Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (28)

27.

Айзък Бел прикова Дашууд с тежък поглед, като веднага започна да преценява възможността гневният спор да е завършил с убийство.

— Същата нощ?

— Същата нощ. В същата къща, където Ди Векио се самозадушил, като угасил пламъка на газена лампа и оставил газта включена.

— Убеден ли си, че се е самоубил?

— Проучих случая. Затова и дойдох, за да ви обясня на четири очи защо смятам това, което смятам.

— Продължавай — подкани го Бел.

— Вече разследвах самоубийството, както ми бяхте наредил, когато чух за скандала. Казахте ми, че истинската фамилия на Марко Челере е била Престоджакомо. Открих, че е отседнал там под това име. Все повтаряте, че мразите съвпаденията, затова допуснах, че има връзка. Говорих с патолога на Сан Франциско. Призна, че обикновено не си правят труда да проучват внимателно причините за смъртта на италиански имигранти. В града имало много от тях и повечето били доста затворени. Зачудих се, ами ако се престоря, че мъртвецът не е италианец, а американец? И ако се престоря, че не е беден, а печели по три хиляди долара на година, има къща, прислужници и готвач? Какви въпроси бих задал, ако такъв човек се задуши в хотелската си стая?

Бел скри гордата си усмивка и попита строго:

— Какво ще заключиш?

— Газта е чудесен начин да убиеш някого и да ти се размине.

— Откри ли следи, които да потвърждават подобна спекулация?

— Ди Векио имал голяма цицина на главата, каза ми нощният администратор на хотела, сякаш бил паднал от леглото, когато припаднал. Или се е събудил омаломощен, опитал да стане и паднал. Или го е ударил същият човек, който е включил газта. За нещастие никога няма да разберем.

— Вероятно няма — съгласи се Бел.

— Може ли да ви попитам нещо, господин Бел?

— Давай!

— Защо поискахте да разследвам самоубийството му?

— Управлявам последната летяща машина, която Ди Векио е построил. Не се държи като машина, която би построил самоубиец. Самолетът е необичайно здрав, сякаш създателят му е обожавал да прави самолети и е искал да продължи да ги прави. Но това е само странно усещане, не доказателство.

— Но когато прибавим странното усещане към странната цицина на главата на Ди Векио, съвпаденията започват да се натрупват, нали?

— По един странен начин — Бел се усмихна.

— Но както казвате, господин Бел, никога няма да разберем. Ди Векио е мъртъв, както и човекът, който вероятно го е убил.

— Може би… — замислено промърмори Бел. — Даш? Онзи двигател от Париж, който Челере купил с парите на жена. Каза „някакъв двигател“. Какво имаше предвид?

Дашууд се ухили.

— Това много обърка горките монахини. Направо започнаха да си говорят сами.

— Защо?

— Рибарите го нарекоха полпо. Това значи „октопод“.

— Че кой двигател е като октопод? — почуди се Бел.

— Някоя осемцилиндрова „Антоанета“, може би.

— Ами, наричат октопода още „риба дявол“. Само че това няма смисъл, когато опре до двигатели.

Бел попита:

— Какво стана, когато монахините се объркаха?

— Рибарите опитаха с друга дума. Каламаро.

— Какво е това? Сепия?

— Да, така я преведе Мария.

Мария беше красивата монахиня.

— Двигател като сепия или октопод? Доста са различни, всъщност: сепията е дълга и тясна с пипала отзад, а октоподът е тумбест, кръгъл и има осем пипала. Даш, искам да отидеш в библиотеката. Открий какво общо имат госпожа Сепия и господин Октопод.

 

 

Юстъс Уийд, роденият в Чикаго помощник на Анди Моузър, поиска от Анди да го освободи за вечерта, за да се сбогува с приятелката си, която живееше в Южната част.

— Върни се преди изгрев — каза му Анди. — Ако времето се задържи ясно, ще полетят към Пеория.

Юстъс обеща, че ще се върне навреме — знаеше, че ще спази това обещание, защото майката на Дейзи ще стои от другата страна на холната врата и ще слухти. Опасенията му, разбира се, се оказаха верни. В девет вечерта госпожа Рамзи се обади от другата стая:

— Дейзи? Пожелай приятна вечер на господин Уийд. Време е за лягане.

Юстъс и червенокосата хубавица Дейзи дълго време се гледаха, сигурни, че ще е по-подходящо време за лягане, когато майка й не е наблизо. Но майка й беше наблизо, затова Юстъс отвърна любезно:

— Лека нощ, госпожо Рамзи — и получи твърдо „Лека нощ“ през затворената врата. Юстъс неочаквано разбра, че госпожа Рамзи не е толкова коравосърдечна, колкото бе предположил. Прегърна Дейзи за истинска целувка за лека нощ.

— Кога ще се върнеш? — прошепна тя, когато устните им се разделиха, за да си поемат дъх.

— Състезанието ще продължи още три седмици, ако всичко мине добре. Може би четири. Надявам се да съм си вкъщи след месец.

— Толкова дълго! — изстена Дейзи. След това ненадейно попита: — Хубава ли е Джозефина?

С второто си мъдро осенение за вечерта, Юстъс отвърна:

— Не съм обръщал внимание.

Дейзи го целуна настойчиво и се притисна до него, докато майка й не извика през вратата:

— Лека нощ!

Юстъс се запрепъва надолу по стълбите на сградата. Главата му се маеше, а сърцето му преливаше от радост.

Двама здравеняци бяха застанали на тротоара, момчета от Западната част.

На Юстъс му се стори, че го чака схватка и че няма да я спечели. По-добре да избяга. Беше висок и слаб и вероятно можеше лесно да им се измъкне. Но преди да успее да помръдне, те се разделиха и застанаха от двете му страни. За негово изумление и внезапен ужас, отвориха по един сгъваем нож.

— Шефът иска да те види — каза единият. — Тихо ли ще дойдеш?

Юстъс кимна, без да откъсва очи от ножовете.

— За какво става дума?

— Ще разбереш.

Поведоха го през няколко пресечки до улица с барове. Там го въведоха в един от тях, слабо осветен и задимен. Прекосиха го и влязоха в задна стаичка, кабинета на собственика. Той беше мъж с бирен корем и бомбе, жилетка и вратовръзка. Седеше зад бюро, където нагрято от свещ клокочеше чугунено гърненце с парафин. Миришеше подобно на изгорелия рицин от изпаренията на двигателя „Гном“ на Айзък Бел.

До гърненцето имаше къса медна тръба, миниатюрна кана за вода с тясно гърло, кожена торба, малко по-дълбока от дългата тръба и дебела палка с гъвкава дръжка и ремък за увиване около китката.

— Затворете вратата!

Здравеняците го сториха и застанаха от двете й страни. Собственикът на бара направи знак на Юстъс да се приближи.

— Казваш се Юстъс Уийд. Момичето ти се казва Дейзи Рамзи. Хубавка. Искаш ли да остане такава?

— Какво ще…

Мъжът взе палката и остави тежкия край да се поклаща като махало.

— Или искаш да се върнеш след състезанието и да видиш мекица на мястото на лицето й?

Паникьосан, Юстъс реши, че са го сбъркали с някой. Мислеха си, че дължи пари от хазарт, което беше абсурдно, защото той не играеше хазарт, освен билярд, но пък бе твърде добър, за да го нарича „хазарт“.

В следващия миг осъзна, че не са го сбъркали с никой. Знаеха, че поддържа самолета на главния детектив от „Ван Дорн“. И знаеха за Дейзи.

Юстъс започна:

— Защо… — вероятно бе свързано с Хари Фрост, лудия, опитващ се да убие Джозефина.

Преди да успее да довърши въпроса си, собственикът го прекъсна със спокоен тон.

— Защо те заплашваме ли? Защото ще направиш нещо за нас. Ако го направиш, ще се върнеш в Чикаго и ще намериш Дейзи както си я оставил. Обещавам ти, че още тази нощ ще разпространим новината: ако някой даже й подсвирне на улицата, ще го довлекат, за да отговаря пред мен. Ако не направиш каквото искаме… ще те оставя да се досетиш сам. Всъщност няма нужда. Вече ти казах, нали? Разбираш ли?

— Какво искаш?

— Искам да ми кажеш, че разбираш, преди да продължим с това, което искаме.

Юстъс не виждаше друг изход, освен да каже:

— Разбирам.

— Разбираш ли, че ако отидеш при ченгетата, няма как да знаеш кои ченгета са наши ченгета.

Юстъс бе отраснал в Чикаго. Знаеше за ченгетата и гангстерите и знаеше старите истории за Хари Фрост. Кимна — разбираше. Собственикът на бара повдигна вежди и зачака, докато Юстъс не каза:

— Разбирам.

— Добре. Тогава с Дейзи ще живеете щастливи.

— Кога ще ми кажеш какво искате?

— Веднага. Виждаш ли гърненцето?

— Да.

— Виждаш ли какво къкри там?

— Мирише на парафин.

— Така е. Парафинов восък. Виждаш ли това? — Той вдигна десетсантиметровата медна тръба.

— Да.

— Знаеш ли какво е това?

— Медна тръба.

— Издухай пламъка на свещта.

Юстъс сбърчи чело, объркан. Мъжът срещу него каза:

— Наведи се и издухай пламъка, за да спре парафинът да къкри.

Юстъс се наведе, чудейки се какъв е този номер и дали нямаше да го ударят или да плиснат врящия восък в лицето му. Докато издухваше пламъка, космите по врата му настръхнаха. Никой не го удари. Никой не го заля с врящ восък.

— Добре. Сега ще го изчакаме да изстине.

Съдържателят на бара зачака в пълно мълчание. Биячите на вратата запристъпваха от крак на крак. От бара се дочу неясен разговор и груб смях.

— Вземи тръбата.

Юстъс я взе, повече любопитен, отколкото уплашен.

— Потопи единия край в парафина. Внимателно, да не си изгориш пръстите на гърнето. Още пари.

Юстъс потопи тръбата в парафина, който се сгъстяваше и втвърдяваше.

— Подръж я… — След шестдесет секунди мъжът каза: — Извади я. Добре. Сега в каната, за да я охладиш… Подръж я. Така, сега ще трябва да си бърз. Обърни я с празния край надолу, за да запуши парафинът горния край… Току-що направи запушалка. Виждаш ли.

— Да, този край е запушен.

— Сега вземи каната и излей водата от нея в тръбата. Внимателно, не ти трябва много. Около две лъжици, нали така?

— Да, така мисля — съгласи се Юстъс.

— Сега, дръж я права и не разливай. Потопи показалеца на другата си ръка във восъка… Не се тревожи, няма да се опариш. Ще те жегне малко, защото е топъл, но не пари.

Юстъс потопи пръст.

— Почти сме готови — каза съдържателят. — Гребни малко восък и запуши с него другия край.

Юстъс изпълни. Натъпка восъка в отвора и заглади краищата.

— Направи го пак, вкарай още малко, трябва да сме сигурни, че е водоустойчиво — напълно водоустойчиво. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Добре, обърни го. Да видим дали капе.

Юстъс леко го обърна и го задържа, като ученик, който показва, че е свършил работата за шест плюс.

Онзи срещу него взе тръбата от ръката му и я разтърси силно. Запушалките работеха. Не течеше вода. Пусна тръбата в торбата, стегна връзките и я подаде на Уийд.

— Гледай да не я държиш на топло, за да не се разтопи восъкът.

— Какво да правя с нея?

— Гледай никой да не я вижда, докато някой не дойде да ти каже къде да я оставиш. След това я сложи, където ти кажат.

Напълно озадачен, Юстъс Уийд претегли торбата в длан и попита:

— Това ли е всичко?

— Всичко? Името на твоето момиче е Дейзи Рамзи. — Ниският, тантурест собственик на бара взе палката и така силно удари с нея бюрото, че гърненцето подскочи. — Това вече е всичко.

— Разбирам — побърза да каже Юстъс, макар да не разбираше почти нищо. Като начало, защо беше цялото изпълнение с гърненцето, пръчката и водата. Защо просто не му подаде торбата с пръчката в нея?

Мъжът го изгледа сурово и се усмихна.

— Чудиш се защо е всичко това, нали? — Той посочи гърненцето.

— Да, сър.

— За да нямаш извинение, ако изгубиш каквото ти дадох. Вече можеш да направиш второ. Ти си механик на самолети, един от най-добрите. Можеш да направиш каквото си поискаш. За да може, когато някой ти каже къде да го поставиш, да го поставиш където ти каже? Ясно?

— Разбирам.

— Добре, изчезвай от тук! — Мъжът даде знак на биячите. — Ще те изпратят от квартала, без никой да те тормози. Сега си ценен, не искаме хората да се чудят защо си насинен. Обаче, да не забравиш, никой не бива да вижда тръбата с вода. Ако някой започне да пита, Чикаго ще загуби една хубава муцунка.

Биячите го изведоха през вратата. Собственикът се провикна на изпроводяк:

— Между другото, ако се чудиш какво е това и как ще работи, недей. А ако разбереш и не ти се понрави, помни нослето на Дейзи. И очите й.

 

 

Айзък Бел остави Дашууд в малко хотелче на една пресечка от „Палмър хаус“^[1], което даваше стаи с отстъпка на извънградски агенти от „Ван Дорн“. След това се върна в района на червените фенери и паркира на добре познатата улица, която не се бе променила особено за десет години. Край склада за вестници имаше камиони, вместо каруци, но улиците още бяха покрити с хлъзгави павета, а в порутените здания се помещаваха барове, бордеи, съмнителни квартири и заложни къщи.

На слабата светлина на редките улични лампи, той виждаше ъгъла, където се срещаха старата и новата стена, вдигната след взрива на Фрост. На прага спеше мъж — същият праг, където се бяха сгушили децата през онази вечер. От малка уличка излезе една проститутка.

Забеляза пакарда и приближи, изпълнена с надежда. Бел отвърна на усмивката й, погледна я в очите и й подаде десетдоларова банкнота.

— Прибери се. Почини си тази вечер.

Дори и за миг не бе повярвал, че „Ван Дорн“ са прогонили Хари Фрост от Чикаго. Престъпникът бе напуснал града по собствена воля и по собствени причини. На Бел му бе напълно ясно, че Хари Фрост е колкото непредсказуем, толкова и адаптивен. В онзи „Томас Флайър“ гангстерът щеше да контролира прериите на Средния Запад и огромната равнина оттатък Мисисипи, докато политици, банкери и бандити от чикагската му организация го прикриваха, пращаха му пари и изпълняваха заповедите му.

А това, че бе взел телеграфен работник в колата бе извратено гениален ход. Хари Фрост щеше да праща Дейв Мейхю да се катери по телеграфните стълбове да подслушва морзовия код и да му докладва за хода на състезанието. Направо дяволско, помисли си Бел.

Фрост бе организирал нещата така, че стотици хора да му помагат в издирването на Джозефина.

Един пияница се препъна иззад ъгъла, строши бутилката си в канавката и ревна с пълно гърло:

„Ела, Джозефина, в моята летяща машина…

Нагоре, нагоре, по-високо лети…“