Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (18)

17.

Надпреварата започна и Айзък Бел качи самолета си на около триста метра над Белмонт парк, за да следи за евентуални неприятности. Този следобед ветровете бяха коварни — два пъти отменяха стартовия топовен изстрел заради тях — и макар да бе новак, Бел споделяше любовта на пилотите към летенето нависоко. Джозефина Джоузеф, Джо Мъд, лейтенант Чет Бас, автомобилният състезател Били Томас, фермерът на памук Стив Стивънс и Рене Шевалие — всички предпочитаха височините по причини, формулирани много точно от баронет Едисън Сидни Мартин: „Като падаш отвисоко, имаш време да се спреш. Иначе земята е твърде близо.“

Височината даваше на Бел поразителна гледка към състезателната писта на Белмонт парк. Яркозелената вътрешна част на пистата бе осеяна със самолети във всякакви цветове. Групички механици, които се отличаваха по жилетките и белите ризи, се суетяха около тях, местеха кабели, настройваха двигатели, пълнеха резервоарите и радиаторите. Петдесет хиляди зрители, размахали кърпички, се бяха събрали по трибуните.

Добре че включи задръстванията в плановете си. Над жп парка се издигаха облаци от въглищен дим. Помощните композиции вече се изчакваха една друга, за да поемат към състезателната писта Емпайър сити в Йонкърс. Релсите сякаш бяха оживели от върволицата пълзящи влакове — бавни и тромави като шествие от циркови слонове. Композициите се надпреварваха за позиции при стрелките, инженерите надуваха свирки, спирачите се суетяха, диспечерите викаха, а кондукторите си скубеха косите. Този изпълнен с шумове и дим балет щеше да се играе всяка сутрин, когато летците поемаха към следващата спирка по трасето. Вагонът на Бел вече беше в Йонкърс.

Композицията с временния щаб тръгна още в полунощ, придружена от два шестместни автомобила „Томас Флайър“.

Покривите на всеки товарен вагон и всеки локомотив бяха изрисувани с цветовете и имената на състезателите. От въздуха пилотът можеше с един поглед да разбере дали локомотивът и вагоните под него са на неговия влак, на противниковия или са просто обикновен товарен влак.

Жълтата върволица на „Джозефина спешъл“ се дърпаше от бърз локомотив „Атлантик 4-4-2“ с големи колелета. Подобният на палат личен вагон на Престън Уайтуей беше закачен най-отзад и разделен от личния вагон на Джозефина от хангарния вагон, ресторантския вагон, спалните на механиците, вестникарите и детективите, както и от вагона за коли с ролс-ройса на Уайтуей. Влакът на Джозефина беше пръв. Бел се бе погрижил за това, като им нареди да тръгнат преди зазоряване и да не взимат вагона с втория набор инструменти. Ако всичко се развие по план, „Джозефина спешъл“ щеше да чака в Йонкърс при приземяването й.

Бел се надяваше нейното приземяване да е първото за деня, след като необмислено бе поставил още хиляда долара в парфюмираната длан на Джони Мъсто.

На петнадесет километра на запад, точно в посоката на пъплещите влакове, детективът виждаше смога на Ню Йорк сити да оцветява небето в синьо. Небостъргачите на Уолстрийт стърчаха над смога и бележеха мястото, където долен Манхатън се сливаше с пристанището и разделяше водите, от които Хари Фрост щеше да нападне.

По Ийст ривър, Ъпър бей и река Хъдсън, в три бързи лодки чакаха нюйоркските агенти на „Ван Дорн“, водени от Хари Уорън и Еди Тобин. Благодарение на щедри парични поощрения, пристанищният патрул на нюйоркската полиция щеше да ги подкрепи, ако се наложи.

Бел съзнаваше болезнено, че е почти невъзможно да контролира пръснатите навсякъде агенти. Ако следеше операцията от земята, можеше да дава заповеди и да получава доклади по телефона, по телеграфа или по автомобилни куриери. Много щеше да му помогне някое радио „Маркони“, като тези, чрез които американският флот се свързваше с бойните кораби. Само че една безжична телеграфна машина тежеше много повече от „Американския орел“ и изискваше изключително силен електрически източник, тъй че трябваше да разчита на съобразителността и предприемчивостта на детективите на земята и във водата.

Топовният изстрел даде началото на надпреварата. Айзък Бел не го чу през рева на двигателя, но видя белият облак дим от дулото на оръдието.

Преди старта състезателите теглиха клечки, за да определят стартовите позиции. Пръв по тревата се понесе плантаторът Стив Стивънс. Огромният му бял биплан бе захранван от две осемцилиндрови антоанети, подобни на двигателя на Джозефина, ала по-големи. Димитри Платов ги бе монтирал, шегувайки се с другите механици, че високото им съотношение на мощност към тегло почти компенсира тонажа на южняка. На Стивънс му трябваха почти двеста метра, за да се отдели от земята.

Клатушкайки се, докато правеше завой, самолетът заобиколи стартовия пилон, където времето му за отлитане бе записано от Уейнър. Когато обаче пое на запад, на Бел му се стори, че самолетът се движи изненадващо бързо.

Лейтенантът от армията Чет Бас се издигна почти веднага след това в оранжевия си „Райт 1909 милитъри флайър“. Джо Мъд ги последва с биплана си. Мигове след като Мъд заобиколи началния пилон, сър Едисън Сидни Мартин го подмина в синия си безглав пушър. Машините излитаха една след друга, времето им бе засичано, и самолетите поемаха към Статуята на свободата.

Джозефина бе изтеглила най-късата клечка. Издигна се последна, след едва осемдесет метра се спусна опасно близо до земята, когато зави покрай пилона и се изстреля на запад като от прашка. Бел полетя над и зад нея, благодарейки мислено на Анди Моузър, че е настроил собствения му двигател толкова добре, че може да поддържа скоростта на мощния двигател „Антоанета“ на Джозефина.

Осъзна сложността на задачата си в мига, в който откритите полета на Насау се смениха с покривите на силно застроения Бруклин. Виждаше на километри навсякъде, но нищичко не виждаше добре. Ако Хари Фрост стреля, скрит зад някой комин, кафез или простор, Бел щеше да разбере за нападението, едва когато куршумът пробие машината на Джозефина.

Или неговата собствена, мрачно помисли Бел. Двата самолета наистина си приличаха много. Джозефина постоянно менеше курса си заради въздушните течения и резките повеи. Ако Фрост се окажеше внезапно на четиристотин метра встрани от целта си, същите предмети, които го скриваха, щяха да скриват и нея. Ето защо най-вероятно бе, той да нападне от водата.

Бел видя проблясването на вода под себе си десетина минути, след като Джозефина излетя.

Ню Йорк бе насечен от притоци и заливчета, задръстени от влекачи и фериботи, пълни със зрители, шлепове, параходи, димящи товарни кораби, рибарски лодки, корабчета за стриди, гребни лодки, моторни лодки и помощни кораби. Бруклинският мост свързваше Бруклин и Манхатън над Ийст ривър. Към корабостроителницата на Американския флот се движеше бял боен кораб, обграден от малки влекачи. Други кораби, боядисани в камуфлажно сиво, бяха закотвени на кея. Монтираха им модерни решетъчни мачти.

Бруклин опираше в канала Бътърмилк. От другата страна на този тесен проток се намираше Гавернърс айлънд. Една бързоходна лодка патрулираше насред протока, а на палубата й се виждаше бяла буква „В“ от плат — „Ван Дорн“. Оттатък Гавернърс айлънд имаше открити води почти километър и половина преди да се стигне до Статуята на свободата.

Огромната медно зелена статуя бе висока сто метра и се издигаше на гранитен пиедестал върху старото звездовидно укрепление на миниатюрния Бедлоус Айлънд. Бел забеляза и вторият маркиран кораб на агенцията край Бедлоус. Прокрадваше се край фериботите и шлеповете, дооборудвани със седалки за зрители, и частните яхти, пълни с хора, размахващи шапки и кърпички.

Белият биплан на Стив Стивънс вече заобикаляше междинната точка и чезнеше далеч на север по река Хъдсън. Следваше го автомобилният състезател Били Томас със зеления си „Къртис Пушър“. Зад него се движеха още трима: червеният биплан на Джо Мъд тъкмо завиваше зад високата статуя, заедно с още двама други летци. Липсваше синият пушър на Едисън Сидни Мартин и Бел знаеше, че Джозефина сигурно се притеснява — англичанинът има такава преднина, че сигурно вече пие чай в Йонкърс.

Бел свали лявата си ръка от ръчката и хвана бинокъла, висящ на врата му. Огледа водите за малки корабчета, като това, което се предполагаше, че е наел Фрост. На север забеляза няколко влекача и два огромни ферибота, оставящи големи дири. Бел погледна пред тях и видя потъващ яркосин самолет. Самолетът на сър Едисън Сидни Мартин. Фюзелажът и долната част на крилото вече бяха под водата. „Орелът“ залитна като автомобил, поел към канавка. Бел пусна бинокъла, за да използва и двете си ръце. Когато овладя машината, отново пусна ръчката и погледна през бинокъла. Англичанинът беше коленичил на щръкналото нагоре крило на пушъра. Очилата му бяха накриво и шлемът му го нямаше, ала някак бе успял да запали цигара. Поздрави първия влекач, който мина край него с махване на ръка.

В този момент Бел попадна на въздушна яма и му се наложи да използва и двете си ръце, за да овладее машината. Теченията ставаха все по-бурни и го клатушкаха свирепо. Предположи, че се е натъкнал на точката, в която противоположни ветрове от реките и залива се сблъскват. Независимо от причината, силните течения изпитваха сериозно моноплана му и дизайна на крилете на Ди Векио.

Ненадейно машината се наклони рязко, зави надясно и започна да пада.