Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (20)

19.

Последва втори куршум. Третият се заби във фюзелажа на „Орела“ точно зад Айзък Бел и разтърси задната част на седалката му. Четвъртият простърга по върха на триъгълната греда над едното крило. Бяха тежки куршуми тип „Марлин“, от четиридесет и пети до седемдесети калибър, предположи Бел, любимите на Фрост. Петият изстрел разтресе руля му толкова силно, че разклати контролната ръчка. Стрелбата идваше някъде иззад него. Явно беше преминал над позицията на Фрост и вече се отдалечаваше от обсега му.

Бел направи много тесен обратен завой с „Американския орел“ и се върна отново там, претърсвайки гъмжащата река за лодката, от която се стреля. Когато стрелбата започна, летеше точно в средата на Хъдсън, между острова Манхатън и Ню Джърси. Бе твърде далеч и от двата бряга, за да може Фрост да стреля толкова точно. Лодката трябваше да е точно под Бел, някъде в мътната река, скрита сред другите плавателни съдове.

Бел забеляза корабче с къс, широк и плитък корпус да се провира между една платформа, понесла половин товарен влак, и тримачтова шхуна с цял облак платна. Реши да погледне отблизо. Беше корабче за стриди, което се движеше с необичайно голяма скорост. От бензиновия двигател се носеха сини изпарения, а зад корабчето се къдреше широка диря. Кормчията се беше привел над кормилото в задната част. Мачтата бе прибрана на палубата. До нея бе легнал едър мъж, с размерите на Хари Фрост, който сякаш бе паднал. Ала когато самолетът на Бел настигна корабчето, видя проблясъка на слънцето по цевта на дълга пушка.

Бел хвана контролната ръчка с лявата ръка, извади с дясната пистолета и натисна ръчката напред. Ако Хари Фрост се чудеше защо жълтият моноплан на жена му се е върнал, щеше да преживее най-голямата изненада в живота си.

„Орелът“ се спусна към корабчето. Бел подпря браунинга си на корпуса на самолета, хвана легналата фигура на мерника си и стреля три пъти. Един от куршумите пръсна трески по палубата, а друг направи дълбок улей в мачтата. Самолетът поднесе встрани сред въздушните течения и третият изстрел попадна далеч от целта.

„Орелът“ мина толкова близо над корабчето, че Бел чу гърленият отговор на пушката на Фрост, също три изстрела, толкова бързи, че пробиха три дупки съвсем близо една до друга в крилото на метър от рамото на Бел и разкъсаха плата като гюллета. До тук с изненадата от двата еднакви жълти самолета.

— И да стреляш можеш — промърмори Бел. — Признавам ти го!

Бел подмина корабчето като светкавица. Когато отново обърна „Орела“ и пое обратно, видя, че плавателният съд е поел с висока скорост към Уийхоукън.

Отгоре се виждаше огромна плетеница от железопътни релси, които започваха от кейовете и ги свързваха с депата. Виждаше се и огромно заграждение за добитък и селскостопански животни. Хиляди от тях бяха разтоварвани от влаковете, идващи от запад, и товарени на корабчета за животни, които щяха да ги прекарат през реката, към кланиците на Манхатън.

Бел се понесе след корабчето и стреля отново и отново. Но на такава малка височина самолетът подскачаше и се плъзгаше по ниските ветрове, така че детективът не можеше да насочи оръжието си добре, а Хари Фрост, прицелвайки се от стабилната платформа на корабчето, успя да изпрати срещу Бел изумително точна градушка от олово. На крилото се появи още една дупка, а един куршум облиза бузата му.

Следващият изстрел улучи една укрепваща жица. Тя се скъса шумно, освобождавайки тонове напрежение.

Бел затаи дъх, очаквайки цялото крило да се строши. Резките завои щяха да увеличат напрежението. Само че трябваше да завие, при това бързо, за да може да направи още един набег срещу корабчето, преди то да стигне до кейовете. Ако Хари Фрост стигне до брега, има огромен шанс да избяга. Бел отново полетя след корабчето, като не спираше да стреля с почти безполезния си пистолет. Закле се, че ако се измъкне жив, ще нареди на механиците си да сложат стойка за оръжие в „Американския орел“.

Кормчията на Фрост насочи корабчето към кей, където от едната страна бе закотвена шхуна с гафел на мачтата, а от другата сто и десетметров нитратен клипер разтоварваше гуано. Плаващите съдове скриваха кея зад гора от мачти. За Бел беше невъзможно да стреля по Фрост, камо ли да опита да се приземи.

Корабчето спря до една стълба. Фрост се покатери бързо и ловко, като гризли на дърво. Щом стъпи на кея, известно време гледа как Бел кръжи отгоре. После му махна победоносно за довиждане и се спусна към брега. Двама едри мъже с шапки с увиснала периферия му препречиха пътя — детективи от някоя железопътна компания. Фрост ги събори с по една ръка, без дори да забави ход.

Очите на Бел трескаво затърсиха място за кацане из промишлената зона. Нямаше морави никъде, разбира се. Железопътната зона беше пълна с товарни влакове, а огражденията за животни бяха натъпкани с добитък. Бел избра единствената възможност. Водейки битка със страничния вятър и надявайки се на осемдесет метра открито пространство, той се опита да се приземи на кея, успореден на този, по който се измъкна Фрост. За щастие, един локомотив задърпа няколко товарни вагона към депото. Само че на негово място се появиха няколко хамали с ръчни колички, както и впряг коне, мъкнещи товарен фургон.

Шумът от двигателя на Бел уплаши конете. Животните се заковаха на място, а когато видяха яркожълтия моноплан да се спуска от небето, заотстъпваха назад. Хамалите се хвърлиха към най-близките прикрития.

Кеят беше двадесет и пет метра широк, а крилете на „Американския орел“ — дванадесет. Бел го приземи точно между две железопътни релси, върху гладката дървена платформа на кея. Колелетата на гумени ремъци поеха първоначалния удар, който ги изтласка нагоре към летвите, за които бяха закрепени. Те пък подействаха като спирачки. Ала дъските на кея бяха по-гладки от тревата и „Орелът“ се плъзна напред като скиор. Не губеше почти никаква скорост, докато не се сблъска с една ръчна количка. Тя се оплете във витлото на самолета и той сякаш се заби в земята. Триметровите перки от орехово дърво се строшиха като кибритени клечки.

Бел скочи от самолета и без да губи време, смени пълнителя на пистолета. Корабите по кея на Фрост пречеха на детектива да вижда беглеца. Бел бе стигнал почти до брега, когато отново зърна Хари Фрост. Тичаше с пълна сила към загражденията за животни.

Още един железопътен полицай направи грешка да му се изпречи на пътя. Фрост го събори и извади револвера от колана на полицая. Негов колега извика на Фрост и извади собственото си оръжие. Фрост спря, бавно се прицели и повали мъжа с един изстрел. Не продължи да бяга. Обърна се бавно сякаш предизвикваше някой да дойде да го спре.

Бел беше стотина метра зад него. Стрелбата с пистолет бе невъзможно трудна оттам, дори с модифицирания му браунинг. Бел се засили с дългите си крака. От седемдесет и пет метра той се прицели в главата на Фрост, предполагайки, че онзи носи куршумоустойчивата си жилетка. Все още бе много далеч. Бел подпря пистолета на лявата си ръка, издиша и плавно натисна спусъка. Възнагради го вик на болка.

Ръката на Фрост притисна ухото му. Викът премина в яростен животински рев и Фрост изпразни револвера на ченгето срещу Бел. Докато наоколо му свистяха куршуми, Бел стреля отново. Фрост хвърли празното оръжие и затича към огражденията за животни. Ококорени добичета се отдръпнаха по-далеч от него. Фрост прескочи оградата и се приземи сред тях. Изплашените животни се скупчиха в другия ъгъл. Едно от говедата падна върху оградата и събори част от нея.

Животните се скупчиха около образувалия се отвор, натискът им събори останалата част от ограждението и те се разбягаха във всички посоки. Само след секунди между Фрост и Бел вече имаше стотици кастрирани бичета. Фрост се буташе край тях, крещеше им и стреляше с пистолет, който извади от палтото си.

Бел беше обграден от тичащи животни и блъскащи се рога. Опита се да си освободи място, като стреля във въздуха. Но полуделите от страх животни не спираха натиска си върху него. Детективът се подхлъзна на мазния от тор кей. Едната му пета политна във въздуха и той почти падна. Ако паднеше, животните щяха да го прегазят. Огромно биче с петно на главата се носеше към него — тексаско дългорого, лесно го разпозна благодарение на дългите годините, прекарани на Запад. Тази порода обикновено беше по-миролюбива, отколкото изглеждаше, ала това биче изблъскваше по-дребните от себе си като кегли за боулинг.

Бел прибра пистолета, за да освободи ръцете си. Видя, че няма какво да губи, а ако рискува, ще си спаси кожата, така че скочи с мълниеносна скорост, хвана бичето с двете ръце за рогата, преметна се над главата му и скочи върху гърба му. Стисна го между краката си с всичка сила, сграбчи рошавата козина между рогата в непоколебим юмрук, свали пилотския си шлем и го размаха като укротител на диви коне.

Уплашеното биче се завъртя паникьосано, изблъска останалите, прескочи една полусрутена част от ограждението и с тропот се върна обратно в него. Бел се изтърколи и с олюляване се изправи на крака. Хари Фрост не се виждаше никъде.

Бел заоглежда наоколо с надежда да види смачканото тяло на Фрост. Знаеше, че собственото му оцеляване беше резултат на изключителен късмет и не вярваше и Фрост да е извадил същия. Само че не откри нито тяло, нито дори изпуснато оръжие, скъсано палто или смачкана шапка. Сякаш убиецът се бе изпарил.

Бел продължи да го търси, докато гледачите на добитъка в паника се опитваха да съберат разпръсналите се животни. Каменните отвеси на Палисейдс хвърляха все по-дълги сенки, когато детективът се натъкна на малка тухлена постройка, на няколко сантиметра под нивото на кея. Беше кръг от тухли и хоросан, почти два метра в диаметър, отчасти покрит от дебел чугунен диск. Клекна за да го огледа. Релефно бяха отлети цифрите 1877.

Дойде един от гледачите на добитък.

— Какво е това? — попита Бел.

— Стар похлупак на гърловина.

— Виждам. Какво похлупва?

— Стар канал, предполагам. Няколко са наоколо. По тях се оттича мръсотията на животните… Ама кой може да го е преместил? Сигурно тежи тон!

— Един силен мъж — отвърна замислено Бел. Взря се в мрака под него. Имаше шахта, облицована с тухли. — До реката ли стига?

— Стигаше. Сега сигурно спира под някой кей.

Бел бързо купи едно фенерче от железопътното ченге и се върна. Насочи го надолу в шахтата, прегърби се под ниския таван и закрачи. Тунелът вървеше напред с лек наклон. Миришеше на тор и десетилетна влага. И както бе предположил гледачът на добитък, след почти четиристотин метра една дебела вертикална греда препречваше пътя. Съдейки по парчетата натрошена тухла около нея, Бел предположи, че са я забили, без да знаят за тези стари отходни канали.

Високият детектив се шмугна покрай нея и тръгна към звуците на течаща вода. Можеше да помирише реката. Тухлите станаха хлъзгави, а фенерчето осветяваше ивици плесен, сякаш реката ги мокреше по два пъти дневно, когато се надигаше. Подмина още една греда и внезапно стигна до изхода на канала. Преди брегът да бъде изкуствено удължен, тази част е била в реката. В краката му струи солена и сладка вода се спускаха към морето. Отгоре зърна гъста мрежа от греди и подпори — корема на кея. Бел стъпи на последното тухлено ръбче и се огледа.

— Какво те забави? — чу се отнякъде.

Айзък Бел имаше частица от секундата, за да насочи светлината към брадясалото, окървавено лице, преди Хари Фрост да стовари юмрука си върху него.