Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (2)

1.

Планините Адирондак, горен Ню Йорк

1909

Госпожа Джозефина Джоузеф Фрост — дребничка, розовобуза млада жена, с нрав на мъжкарана, със силни ръце на фермерско момиче и живи лешникови очи — летеше със своя биплан „Челере Туин Пушър“ на около триста метра над тъмните гористи хълмове на имението на съпруга си в Адирондак. Джозефина седеше на нисък плетен стол в откритата кабина, защитена от студените пориви на вятъра с подплатено палто и бричове, кожена каска и вълнен шал, ръкавици, очила и ботуши. Зад нея моторът бръмчеше равномерно, прекъсван от тропота на веригите, задвижващи витлата.

Летящата й машина имаше лека рамка от дърво и бамбук, съединени с тел и покрити с плат. Цялото устройство тежеше по-малко от половин тон, но бе по-издръжливо, отколкото изглеждаше. Недостатъчно издръжливо обаче за мощните въздушни течения, които прииждаха от скалите и клисурите отдолу.

Стълбовете въздух биха я прекатурили, ако им позволеше.

Дупките в небето биха я погълнали цялата.

Един порив на вятъра подхвана машината отзад и открадна въздуха от крилете й.

Бипланът започна да пада като камък. Джозефина се ухили от ухо до ухо.

Тя натисна стабилизатора надолу. Машината ускори към земята и Джозефина усети как въздуха отново я подема и я връща в хоризонтално положение.

— Браво, Елзи!

Летящите машини стояха във въздуха, избутвайки въздух надолу. Разбра го още първия път, когато излетя. Въздухът бе силен, а скоростта го правеше още по-силен. И колкото по-добра беше машината, толкова повече на Джозефина й се искаше да лети. Това й бе третата „Елзи“, но нямаше да й е последната.

Хората се възхищаваха на смелостта й да лети, но тя не разбираше защо. Във въздуха просто се чувстваше на мястото си, повече, отколкото на земята, където нещата невинаги се развиваха според очакванията й.

Тук горе винаги знаеше какво да прави. А най-хубавото беше, че знаеше какво ще се случи, когато го направи.

Погледът й шареше по сините планини на хоризонта, от време на време хвърляше по едно око на анероидния барометър, който показваше височината, увиснал на едното крило, към масломера между коленете й и към земята, търсейки открити места, където да кацне, ако моторът й откаже. Бе пришила към ръкава си малък дамски часовник, за да следи времето и да знае колко бензин й остава. Калъфът с картите и компаса, който обикновено бе завързан за коляното й, този път остана в къщата. Родена и отрасла сред тези планини, Джозефина се ориентираше по езерата, железопътните релси и река Норт.

Пред нея се виеше тъмното й ждрело, толкова дълбоко и стръмно, че сякаш гневен великан бе разцепил планината със секира, а в дъното му блещукаше реката. Сред дърветата край ждрелото се отвори златиста поляна, първата по-голяма, откакто Джозефина излетя.

Под нея се мярна нещо малко и червено, като червен гребен на земята — ловната шапка на Марко Челере, италианския изобретател, които строеше летящите й машини. Марко седеше на една скала с пушка на гърба и дебнеше за мечки. От другата страна на поляната, при дърветата, Джозефина забеляза исполинския силует на съпруга си.

Хари Фрост вдигна пушката и я насочи към Марко. Джозефина чу изстрела, по-силен от рева на мотора и тракането на вериги зад себе си.

 

 

Хари Фрост имаше странното усещане, че е пропуснал италианеца.

Бе опитен ловец на едър дивеч. Откакто се пенсионира неприлично богат, бе стрелял по елени и муфлони в Монтана, по лъвове в Африка и слонове в Родезия — и сега можеше да се закълне, че се е прицелил твърде високо. Въпреки това мургавото гадже на жена му се гърчеше на ръба на скалата, улучен, но не мъртъв.

Фрост вкара нов четиридесет и петкалибров патрон в своята „Марлин 1895“ и погледна през мерника. Ненавиждаше вида на Марко Челере — мазна черна коса, пригладена с брилянтин, високо чело като на водевилен Юлий Цезар, дебели вежди, хлътнали тъмни очи, зализан мустак, завъртян по върховете като свинска опашка — и тъкмо натискаше с наслада спусъка, когато над главата му нещо изтрополи. Звучеше като вършачката във фермата при Дома за криминално луди в Матауан, където враговете му го изпратиха, когато застреля шофьора си в кънтри клуба.

Онази лудница бе по-лоша и от най-ужасните сиропиталища в спомените му. Могъщи политици и скъпоплатени адвокати си присвоиха заслугите за освобождаването му. Но това не бе нищо повече от справедливост. Шофьорът му ухажваше първата му съпруга.

Невероятно, но сега се случваше същото и с втората. Виждаше го изписано по лицата им, винаги когато Джозефина го тормозеше за още пари, за да плаща за поредното изобретение на Марко. Сега го умоляваше да откупи последната летяща машина на италианеца от кредиторите му, за да може тя да спечели въздушната надпревара от Атлантика до Тихия океан, а заедно с нея и купата „Уайтуей“ и петдесет хиляди долара.

Нямаше ли да е страхотно? Девойката летец и гаджето й изобретател щяха да станат известни. Престън Уайтуей — навирилият нос, роден със сребърна лъжица в устата вестникарски магнат от Сан Франсиско, спонсор на състезанието — щеше да ги направи звезди и да продаде петдесет милиона вестника. Тъпият съпруг щеше също да стане известен — прочут рогоносец, дебел и стар, посмешище за всички, които го презираха.

Хари Фрост беше богат, един от най-богатите хора в Америка и беше спечелил всеки долар сам-самичък. Но още не беше стар. Едва бе прехвърлил четиридесетте. Не, не беше стар. И нито един от онези, които твърдяха, че е дебел, а не мускулест, не го бяха виждали да убива кон с един удар — номер, с който се прочу на младини и който отскоро превърна в ритуал за рождените си дни.

За разлика от измамата с шофьора, този път нямаше да го хванат. Нямаше да си позволи повече изблици на гняв. И затова планира всичко до последната подробност. Искаше да се наслади на отмъщението студено, да подходи към него като към работа. Припомни си уменията си на измамник, за да привлече Челере на лов за мечки. Мечките не говореха. В тези гори няма да има свидетели.

Убеден, че е стрелял по-високо, отколкото се е прицелил, Фрост свали мерника леко и повтори изстрела.

 

 

Джозефина видя Челере да се катурва от скалата.

— Марко!

 

 

Трополенето в черепа на Хари Фрост се усили. Докато се взираше над дългата цев на пушката в прекрасното празно място, където допреди малко бе Марко Челере, той внезапно осъзна, че звукът не е спомен от фермата, а истински като оловния куршум, хвърлил съблазнителя на жена му в клисурата. Хари погледна нагоре. Джозефина летеше над него с проклетия си биплан. Беше го видяла.

Фрост имаше още три патрона в пълнителя. Вдигна пушката.

Не искаше да убива и нея. Без Марко тя щеше да остане с него. Само че го видя. Щяха да го затворят отново в лудницата. Вторият път нямаше да се измъкне толкова лесно. Нямаше да е честно. Не той беше предателят, а тя.

Фрост вдигна пушката и стреля два пъти.

Не прецени скоростта й. Поне единият изстрел я подмина. Оставаше му само един патрон — той събра мислите си, успокои нервите си и проследи биплана с цевта точно като фазан.

Право в целта!

Със сигурност уцели. Летящата машина се заклатушка и направи широк, непохватен завой. Хари зачака да падне. Бипланът обаче продължи да завива, олюлявайки се в посока на лагера. Машината летеше твърде високо и беше извън обсега на пистолет, но Фрост все пак извади един от колана си. Подпря цевта на ръката си и го изпразни. Оцъклен от ярост, той извади от ръкава си малокалибрен пистолет. Изстреля двата му патрона безплодно и потърси ловния си нож, за да извади сърцето на жена си, след като се разбие в дърветата.

Трополенето заглъхваше, а Хари не можеше да стори нищо повече, освен да гледа безпомощно как невярната съпруга се скрива зад дърветата, далеч от справедливия му гняв.

Поне се отърва от любовника й.

Хари Фрост прекоси с тежка стъпка поляната, надявайки се да зърне върху скалите размазаното тяло на Челере. На половината път обаче се закова на място, посечен от ужасна мисъл. Лудницата! Трябва да бяга — сега!

 

 

Джозефина се бореше с всички сили да поведе машината към земята.

Хари я уцели два пъти. С единия куршум одраска бензиновия резервоар зад нея. Вторият нанесе по-големи щети — блокира връзката между ръчката за управление и жицата, която контролираше формата на крилете. Неспособна да ги изкриви, така че машината да завие с вираж, Джозефина можеше да разчита единствено на руля на опашката. Ала завой без вираж беше като да летиш с безмоторен самолет преди братя Райт да изобретят крилете с променяща се форма — ужасно трудно и като нищо бипланът можеше да се плъзне в смъртоносен свредел към земята. Стиснала устни, тя направляваше руля като скалпел на хирург и внимателно насичаше напиращия вятър. Майка й, истеричка, неспособна да се справи и с най-простото нещо, я обвиняваше, че има ледена вода във вените си. А дали ледената вода не е от полза, когато си в саката летяща машина, майко?

Джозефина бавно върна биплана в курса.

Когато вятърът задуха отзад, й замириса на бензин. Огледа се — от резервоара капеше. Куршумът на Хари го беше пробил.

Кое щеше да се случи първо, зачуди се хладнокръвно тя. Дали бензинът щеше да изтече и моторът да спре, преди да се приземи на ливадата на Хари? Или искрите от мотора и веригите щяха да подпалят горивото? При тези обстоятелства огънят бе смъртоносен.

Аеролакът, който укрепваше и изолираше плата на крилете, бе запалим като барут.

Единственото открито място по-наблизо бе една поляна. Ако се приземи там, Хари ще я убие. Значи няма избор. Трябва да се приземи в лагера, ако й стигне бензинът.

— Хайде, Елзи! Върни ни у дома!

Под нея гората малко по малко се приближаваше.

Въздушните течения клатеха машината й. Неспособна да изкриви крилете, за да се противопоставят на натиска, тя се опита да я овладее само с хоризонталните стабилизатори и руля.

Най-сетне зърна езерото до лагера на Хари.

Точно когато се приближи достатъчно, за да види главната сграда и мандрите, моторът й се закашля, давейки се с последните бензинови пари. Витлата спряха да се въртят. Бипланът се смълча — само вятърът свистеше през жиците на рамката.

Джозефина се принуди да планира безмоторно чак до поляната.

Витлата, които допреди малко я движеха напред във въздуха, сега я дърпаха назад със съпротивлението си.

Само след няколко мига щеше да е твърде бавна, за да остане във въздуха.

Тя посегна зад себе си и дръпна жицата, която отваряше компресорната клапа на мотора, за да могат буталата да се движат свободно и витлата да се завъртят отново. Разликата се усети незабавно. Самолетът сякаш олекна.

Вече ясно се виждаше пасбището. Пълно с крави и насечено от огради, то не предлагаше място за безопасно приземяване. Ето я и къщата, пищно дървено имение, а зад нея — наклонената окосена ливада, от която излетя. Ала първо трябва да премине над къщата, а губеше височина много бързо. Проправи си рисковано път покрай комините, прелетя съвсем ниско над покрива и после завъртя руля напречно на вятъра, като внимаваше да не предизвика завъртане.

На около три метра над тревата осъзна, че се движи твърде бързо. Между крилете се понесе въздух, а земята сякаш я придържаше над себе си. Бипланът отказваше да се приземи. Пред нея бързо се приближаваше стена от дървета.

Бензинът, попил в аеролака, се запали.

Бипланът й оставяше огнена диря, а Джозефина не можеше да помръдне крилете, за да се приземи. Тя посегна назад и дръпна компресорния кабел. Клапата се затвори и витлата спряха. Блъснаха се във въздушното съпротивление като два юмрука и колелата на машината се удариха в тревата.

Горящият биплан се плъзна петдесетина метра напред. Докато забавяше ход, огънят върху него се разпростря по ливадата. Джозефина усети пламъците отзад върху шлема си и скочи. Падна и се хвърли по корем, за да позволи на машината да продължи покрай нея, после скочи на крака и се затича по-далеч от горящата машина.

Икономът на имението дотича паникьосан. Следваха го градинарят, готвачът и охраната на Хари.

— Госпожо Фрост! Добре ли сте?

Джозефина не можеше да откъсне очи от стълба пламъци и дим. Прекрасната машина на Марко гореше като погребална клада. Горкият Марко! Хладнокръвието, което й бе помогнало да оцелее, чезнеше бързо и устните й затрепериха. Самолетът сякаш гореше под вода. Тя осъзна, че се тресе и плаче. Не знаеше дали плаче за Марко, или за себе си.

— Госпожо Фрост! — повтори икономът. — Добре ли сте?

Досега не бе стигала дотам — почти да загине в самолет.

Опита се да извади кърпичката от ръкава си. Не успя.

Трябваше да махне ръкавицата. Когато го стори, видя, че кожата й е смъртнобледа, като че ли кръвта й бе изтекла. Всичко беше различно. Сега знаеше какво е страх.

— Госпожо Фрост?

Всички я гледаха втренчено. Сякаш бе загинала в катастрофата и пред тях стоеше дух.

— Добре съм.

— Мога ли с нещо да ви помогна, госпожо Фрост?

Умът й буксуваше. Трябва да направи нещо.

Притисна кърпичката към лицето си. Хиляди мъже и жени се бяха научили да летят, след като Уилбър Райт спечели купата „Мишлен“ във Франция, най-голямото летателно отличие — и до този момент Джозефина Джоузеф Фрост никога не се бе съмнявала, че може да лети поне толкова бързо и далеч, колкото и най-добрите от тях. Сега щеше да събира смелост всеки път, когато се качва на самолет. Е, пак бе по-добре от това да седи само на земята.

Тя избърса сълзите и издуха носа си.

— Да — каза тя. — Отиди до града, моля те, и кажи на офицер Ходж, че господин Фрост току-що застреля господин Челере.

Икономът запелтечи:

— К-к-какво?

Тя го погледна студено. Колко можеше да е изненадан, че съпругът й е убил някого? Отново.

— Сигурна ли сте, госпожо Фрост?

— Дали съм сигурна? Да, видях го със собствените си очи.

Колебанието по лицето на иконома зловещо й припомни, че Хари плаща заплатата му, че плаща за всичко и госпожа Фрост сега не може да разчита на никого, освен на себе си.

Охраната му не изглеждаше изненадана. Унилите им физиономии казваха „Отиде ни прехраната“.

Икономът очевидно също вече преодоляваше шока, питайки я, сякаш току-що си е поръчала студен чай:

— Нещо друго, госпожо Фрост?

— Направете каквото ви помолих — рече тя, докато наблюдаваше огъня. Гласът й потреперваше. — Кажи на полицията, че съпругът ми уби господин Челере.

— Да, госпожо — отвърна икономът с равен тон.

Джозефина обърна гръб на огъня. При все това, нямаше нужда да поглежда в огледалото, за да знае, че в този миг очите й са пълни със страх. Сама и уязвима. Марко Челере е мъртъв, а съпругът й е луд убиец. Няма към кого да се обърне. После в главата й се оформи спасителна мисъл — Престън Уайтуей.

Да, той ще я защити.

— Още нещо — добави тя, докато икономът се отдалечаваше. — Изпрати телеграма на господин Престън Уайтуей от „Сан Франциско Инкуайър“, че ще го посетя следващата седмица.