Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (6)

5.

— Добре, че няма конни надбягвания — измърмори Хари Фрост на себе си. — Конете щяха да се задушат от дима.

Фрост никога не беше виждал толкова много влакове на гарата в Белмонт парк. Някога, когато бе един от многото пристигащи с частните си коли на чисто новата писта, мястото се препълваше, а тридесет десетвагонни влака докарваха зрители от града. Но онова гъмжило изобщо не можеше да се сравни със сегашното. Сякаш всеки летец в страната пристигаше с влак, с върволица от вагони, натоварени с части, вагон-ресторанти и спални вагони за механиците. Всеки вагон бе изрисуван и изписан с името на състезателя. В железопътния парк парни локомотиви изпускаха дим, по-малките локомотиви към гарата пък местеха вагони на странични коловози.

Електрическият влак, с който Фрост пристигна от Лонг Айлънд, замина от последния свободен перон.

Хари веднага видя влака на Джозефина.

Всичките шест вагона, дори вагона склад, бяха боядисани в жълто — цветът, който онази змия от Сан Франциско Уайтуей слагаше на всичко свое. На всичките шест вагона бе изписано „Джозефина“ с огромни червени букви, оформени като в книжките с проклетите ноти за проклетата й песен. Песента, написана по поръчка на Престън Уайтуей, бе обиколила страната като нашественическа армия. Където и да идеше, Хари Фрост не успяваше да избяга от песента — дрънчеше в баровете, долиташе от грамофоните, припяваха си я мъже и жени на улицата, блъскаше в черепа му като парен орган^[1].

„Нагоре, нагоре, по-високо лети… Луната гори… Джозефина… Чао, чао!“

И така щеше да се случи. Почервенял от ярост, Хари Фрост излезе от гарата. Не само, че Джозефина бе предала брачните им обети, не само, че Челере бе предал доверието, заради което Хари пръсна хиляди долари в изобретенията му, а и го превърнаха в беглец.

Хари тайно се бе съветвал с адвокати. Всеки един от тях го предупреждаваше, че ако се стигне до съд, второ обвинение в убийство би било катастрофално за него. Този път парите нямаше да му помогнат. Политическите му връзки — най-добрите, които можеха да се купят — щяха да се стопят, когато вестниците превърнеха делото му в медиен цирк.

Хари дори приклещи един съдия от Нюйоркския апелативен съд в апартамента на любовницата му, и тогава мъжът му каза в прав текст, че единственият шанс на Фрост да избегне бесилото, е да гние до живот в лудница.

Но никой не можеше да залови лесно Хари Фрост. Откакто го освободиха от Матауан, той живя като отшелник. Широката общественост не познаваше лицето му. „Кралят на вестникарските будки“ бе известен само в бизнес средите. Обикновените граждани изобщо нямаха представа как изглежда.

Освен това, сега самият той едва се познаваше в огледалото, помисли си Хари с усмивка, докато поглаждаше гъстата си брада и мустаци. Брадата го правеше поне двадесет години по-възрастен — бе пораснала изненадващо сивкава в сравнение с черната му коса, сред която едва се забелязваха сребристи нишки. Очилата с цветни стъкла, по европейски, му придаваха вид на немски професор, макар че със спортния си каскет можеше да мине и за ирландски писател.

Хари се притесняваше само, че размерите му могат да го издадат. Немският професор на средна възраст беше също толкова огромен, колкото и „Кралят на вестникарските будки“. Дори повече, защото тъмният му костюм беше по-скоро палатка от вълна, нарочно скроен така, за да скрива оръжията и „куршумоустойчивата“ жилетка. Нямаше намерение да позволи някой да му попречи да убие Джозефина, още по-малко пък да го затворят, затова че я е наказал заслужено. Сред огнестрелните си оръжия имаше един много точен браунинг, за да подсигури бягството си, както и джобен пистолет за всеки случай и мощен автоматичен револвер „Уебли-Фосбъри“. Беше отрязал десет сантиметра от дулото, за да го побере в джоба си, и го беше заредил с кухи експлодиращи куршуми убийци.

Един чикагски свещеник изработи куршумоустойчивата жилетка от няколко слоя коприна, специално изтъкана в Австрия. Фрост тайно инвестира в начинанието и притежаваше дялове в компанията, която щеше да продава жилетките. От армията ги отхвърлиха, защото били твърде тежки и топлели много.

Жилетката „Фрост“ тежеше петнадесет килограма, незначителни за човек с неговите размери и сила. Но определено пазеше много топло. По пътя от влака до изхода на гарата Хари вече бършеше пот от челото си. Въпреки това неудобство, жилетката си струваше, защото можеше да спре куршум от всеки модерен револвер и пистолет.

Хари бе разочарован, че трябваше да стреля по Марко Челере отдалеч, защото не можа да види предсмъртния страх на предателя. Не успя да види дори тялото му. Този път щеше да стреля отблизо и да изстиска последните капчици от живота на Джозефина със собствените си ръце.

Хари се смеси с тълпата, която се редеше за билети, и се остави потокът от хора да го завлачи до трибуната. Знаеше, че тя е тук, защото непрестанното жужене и бръмчене на моторите над главата му подсказваше, че пилотите днес се упражняват. Имаше лек вятър и десетина машини се носеха в небето. Джозефина бе или с тях, или някъде по пистата, за да настрои самолета, който Престън Уайтуей й беше купил.

Хари трябваше да признае, че организаторите си знаеха работата. С масираната рекламна кампания преди старта бяха убедили петдесет хиляди души да се стекат в окръг Насау и да платят по двадесет и пет цента на човек, за да гледат упражненията на летците. Авиаторите не се състезаваха покрай пилони, нито пък опитваха да поставят височинни рекорди, както обикновено правеха по панаирите с участие на самолети. Сега те просто въртяха кръгчета във въздуха. Ала трибуните бяха пълни с мъже и жени, които викаха като на истинско състезание. Фрост виждаше страхопочитанието по лицата им и от непрестанните „Оооо!“ и „Аааа!“ разбираше защо са платили по двадесет и пет цента за вход. Гледката на огромните машини, поддържани от невидими сили, наистина оставяше човека без дъх. Машините не бяха бързи като локомотиви или състезателни автомобили, но това нямаше значение, защото се носеха из синевата леки като птици, сякаш самите те част от небето.

Видя я!

Машината на Джозефина се спусна от небето като жълт меч. Човек не можеше да сбърка самолета й.

Този цвят бе запазена марка на лигльото Уайтуей, роден със сребърна лъжица в устата.

Хари Фрост бе придружавал жена си на много авиаторски сбирки, купувал й бе самолети и разгледа този с око на познавач. Беше впечатлен. Последното творение на италианеца беше страховита машина, толкова различна от последния, който Фрост й купи, колкото ястребът е различен от гугутката. Самолетът, по който Хари стреля, беше здрав биплан. Този беше моноплан, с едно цяло крило и дори след като замря на пистата, продължаваше да внушава бързина и подвижност.

Хари стисна челюсти, когато я зърна през бинокъла. Ето я — скача от кабината с онази широка усмивка, която пазеше за самолети, които наистина харесва.

Нямаше вид на човек, който оплаква гаджето си или чувства липсата на съпруга си. Под брадата лицето на Хари се наля с кръв. Време беше!

Грамадният мъж стана и пое надолу по стълбите на главната трибуна. Пазачът на входа към пистата го спря.

Хари му показа значката пропуск, която купи предната нощ от пияния отговорник по охраната на хиподрума и пазачът го пусна. Тръгна по пистата, ала само след няколко крачки се закова на място. Собственото му лице го зяпаше от плакат, закован за преградата.

ТЪРСИ СЕ!

Заподозрян за убийство ХАРИ ФРОСТ

НАГРАДА: 5000 $

(Въоръжен и опасен — Не доближавайте!!!)

Пратете телеграма или позвънете на

ДЕТЕКТИВСКА АГЕНЦИЯ „ВАН ДОРН“

„Никога не се предаваме. Никога.“

Мислите на Фрост запрепускаха. Защо от „Ван Дорн“ го търсят? Какво ги интересува, че е убил Марко Челере? Какво по дяволите става!?

Собственото му лице му се мръщеше от плаката. Това беше един от обичайните плакати на „Ван Дорн“, които Фрост помнеше добре от дните си в Чикаго, когато частните детективи се шматката из града и се мъчеха да го спрат, като арестуваха хора, които работеха за него. След като не успяха, опитаха да намерят информатори. Неколцина мъртви информатора сложиха край и на това, спомни си Хари и изсумтя развеселено.

Никога не се предаваме? Никога?

Наистина ли? С мен се предадохте, приятелчета!

Хари отново се засмя, защото рисунката, която бяха скалъпили, приличаше доста на него, преди да си пусне брада. Фрост почти не съзнаваше, че като се смее така сам, привлича вниманието на хората към себе си. Никой обаче не можеше да свърже лицето му с това на плаката.

Ненадейно смехът му секна.

От перилата го зяпаше друго негово лице. Надписите бяха същите: Търси се! / Заподозрян за убийство/ Хари Форст/ Награда/ 5000 долара/ (Въоръжен и опасен — Не доближавайте!!!)/ Пратете телеграма или позвънете на/ Детективска агенция „Ван Дорн“/ „Никога не се предаваме. Никога“.

Само че този път рисунката показваше как би изглеждал с брада.

По гърба му пробяга студена тръпка. Художникът бе налучкал много сполучливо новия му вид. Не беше съвсем същия, а и нямаше очила, но въпреки това приличаше на него. Спря, за да разгледа плаката по-внимателно. Някакви хора се бутаха в него, но той грубо ги отблъсна. Никой не се опита да възроптае, предвид размерите му. Накрая той изправи гръб и бавно продължи. Реши, че е малко вероятно хората да свържат лицето на плаката с него. Не и в тази тълпа. А и хората, които знаеха името му, не биха посмели да го предадат.

Майната им на „Ван Дорн“!

Победи ги преди десет години, ще ги победи и сега.

Хари вървеше сред летящите машини и вдишваше познатите миризми на газолин, масло, гума, плат и подсилващ лак. Бавно си проправяше път към жълтия самолет. Щом стигна на десетина метра от него, той бръкна в джобовете си — с дясната ръка докосна рязания „Уебли“, а с лявата стисна дръжката на кама с пружинен механизъм, с която можеше да се отърве тихо от някой неочакван закрилник.

Джозефина стоеше с гръб към него, качена на някакъв сандък и забила глава в двигателя. Фрост приближи. Сърцето му блъскаше бясно. Лицето му гореше, а ръцете му се потяха. Стисна здраво оръжията.

Внезапно спря.

Механиците на Джозефина хич не му харесваха.

Скри се зад един биплан „Райт“ и ги заразглежда внимателно. Скоро подозренията му се потвърдиха.

Носеха типичните за механици жилетки, папийонки, ризи и каскети и бяха младоци, както би могло да се очаква от хора, вълнуващи се от самолети. Само че повече наблюдаваха тълпата, отколкото да обръщат внимание на самолета. Механиците бяха детективи от „Ван Дорн“!

Умът му отново превключи на високи обороти. Не само го търсеха с плакати, а и пазеха Джозефина. Защо?

Уайтуей! Няма кой друг! Сигурно му е излязло скъпо да купи самолета на италианеца толкова бързо, както и да подсигури влака по поддръжката. Но разходите щяха да му се възвърнат многократно с Джозефина за лице на надпреварата и главен герой на историите във вестниците му. Престън Уайтуей защитава инвестицията си.

А дали е само това?

Главата на Фрост сякаш щеше да експлодира.

Падаше ли си Уайтуей по нея?

Машините ревяха на земята и бръмчаха във въздуха. Навсякъде нещо се движеше — машини, пилоти, вандорнци. Трябва да се овладее! После ще се оправя с Уайтуей. Първо Джозефина!

Детективите край нея обаче със сигурност са запомнили лицето му от плакатите. Няма съмнение, че ще спрат всеки, който дори малко прилича на него.

Очите им се отклоняваха често към висок риж мъж наблизо, с широко скроен костюм и бомбе. Заподозрян ли е? Да не би да си мислеха, че Хари Фрост си е боядисал косата червена, свалил е тридесет килограма и е пораснал с пет сантиметра? Мъжът приличаше на конте от Пето авеню.

Ала на челото си имаше тънки белези, характерни за боксьор, а очите му шареха непрестанно, макар да се опитваше да го скрие.

Не е заподозрян, реши Фрост. Още един проклет „Ван Дорн“ — шефът им, ако се съди по това как го гледат останалите. Ненадейно Фрост позна контето — Арчибалд Ейнджъл Абът Четвърти. Нищо чудно, че не си бяха направили труда да го дегизират.

Арчибалд Ейнджъл Абът Четвърти беше твърде известен, за да работи под прикритие. От край време беше голяма работа във висшето общество — най-желаният ерген в Ню Йорк. След това вестниците го направиха още по-популярен, когато се ожени за дъщерята на железопътния магнат Озгуд Хенеси. Тя щеше да наследи всичко. Фрост се зачуди защо Абът не смени оръжията със стикове за голф.

Този въпрос прониза мозъка на Хари Фрост като мълния.

Арчибалд Абът беше направил правилния избор.

Пенсионирането беше за балами. Хари Фрост научи това твърде късно. Губеше усета си. Още от осемгодишен мечтаеше да не му се налага да работи, за да живее.

Накрая постигна мечтата си и какво получи в замяна?

Правеха го на маймуна. Някога щеше да се отърве от измамници като Джозефина и Марко за нула време.

Фрост отново докосна оръжията си. Джозефина още не надигаше глава от двигателя. Можеше да я стисне за гърлото, да й позволи да го види и след това да й изтръгне сърцето. Но ужасната истина беше, че не може да я доближи. Има твърде много детективи.

Не може да ги убие всички. Щяха да го надупчат, преди да се доближи до нея. Не се страхуваше да умре. Но проклет да е, ако загине напразно.

Трябва му помощ.

Хари забърза обратно към гарата и се качи на теснолинейката за Флатбуш. Щом пристигна, веднага се насочи към банка „Бруклин сейвингс“. Докато се бореше с немотията и скачаше от влак на влак като дете, просейки за храна и дребни, той се закле никога повече да не изнемогва за пари, независимо къде е. Докато се издигаше и влагаше печалбите си в акции, които му връщаха многократно повече, той вкара пари в банки навсякъде из континента.

Сега изтегли три хиляди долара от сметка, в която имаше двадесет. Управителят на банката му ги отброи лично в собствения си офис. След като Фрост ги взе, банкерът спокойно постави на бюрото си плакат като тези от пистата.

Плакатът беше предназначен специално за банкери.

Предупреждаваше да се оглеждат за човек с описанието на Хари Фрост, който тегли големи суми. Фрост кимна отривисто в знак на благодарност за верността на банкера. И двамата знаеха, че така е редно. Ако преди време Фрост не беше покрил загубите на банкера в една неуспешна схема, включваща чужди спестявания, в момента мъжът щеше да търка наровете в Синг Синг^[2].

От там Хари взе тролей до брега. Отиде до един кей на Пенсилванската железница, където се разтоварваше добитък. Влекачи дърпаха шлепове по течението. От товарни вагони в кошари се местеха крави, овце и свине. Фрост пое към офиса на кея и влезе през врата, на която пишеше „Влизането забранено“.

Бандити, дегизирани като железопътни полицаи, се опитаха да го спрат. Фрост събори и двамата с дясната си длан и мина през втора врата в задната част на сградата. Озова се в обор. За стълбове, забити в земята, бяха завързани десетина крави с лесно разпознаваеми мексикански дамги.

При кравите имаше двама мъже. Единият седеше на маса, по която лежаха пръснати рога. Другият махаше рог от едно от завързаните животни, като го въртеше с ръце и така го отделяше от винт, вкаран в основата на рога. Род Суийтс, мъжът на масата, не позна Хари Фрост с брада и извади пистолет от джоба си.

— Недей! — предупреди го Фрост. — Аз съм!

Суийтс зяпна.

— Проклет да съм!

— Ще си, ако не оставиш този пистолет.

Суийтс бързо го прибра.

— Не ми казвай, че си започнал да се друсаш.

Рогата на кравите — отрязани в Мексико, издълбани и монтирани с винтове — бяха пълни с хонконгски опиум. По този начин всяка година Суийтс прекарваше до Ню Йорк стотици килограми суров опиум и управляваше огромна мрежа за производство и разпространение на морфин до хиляди лекари и аптекари.

За защита на подобно начинание бе нужна армия.

— Не се друсам — рече Фрост. — Искам да наема банда.

Хората на Род Суийтс не се интересуваха от това, че мрази Джозефина, задето го бе измамила, нито пък че мрази Престън Уайтуей, задето я е прелъстил. Интересуваха ги парите. А Хари имаше много пари.

Фрост за секунди се разбра със Суийтс и забърза към бара „Червената кука“, където обикновено висяха братята Джордж и Питър Джонас, специалисти по повреждане на спирачки и резервоари на камионите, разнасящи вестници. Пред убедителните пачки саботьорите се надпреварваха да му обясняват колко по-лесно е да повредиш самолет, отколкото автомобил.

— Цаката е в жиците, които ги държат — каза Джордж, а Питър довърши мисълта на брат си:

— Някоя жица сдава багажа, пада крило, пада и тя.

Хари Фрост бе прекарал много часове, наблюдавайки жена си по авиаторски срещи.

— Летците знаят това. Проверяват си жиците, всеки път, преди да излетят.

Братята се спогледаха набързо. Не знаеха много за летящи машини, но познаваха принципите на машините като цяло, а всъщност не бе нужно повече, за да счупиш някоя.

— Да, проверяват ги — рече Джордж. — Гледат дали са здрави, прави, държеливи.

— Тъй че, както казвате, господин Фрост — продължи Питър, — няма да се промъкнем с някой трион.

— Само че — каза Джордж — невинаги проверяват сглобките, които свързват жицата с крилото. — Хвърли поглед към брат си и Питър добави: — Ще издърпаме един от стоманените болтове.

— Ще го заменим с алуминиев. Изглежда по същия начин, но е по-слаб.

— Няма да разберат.

— Излитат.

— Правят някаква маневра.

— Болтът изхвърча.

— Крилото пада.

— Стават на летящи подпалки.

 

 

Фрост се върна във Фратбуш с тролея. Беше неочаквано спокоен.

Отново бе в действие. Толкова дълго бе мързелувал.

За пръв път от кошмара на изневярата се чувстваше изцелен, отново жив, макар и да се криеше. Важното беше, както винаги, да се движи бързо, преди да разберат какво прави, и никога да не прави, каквото очакват.

Взе влака до квартал Ямайка в Куинс. В едно бюро за коли под наем взе най-скъпата, която имаха — марка „Пиърс“. Пое покрай млечните ферми в окръг Насау, стигна до градчето Гардън сити и спря пред хотел „Гардън сити“. Сградата беше величествена. Преди Джозефина, преди шофьора и лудницата, тук се беше движил в компанията на Шуйлер, Астор и Вандербилт^[3].

От персонала не го познаха. Плати за голям апартамент на последния етаж и си поръча вечеря в стаята. Изпи бутилка вино с нея и заспа неспокойно, преследван от странни сънища.

Призори Хари се изправи стреснат в леглото, зашеметен от шума на вършачки. Сърцето му блъскаше, докато слушаше писъка на колелцата на количките със сутрешната каша, които пазачите бутаха по коридора. Лъжиците дрънчаха по металните паници… Шумовете на сиропиталището… Малко по малко Хари започна да се връща в реалността. Леглото беше меко, а стаята — тиха. Пред отворените прозорци белите завеси се издуваха от топъл ветрец. Нямаше решетки. Не беше в лудницата. Никой не го бе завлякъл обратно в сиропиталището. Хари Фрост се усмихна. Нямаше вършачки. Самолети, не вършачки. Това бяха сутрешните тренировки в Белмонт парк.

Закуси в леглото, на пет километра от хиподрума, където Джозефина и поредните й обожатели настройваха самолетите си за надпреварата.