Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (5)

4.

— Ако искаш да направиш куп пари, си правиш бордей… Какво викаш? Не, бе, не, не! Не тук! Кои са ти клиентите тук? Кравите? Отиваш в Чикаго! В Уест Сайт. Купуваш си къща за шест хиляди. Водиш дърводелец да ти вдигне стени за няколкостотин кинта. Взимаш си десет момичета. Двайсет посещения на нощ. По долар на посещение — не щеш да си от евтините, за по петдесет цента — и даваш половината на момичетата. Изплащаш къщата за два месеца. От там нататък, три хиляди на месец. Печалба!

— Имам задачи да върша — рече втори глас, по-млад и по-муден.

Бел свали широкополата си шапка, за да надникне иззад ъгъла. Мъжът на средната възраст седеше на една бъчва с гръб към него. Държеше бутилка бира и носеше бомбе, риза и жилетка на гражданин. По-младият беше фермерче със сламена шапка. Държеше кофа и рало.

— И не забравяй, че ще продаваш алкохол и на посетителите, и на момичетата. Те винаги си профукват лесните пари. Искат морфин, кокаин, вино — взимаш си своето. Ако дойде някоя продавачка да им продава рокли, взимаш си своето.

— Трябва да вървя, господин Спилейн.

Фермерчето се затътри към мандрата, извън полезрението на Бел.

Когато Бел излезе иззад ъгъла и мъжът се завъртя с лице към него, детективът незабавно разпозна грубата физиономия от обявите за търсени престъпници.

— Сами Спилейн.

Спилейн го изгледа внимателно, опитвайки се да се сети с кого разговаря. Бяха минали десет години. Най-накрая Спилейн размаха пръст към Бел и заклати глава.

— Познавам те тебе.

— Какво правиш тук, Сами? Да не би Хари Фрост да държи старчески дом за мутри?

— Ти си скапан вандорнец, знам те аз.

— Как излезе от затвора?

Бледият тен на Сами подсказваше, че доскоро е бил там.

— Предсрочно ме пуснаха за добро поведение. А сега ще ти разплескам носа на хубавото личице.

— Не си ли старичък вече за тези неща, Сами?

— Така е — призна той. — Но старата ми дама Сейди ми даде две достойни синчета. Излезте, момчета! — провикна се той. — Да кажете здрасти на истински детектив от „Ван Дорн“. Забравил е да си доведе приятели.

Две по-млади и по-едри версии на Сами Спилейн се показаха на светло, прозявайки се и търкайки очи. Когато видяха Айзък Бел, те се спуснаха обратно вътре и се върнаха с дръжки от мотики, като заплашително тупкаха краищата им в дланите си. Бел не се съмняваше, че са учили занаята като биячи на стачкуващи. Баща им извади револвер „Смит и Уесън“ и го насочи към Бел.

— Какво мислиш за момчетата ми, детектив? — Спилейн се изсмя. — Крушите не падат по-далеч от дървото.

— Навсякъде бих ги познал — отвърна детективът, докато оглеждаше младежите. — Най-много си приличате по кривогледите свински очички. Но и от майка си са взели нещичко — сключените вежди. Сами, ти стигна ли до сватба със Сейди?

Обидите провокираха братята Спилейн да нападнат едновременно.

Момчетата занастъпваха и от двете страни. С отработени движения те вдигнаха дървените дръжки и прибраха лактите до телата си, за да не се откриват за атака. Разчитаха на движение от китките, за да трошат кости с дебелите си тояги.

Нападението им закри огневата линия на Сами.

Бел се обърна настрани. Когато Сами Спилейн успя да го види отново, бялата шапка на Айзък Бел падаше на тревата, а малкият му пистолет, скрит в дъното й, сочеше към лицето на бабаита. Сами понечи да насочи оръжието си към Бел, но детективът стреля пръв. Гангстерът изпусна пистолета и се строполи от бъчвата.

Изненадани, синовете му спряха настъплението си.

Баща им стискаше дясната си ръка и стенеше.

— Момчета — рече им Бел, — старецът ви реши да си почине. Защо не пуснете тояжките си, преди да ви се случи случка?

Синовете на Сами се разделиха и заобиколиха Бел от двете страни — на около четири метра един от друг и само на по два от самия него. Лесно можеха да го достигнат с тоягите си.

— Един изстрел ти остава, господин детектив — каза по-едрият. — Какво ще правиш?

Бел вдигна шапката си от земята, сложи я обратно на главата си и се прицели в мястото между тях.

— Мислех да гръмна брат ти в коляното, тъкмо ще може до края на живота си да се подпира на пръчката в ръката си. Но сега си мисля дали да не гръмна теб. — Дулото се местеше от единия към другия младеж, а след това отново застана между двамата.

— Ако гръмнеш него, ще се разправяш с мен — предупреди го дребният.

— И тук така — допълни по-едрият и с рязък смях добави: — Като в онези тройни престрелки, всеки за себе си. Който стреля пръв, губи. Само дето с брат ми сме от един отбор… Тате, добре ли си?

— Не, мамка му! — изстена Сами. — Простреля ме в ръката. Убийте го, преди да ти пръсне глупавата тиква! Скочете му и двамата. Сега!

Синовете на Сами Спилейн се втурнаха напред.

Бел повали по-едрия с втория си куршум и рязко се извъртя, така че тоягата на брат му изсвистя на сантиметри от лицето му. Инерцията на младия Спилейн наруши равновесието му и Бел го халоса по врата с пистолета, докато онзи се препъваше покрай него.

Детективът усети движение зад себе си.

Твърде късно. Сами Спилейн вече държеше тоягата на застреляния си син. Макар и още на земята, той успя да замахне силно.

Дървото уцели Бел в сгъвката на коляното. Почти не го заболя, но кракът му се подгъна, сякаш сухожилията се превърнаха в макарони. Детективът се строполи по гръб, толкова тежко, че дъхът му секна.

Като че ли цяла вечност Айзък Бел нито виждаше, нито дишаше, нито можеше да се движи. Покри го сянка. Примигна няколко пъти, за да разсее пелената пред очите си. Когато погледът му се избистри, видя, че по-дребният син на Спилейн го е обкрачил и е вдигнал тоягата си с две ръце над главата. Дебелото дърво криеше част от небето. Тялото на младежа се напрегна, за да вложи цялата си сила в удара.

Бел знаеше, че единствената му надежда е да извади автоматичния си пистолет от кобура на рамото, но все още не можеше да се движи. Тоягата щеше да размаже черепа му.

Ненадеен приток на адреналин му позволи да събере достатъчно сили, за да бръкне в палтото си. Ала щом установи, че може да се движи, Бел смени подхода и вместо да посегне към оръжието, той изрита младежа между краката. Твърдият връх на ботуша му улучи целта безпогрешно.

Младият Спилейн се вцепени и застина неподвижен като статуя. Ръцете му останаха във въздуха. Тоягата започна да се изплъзва от пръстите му и още преди да изтрополи на земята на два сантиметра от лицето на Бел, бабаитът се строполи с писъци.

Айзък Бел се изправи, отупа прахта от костюма си и настъпи дланта на Сами, който посягаше за падналия револвер.

— Дръж се прилично! Приключихме!

Бел провери другия син и видя, че не е засегнал артерия — щеше да живее. Онзи, когото бе изритал, пъхтеше на пресекулки. Гледаше мрачно ту баща си и брат си, ту към надвесения над тях детектив. Пое си дълбоко въздух и простена:

— Излезе ти късметът!

Айзък Бел разтвори палтото си и показа пистолет „Браунинг“ в кобура на мишницата си.

— Не, синко, на теб ти излезе късметът.

— Друг пистолет? Защо не го използва?

— Господин Ван Дорн е скръндза.

— Какво?

— Агенцията има стриктни правила срещу разхищението на куршуми по безполезни порове като вас. Също така се опитваме да оставим поне един пор в съзнание, за да го разпитаме. Къде е Хари Фрост?

— Че що да ти казвам?

— Ако ми кажеш, няма да те предам на полицията. Ако не ми кажеш, татенцето ти се връща в затвора за нападение с огнестрелно оръжие, а вие двамата — в Елмайра^[1] за нападение с тояги. И мога да се обзаложа, че нюйоркските и чикагските престъпници не се обичате много-много.

— Момчетата не знаят къде е Хари — изстена Сами Спилейн.

— Ти обаче знаеш.

— Хари се покри. Защо да ми казва къде е, щом не иска никой да го намери?

— На теб би ти казал — със старателно изиграно търпение отговори Бел, — за да можеш да му помагаш с пари, с оръжия, с колеги — биячи… Къде е?

— На Хари Фрост не му трябват пари от мен. И „колеги — биячи“ не му трябват.

— Човек не може да бяга без помощ.

— Не схващаш, господин детектив. Хари има пари във всяка банка в страната. Проследиш ли го до Ню Йорк, ще си вземе пари от Охайо. Проследиш ли го дотам, ще се ръкува с някой касиер в Калифорния.

Бел наблюдаваше ранения гангстер с присвити очи.

Спилейн описваше беглец, който прекрасно разбира колко голяма и разпокъсана е Америка. От онези модерни престъпници, които дори агенция от национален мащаб като „Ван Дорн“ трудно можеше да проследи през щатски граници и десетки юрисдикции. Отбеляза си наум да накара всички местни офиси на „Ван Дорн“ в страната да разпространят снимката на Фрост до всеки управител на банка на територията им. Начинанието си беше обречено — банките бяха десетки хиляди, но все пак можеха да опитат.

— Сигурно има дружки навсякъде, а?

— Не „дружки“ в смисъл на „приятели“. Но хора, които му дължат услуги. Как мислиш се добрах дотук след затвора? Хари търсеше хора за помощ, когато ще му е нужна. Търсеше ги непрестанно. Още от първото вестникарче, което набих — от първия път, когато заработих в търговския му отдел — винаги съм можел да разчитам на Хари Фрост.

— Ако знае, че ще му помагаш, трябва да ти е казал накъде е поел. Къде е той?

— Тате не знае, господине! — ревнаха в хор синовете на Сами.

— Господин Фрост го беше страх да не го хвърлят пак в лудницата.

— На никой не каза накъде ще ходи.

Айзък Бел разбираше, че няма да стигне доникъде така.

— Как избяга Фрост?

— Скочи на влак.

Релсите през градчето Норт Ривър се движеха и на север, и на юг. На север бе Канада. На юг — Саратога, Олбъни, Бостън, Чикаго или Ню Йорк.

— На юг — попита Бел — или на север?

— Север.

Значи на юг. А и с непрестанните реклами на Джозефина и участието й в надпреварата, на Фрост му стигаше да си купи вестник, за да я открие.

— Още един въпрос — каза Айзък Бел. — Ако пак ме излъжете, ще ви тикна и тримата в затвора. Къде е Марко Челере?

Сами Спилейн и синовете му се спогледаха объркани.

— Италианецът? Как така къде?

— Така. Къде?

— Мъртъв е.

— Сигурни ли сте?

— Защо, по дяволите, ще бяга иначе Хари?

 

 

Бел се зае с въпросите, на които трябваше да намери отговор, за да залови Хари Фрост, преди да е наранил Джозефина.

Докато чакаше влака за Олбъни, той прати телеграма на Грейди Форър, вандорнския човек по проучванията в Ню Йорк, за да му даде информация какво е правил Хари Фрост след ранното си пенсиониране на тридесет и пет. Поиска също така да прегледа стари вестници за сватбено обявление, което може да хвърли светлина как са се запознали и оженили Джозефина и Фрост.

Прати телеграма и на Арчи Абът в Белмонт парк, където състезателите се събираха на двукилометровата вътрешна част на една писта за конни надбягвания. Поиска Абът да попита Джозефина кога и как се е запознала с Марко Челере.

На гарата в Олбъни го чакаше отговорът на Арчи. Джозефина срещнала Челере миналата година в Сан Франциско, когато със съпруга й отишли на среща на авиаторите. Марко Челере наскоро бил имигрирал от Италия.

Кой точно бе този изобретател?

Бел прати задача и за Джеймс Дашууд, трудолюбив млад детектив от офиса им в Сан Франциско — да разучи какво е правил там Челере.

Любовници ли са били с авиаторката? Или Фрост е ревнувал без причина? Труден въпрос. Шериф Ходж му бе доверил, че семейство Фрост не общували на практика с никого в Норт Ривър. Никой в града не ги познавал като двойка. А Марко Челере бил аутсайдер — живеел в отдалечения лагер на Фрост и работел по самолета си. Бел трябваше сам да зададе деликатния въпрос на Джозефина.

Метрото на компания „Бързи превози Интерборо“^[2] откара Бел от гара Гранд сентръл до приземния вход на хотел „Никърбокър“, където се намираше нюйоркският офис на детективска агенция „Ван Дорн“. Бел откри Грейди Форър в подземния бар под главното преддверие. Форър не бе успял да намери вестникарски новини за сватбата на Фрост, но пък се бе добрал до няколко слуха. Джозефина била дъщеря на мандраджия от Адирондак — местно момиче от Норт Ривър, отраснало само на няколко километра от пищния лагер на Фрост. Несловоохотливият Ходж въобще не бе споменал това.

Бел се качи в офиса и му се обади.

— Момичето на Джо Джоузеф — отговори Джон Ходж. — Голяма мъжкарана, но хубава като картинка. И най-независимото хлапе, което съм виждал. Но добро хлапе. Мила.

— Знаете ли как са се запознали с Фрост?

— Не е нещо, в което бих си врял носа.

Колкото до заниманията на Хари Фрост като пенсионер, от отдела за проучвания му съобщиха, че е обиколил света, за да ловува едър дивеч. При това положение защо Хари Фрост бе пропуснал толкова лесна мишена като Челере? Бе стрелял пет пъти — последните три по самолета на Джозефина. Два пъти е улучил, по думите на самата Джозефина пред Ходж. Ако телескопичният мерник не е бил настроен добре и Фрост е пропуснал първия изстрел, е щял да забележи и да компенсира, дори ако е разчитал само на железните мерници. Много малко вероятно бе да е пропуснал два пъти, мислеше си Бел. Куршумът в дървото вероятно е бил първият, който Джозефина е видяла да ранява Челере, но не и да го убива. Значи вторият го е убил. Фрост е пропуснал третият по самолета й — разбираемо, ловците на едри животни нямат опит със стрелба по летящи мишени. Но отново бе компенсирал и последните два изстрела почти я бяха убили.

 

 

Два дни по-късно от лабораторията в Чикаго съобщиха, че по тестовия куршум на Бел има балистични следи, може би подобни на тези върху куршума от дървото, но последният бил в твърде лошо състояние, за да са сигурни. Отговорникът по оръжията в агенцията пък се съгласи с Бел, че куршумът в дървото може да е минал през тялото на човек, когото е убил. А може само да го е одраскал или пък изобщо да го е пропуснал. Което също бе причина да няма тяло.