Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (21)

20.

Бел имаше зад гърба си четири години колежански бокс и десет години като агент на „Ван Дорн“, включително разследване на територията на Аризона, дегизиран като странстващ боец, а после като дървосекач. Реагира на нападението, като влезе в удара.

Мисълта му сякаш се завъртя в турбина. Хванаха го неподготвен. Ако падне в краката на Фрост, е мъртъв. Единственият му шанс е да е сигурен, че Фрост не може да продължи атаката си.

Фрост много му помогна, защото ударът му изхвърли Бел в река Хъдсън.

Течението се движеше бързо към морето.

Айзък Бел бе почти в безсъзнание, с наранена челюст и пулсираща глава. Видя как Фрост лази по тясната кална издатина, която отливът бе открил по брега под кейовете. Той заобикаляше подпорите на кея и се опитваше да не изостава от течението. Търчеше като куче, което иска да скочи след топката, но го е страх да не се удави.

Течението блъскаше Бел в подпори, скрити от водата. Той се хвана за една от тях. Детективът и убиецът бяха разделени от не повече от пет метра.

— Фрост! — извика Бел, стискайки хлъзгавото дърво. — Предай се!

За изненада на Бел, Хари Фрост се разсмя.

Бел очакваше да изреве някоя проклятия, но вместо това убиецът се смееше. Не беше и маниакален смях.

С почти весел тон, Фрост каза:

— Върви по дяволите!

— Всичко приключи! — извика Бел. — Не можеш да се измъкнеш от нас.

Фрост отново се засмя.

— Няма да ме спипате, преди да спипам Джозефина.

— С нищо няма да ти помогне да убиеш клетата си съпруга, Хари. Предай се!

Фрост спря да се смее.

— Клетата ми жена? — По окървавеното му лице премина тръпка. — Клетата ми жена?! — Той възкликна яростно: — Нямаш представа какви ги вършеха!

— Кой? Какво искаш да кажеш?

Фрост го зяпна оттатък прииждащата вълна.

— Не знаеш нищо — рече той с горчивина и сви рамене като канари. Преди изражението му отново да се скове в маска, той се поусмихна странно. — Хей, гледай ти. — Хари Фрост се наведе и загреба кал. Изправи се: държеше браунинга на Бел. — Изпуснал си го, когато се метна в реката и ми избяга. Дръж! — Хвърли пистолета в лицето на Бел.

Бел го улови в движение. Нагласи в дланта си дръжката и спусна предпазителя.

— Ръцете! Вдигни ръцете!

Хари Фрост се обърна с гръб към детектива и закрачи във водата, нагоре по течението.

— Вдигни ръцете!

— Не ме е страх от теб — надсмя му се Фрост през рамо. — Ти си нищо! Не можеш и един удар да понесеш. Избяга!

— Спри на място!

— Ако нямаш смелостта да понесеш още един удар, със сигурност нямаш силата да ме застреляш в гръб.

Бел се прицели в краката на Фрост, за да го забави, докато излезе от водата и да го спипа. Ала студът го бе сковал. Главата му се маеше от удара. С усилие на волята той стабилизира дулото, обхвана хубаво спусъка с показалец, за да не пропусне.

Пистолетът му тежеше.

— Нямаш волята да натиснеш спусъка — подхвърли Фрост.

Оръжието странно натежаваше в ръцете му. Съзнание ли губеше? Не! Просто оръжието му бе необичайно тежко. Защо Фрост му го подхвърли, вместо да го застреля? Бел свали пръст от спусъка, върна предпазителя на мястото му, обърна оръжието и огледа дулото. Беше натъпкано с кал.

Фрост го беше пристиснал в калта, преди да го вдигне, за да се взриви дулото в ръката на Бел. Типичен Хари Фрост! Подобно на изкривените подкови през прозорците на жертвите му, осакатената ръка на главния следовател на „Ван Дорн“, щеше да е предупреждение за всеки от агенцията — не заставайте на пътя на Хари Фрост.

Бел потопи пистолета във водата и го размърда, за да отмие калта. Ако имаше късмет, щеше да успее да стреля веднъж-дваж. Когато обаче се огледа за целта си, Хари Фрост се бе стопил в сенките.

— Фрост! — извика детективът, но му отвърна само смях изпод един отдалечен кей.

 

 

— Къде е Джозефина? — извика Бел в телефона, който откри в административната сграда до огражденията за животни.

— Добре ли си, Айзък? — попита Джоузеф Ван Дорн.

— Къде е Джозефина?

— На Бедлоус Айлънд, поправя си самолета. А ти къде си?

— Кой я наблюдава?

— Шестима от най-добрите ми детективи и двайсет и седем журналисти. Да не говорим за господин Престън Уайтуей, който кръжи на яхтата си и свети с прожектори, за да може годеницата ти да снима филм. Добре ли си?

— Идеално, стига да си взема ново витло, нови укрепващи жици за крилото и една „Ремингтън“ с автоматично презареждане.

— Изпратих съобщение на Мариан, че си добре. Къде си, Айзък?

— При кошарите за животни в Уийхоукън. Фрост се измъкна.

— Става му навик — хладно отбеляза шефът му. — Поожули ли го поне?

— Отнесох му едното ухо.

— Добро начало.

— Но това не го спря.

— Накъде се е запътил?

— Не знам — призна Бел. Главата го болеше и усещаше челюстта си, сякаш бе дъвкал трънлив плет.

— Дали ще опита отново?

— Увери ме, че няма да се спре, докато не я убие.

— Говорили сте? — Тонът на Ван Дорн подсказваше на Айзък, че ако може да види шефа си през телефона, нямаше да пропусне вдигнатите му вежди.

— За кратко.

— Как е с главата?

Айзък Бел не спираше да мисли по този въпрос, откакто се бе добрал до брега.

— Хари Фрост не е луд — каза той. — По някакъв странен начин дори се наслаждава на това, което прави. Както предупредих и Уайтуей в Сан Франциско, Фрост знае, че не му остават повече карти. Няма да се спре, докато не подпали казиното.

Джоузеф Ван Дорн рече:

— И все пак, нещата, на които е готов, за да отмъсти за мнимата изневяра на жена си, влизат в определението „луд“ за повечето хора.

— Нека те питам нещо, Джо. Защо според теб Фрост не е убил Джозефина, докато са били още заедно?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо Фрост е застрелял Марко?

— За да сложи край на аферата, надявайки се, че тя ще се върне при него?

— Да. С изключение на едно. След като е убил Марко… ако го е убил…

— Убил го е! — прекъсна го Ван Дорн. — Говорихме за това.

— След като е убил, или се е опитал да убие Марко — повтори Бел с равен тон, — защо сега Фрост се опитва да убие Джозефина?

— Или е луд, или просто е полудял от ревност. На всички е известен с нрава си.

— А защо първо не е убил Джозефина?

— Искаш от мен да ти дам смислени причини защо един луд убива в реда, в който е избрал да убива?

— Знаеш ли какво ми каза?

— Не съм бил там, когато ти е избягал, Айзък — рече саркастично Ван Дорн.

Бел твърде много се беше вглъбил в размишленията си, за да обърне внимание на подкачането.

— Хари Фрост ми каза „Нямаш представа какви ги вършеха.“

— Какви са ги вършели? Марко и Джозефина са щели да избягат заедно, това са вършели — или поне това си е мислел Фрост.

— Не, не звучеше, сякаш има предвид само това. Подсказваше, че двамата са правили нещо друго срещу него. Сякаш бе открил някакво предателство, по-лошо от изневяра.

— Какво?

— Не знам. Но започвам да си мисля, че се борим с нещо, по-сложно от това, с което първоначално се заехме.

— Заехме се да пазим Джозефина — отвърна твърдо Ван Дорн. — Засега тази задача е достатъчно сложна не за една, ами за две детективски агенции.

Ако в теорията ти има нещо вярно, ще трябва да повикаме трета.

— Изпрати ми един „Ремингтън“ с автоматично презареждане.

 

 

Ван Дорн изпрати помощник-детектив с ферибота за Уийхоукън. Момчето бе натоварено с пушка и сухи дрехи за Бел. Час по-късно пристигна Анди Моузър с инструменти, укрепващи жици и лъскаво ново витло, завързано за решетката на колата.

— Добре, че сте богат, господин Бел. Това струваше сто кинта.

— Да се хващаме на работа. Искам до утре машината отново да може да лети. Вече махнах скъсаните жици.

Анди Моузър подсвирна.

— Еха! Никога не съм виждал скъсана рьоблингова жица.

— Хари Фрост й помогна.

— Изумително е, че крилото не е паднало.

Бел каза:

— Машината се оказа издръжлива. Тези жици, ето тук, и онези там поеха товара на скъсаните.

— Винаги съм казвал, че господин Ди Векио ги правеше така, че да летят дълго време.

Замениха витлото и скъсаните жици и закърпиха дупките от куршумите на Фрост по плата на крилото. След това Бел отряза тридесетина сантиметра от приклада на пушката, а Анди импровизира въртящо се гнездо за стрелба, като обеща, когато се върне в работилницата си в хангарния вагон, да монтира нещо за постоянно, „с лимит на въртенето, за да не си простреляш собствените перки, без да искаш“. Когато Хари Фрост посмееше да стреля отново по самолета, щеше да разбере, че на „Орела“ са му пораснали нокти.