Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (36)

35.

Два дни по-късно Джозефина кръжеше над един от кварталите на Ел Пасо, докато Айзък Бел оглеждаше покривите с бинокъл в търсене на въоръжения Хари Фрост. Монопланът й бе повел в състезанието при прехода от Пекос, както и в предния преход от Мидланд до Пекос.

Земята под тях гъмжеше от десетхилядната тълпа от жители на Ел Пасо, дошли да поздравят Джозефина, подобаващо подготвени от сензационни вестникарски заглавия като: „Иде булката!“

Улиците и площадите гъмжаха от хора, по прозорците и покривите на шестетажни сгради висяха гроздове от зяпачи. Поучен от опита си с Форт Уърт, Бел поиска от Уайтуей да премести кацането на място, по-лесно за охраняване железопътното депо до Рио Гранде. Като видя огромните тълпи под себе си, се зарадва, че го направи.

Джозефина още правеше шоу за тълпата, когато бипланът на Стив Стивънс се показа от изток, следван от червения самолет на Джо Мъд. Тя направи още едно кръгче, завърши маневрата с няколко спираловидни лупинга, които изтръгнаха изумени възклицания от тълпата, и се приземи.

Бел се приземи до нея.

Състезателите бяха срещнали силни насрещни ветрове и влаковете им отдавна ги чакаха. Помощниците празнуваха. Бяха оставили Тексас зад себе си и финишът вече се виждаше.

На юг, оттатък реката, екзотичното Мексико трептеше в маранята. Но погледите им привличаше западът — Ню Мексико, Аризона и най-накрая Калифорния на брега на Тихия океан.

Още не бяха стигнали, разбира се, но все пак поредицата сини планински вериги хвана погледа на Бел.

Те сочеха към Континенталния вододел. За да успеят да прелетят дори над ниските части на Скалистите планини, машините трябваше да се изкачат на почти километър и половина височина.

Чакаха го телеграми. Една от тях повдигна духа му.

Арчи се бе възстановил достатъчно, за да може да пътува на запад с Лилиан на специалния влак на Осгуд Хенеси, за да види края на състезанието. Бел написа отговор, че трябва да понатиснат адвокатите, които се опитват да освободят Даниела Ди Векио, за да може да дойде с тях и да види как машината на баща й е прекосила континента, пазейки състезанието — ако разбира се преди това не се разбиеше или Хари Фрост не го свалеше, помисли си той мрачно.

Дългата телеграма на „Отдела по проучванията“ съдържаше не особено приятни новини.

„Платов несрещнат, невидян, непознат“, беше започнал Грейди Форър, признавайки, че не е успял да открие нищо за руския изобретател, освен докладите от Белмонт парк. Грейди беше добавил нещо, което само задълбочаваше мистерията:

„Термодвигател демонстриран на Парижкото изложение от австралийски изобретател/овцевъд Роб Конъли.

Не Платов. Австралиец продал двигател и се върнал у дома.

До момента не можем да се свържем.

Купувач термодвигател неизвестен.

Възможно Платов“

Айзък Бел отиде да потърси Платов.

Намери Джеймс Дашууд, който наблюдаваше руснака. Момчето се взираше в задния край на спомагателния влак на Стив Стивънс. Изглеждаше объркан и сведе смутено глава, когато видя шефа си да върви към него.

— Предполагам — строго каза Айзък Бел, — че си изгубил Платов.

— Не само него. Целият му вагон работилница го няма.

Вагонът бе последният от влака на Стивънс. Наистина го нямаше.

— Не е потеглил сам.

— Не, сър. Момчетата ми казаха, че като се събудили тази сутрин, бил откачен и го нямало.

Бел огледа коловоза, на който стоеше влакът на Стивънс. Релсите бяха леко наклонени надолу. Разкачен, вагонът на Платов би потеглил по инерция.

— Не може да е стигнал далеч.

Ала в задния край на депото бе преместена една жп стрелка, така че коловозът бе свързан с разклонение, което се губеше сред купища фабрики и складове по реката.

— Отиди да намериш някоя вагонетка, Джеймс.

Почти веднага Дашууд се върна с вагонетка. Бел скочи на нея и двамата поеха по коловоза. С помощта на Бел скоро се движеха почти с тридесет километра в час. След един завой видяха пред себе си дим. Складовете криеха източника.

— По-бързо!

Подминаха един цех за обработка на кожа и смрадлива кланица и видяха, че димът идва от вагона работилница на Платов, който беше спрян в мантинелата в края на релсите. От прозорците, вратите и шлюза на покрива изригваха пламъци. За секундите, които бяха нужни на Бел и Дашууд да стигнат до него, целият вагон бе напълно обгърнат в пламъци.

— Горкият господин Платов — извика Дашууд. — Всичките му инструменти… Боже, надявам се да не е вътре.

— Горкият господин Платов — повтори мрачно Бел.

Вагон, пълен с масло и бензин гореше мощно и изгаряше бързо.

— Добре, че вагонът не е бил на влака на Стивънс — каза Дашууд.

— Много добре — съгласи се Бел.

— На какво мирише?

— Някой окаяник се пече, боя се.

— Господин Платов?

— Че кой друг?

Пожарни коли, дърпани от коне, затрополиха през релсите. Пожарникарите разгънаха маркучите си до реката и задействаха парната помпа. Мощни водни струи се забиха в пламъците, но без особен ефект. Огънят бързо погълна дървените стени, покрива и пода на вагона, докато накрая остана само купчина пепел, натрупана между стоманената товарна платформа и железните колела. Когато пожарът угасна, пожарникарите намериха обгорелите останки на човешко тяло. Обувките и дрехите му се бяха превърнали във въглени.

Бел се разтърси из влажната пепел.

Нещо проблесна в периферното му зрение. Извади от пепелта едно трисантиметрово квадратно парче стъкло в месингов обков. Още беше топло. Обърна го в дланта си. Два от ръбовете на месинга бяха вдлъбнати. Показа го на Дашууд.

— Инженерна линийка на Фабер-Кастел… или поне каквото е останало от нея.

— Ето го и Стив Стивънс.

Напористият памуков плантатор се дотътри до тях, постави ръце на кръста и се загледа мрачно в пепелта.

— И ако това не бие всичко друго! Някакъв профсъюзен социалист ме настига. Всеки ревлив глупак в страната е за Джозефина, щото е момиче. А сега най-добрият ми механик се опекъл! Кой ще ми поправя машината от тук нататък?

Бел предложи:

— Защо не попитате механиците, на които Димитри помагаше?

— Това е най-тъпата идея, дето съм чувал. Дори оня проклет рускинин не можеше да ми синхронизира двигателите, а никой друго не може да ми поправя машината като него. Знаеше я отгоре до долу. Без него ще съм късметлия ако успея да прекося Ню Мексико.

— Не е тъпа идея — включи се Джозефина.

Бел я забеляза да идва към тях на колело, което беше намерила отнякъде.

Стреснатият дебелак се извърна рязко.

— Ти пък отде се взе? Откога ни слушаш?

— Откогато казахте, че хората искат да спечеля, защото съм момиче.

— Ами, проклет да съм, ама е вярно, и вие го знаете.

Джозефина се взря в тлеещата развалина от вагона на Платов.

— Но Айзък е прав. Когато Димитри вече… го няма… ще ви е нужна помощ.

— Ще се оправя. Недейте ме отписва, задето съм загубил един механик.

Джозефина поклати глава.

— Господин Стивънс, имам уши. Чувам как двигателите ви разнебитват машината ви, всеки път когато полетите. Искате ли да погледна какво се случва с нея?

— Ами, не знам…

Бел го прекъсна.

— Ще помоля Анди Моузър също да помогне.

— В случай, че се страхувате да не саботирам машината ви, докато не гледате — ухили се Джозефина.

— Не съм казвал такова нещо!

— Мислехте си го.

— Нека с Анди ви помогнем — усмивката й стана още по-широка и го подкачи отново. — Айзък ще каже на Анди да ме гледа като ястреб, за да не счупя нещо „случайно“.

— Добре, де, добре. Няма лошо да погледнете.

Джозефина се метна на колелото и пое обратно към депото.

— Скачайте — каза Бел на Стивънс и задвижи вагонетката.

Стивънс мълча, докато не подминаха кланицата и фабриките. Тогава каза:

— Оценявам, че ще ми помагате, Бел.

— Оценявайте Джозефина.

— Изненада ме.

— Мисля, че и двамата започвате да осъзнавате, че всички сте заедно.

— Звучите като оня глупак с червения самолет.

— Мъд също е заедно с вас.

— Проклет профсъюзник!

Но и най-добрите намерения не можеха да надвият щетите от почти пет хиляди километра полети. Джозефина и Анди се мъчиха с двигателите на Стивънс цял следобед, преди да се признаят за победени.

Джозефина дръпна Бел настрани и заговори нервно:

— Съмнявам се, че Стивънс ще ме послуша, но може би ще се съгласи с Анди.

— За какво да се съгласи?

— Машината никога няма да стигне до Сан Франциско. Ако се опита да я насили, ще умре.

Бел даде знак на Анди да се приближи. Анди му каза:

— Най-доброто, което успях, беше да ги синхронизирам за няколко минути. После пак полудяха. Но дори да можехме да ги синхронизираме, вече не би имало значение. Ужасно изхабени са. Няма да успее да се прехвърли през планините.

— Кажи му го.

— А не бихте ли дошъл с мен, господин Бел? В случай, че се ядоса.

Бел стоя до Анди, докато обясняваше положението на Стив Стивънс.

Стивънс стоеше с ръце на хълбоците, а лицето му моравееше от яд.

Анди каза:

— Много съжалявам, господин Стивънс. Но ви казвам истината. Тези двигатели ще ви убият.

Стивънс ревна:

— Момче, няма да се върна в Мисисипи с подвита опашка! Връщам се с купата „Уайтуей“ или не се връщам изобщо. — Погледна Бел. — Хайде, кажете си.

Мислите ме за луд.

— Мисля — каза Бел, — че има разлика между смелостта и глупостта.

— И сега ще ми кажете каква е разликата?

— Не бих го направил за другиго — каза Бел.

— Да сте бил някога дебел, като малък или след това?

— Не, не ми се е случвало.

— И добре, че не е — Стивънс се позасмя отчаяно. — Не се забравя… Дебел съм цял живот. Дебел мъж, дебел хлапак… — Отиде до биплана си, прокара пухкава длан по плата на едното му крило и погали една от перките. — Татко ми казваше, че никой никога няма да обикне дебелак. Оказа се напълно прав… — Стивънс преглътна с усилие. — Знам, че като се върна у дома, все така няма да ме обичат. Но ще ме уважават, и още как.