от четирицилиндровите на останалите летци. Със сигурност не бяха готови да признаят на руснака нещо повече от това, че просто им помага.

— Вашият „Гном“, господин Бел, е може би единственият по-плавен двигател от този на баронета — заявиха механиците, — но пък е много труден за поддръжка. Добре, че си имате Анди Моузър за тази работа.

Пушърът подмина Бел, след това и Джозефина, като баронетът пътьом весело помаха и на двамата. Бел видя как Джозефина посяга да настрои нещо по резервоара с гравитационно подаване. Увеличи скоростта, но с цената на сивкав дим, който се запроцежда от двигателя й. Едисън Сидни Мартин продължи да напредва и вече бе на няколкостотин метра пред Джозефина, когато нещо тъмно ненадейно излетя назад от самолета му.

Все едно беше ударил птица.

Ала когато пушърът се заклатушка, Бел разбра, че е излетяла перката му.

Ненадейно останал без никаква мощност и принуден да планира, Едисън Сидни Мартин опита да свали елеватора. Преди обаче самолетът да успее да се спусне в контролирано безмоторно спускане, от опашката му също излетя едно парче. Последва го второ, трето, четвърто… Явно перката бе насякла опашката, преминавайки покрай нея.

Елеваторът на биплана се откърши. Вертикалната опашка и рулят го последваха. На триста метра над земята машината на баронета полетя надолу като камък.