Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (25)

24.

Айзък Бел прати телеграма на Дашууд в Сан Франциско, като му повтори нареждането си да се разрови в самоубийството на Ди Векио. Също така искаше да знае какво е правил Марко Челере, веднага след пристигането си от Италия.

Съобщението му хвана Дашууд в един от редките моменти, когато упоритият млад детектив нямаше спешен случай. Дашууд отвърна незабавно.

„Извинения за забавяне.

Самоубийство Ди Векио сложно.

Марко Челере пристига Сан Франциско.

Става преводач за италиански журналист на обиколка Калифорния.“

Айзък Бел прочете телеграмата два пъти.

— Преводач?

Джозефина му беше казала, че й е било трудно да си говори с Марко Челере. Не можела да разбере акцента му.

Госпожице Джозефина, помисли си с усмивка Бел. Какво сте намислила? Може би сте искала да разсеете подозренията в изневяра? Уверявала сте новия си благодателе Престън Уайтуей и суровата му майка, че сърцето ви е чисто? Или сте покривала Марко Челере?

Когато детектив Джеймс Дашууд чу началните трели на арията „Челесте Аида“ да се носят сред мъглите в залива на Сан Франциско, той се обърна към монахините, които водеше със себе си:

— Пристигат.

— Защо рибари ще пеят Верди? — попита игуменката, хванала здраво под ръка красивата млада послушница, която говореше италиански.

Дашууд ги бе завел на новия рибарски пристан, където ги обграждаше вода, която не се виждаше. Хладната влага се усукваше около тях и мокреше бузите им.

— Рибарите пеят, за да разпознаят лодките си в мъглата — отвърна слабият, младолик Дашууд. — Или поне така са ми казвали, макар че според мен си улесняват навигацията, като слушат ехото от брега.

Той лесно си бе намерил преводач. Сан Франциско беше пълен с италиански имигранти, напуснали бедната си пренаселена родина. Ала досега не бе успял да си намери такъв, с когото биха разговаряли затворените, уплашени рибари от Стария свят.

Учители, вносители на зехтин и сирене, дори един мъж от шоколадовата фабрика до пристана се сблъскаха със стена от мълчание. Този път, надяваше се Дашууд, щеше да е по-различно. Игуменката се бе съгласила да доведат момичето при рибарския пристан, за да превежда въпросите на детектива и отговорите на рибарите, но едва след като Дашууд бе представен от абата на богат крайбрежен манастир, с когото младият детектив се запозна по време на разследването на случая със Саботьора. Дашууд също така обеща да дари почти абсурдно голяма сума на женския манастир.

Пеенето се усили. Корабни сирени избумтяха в басов контрапункт, включиха се и свирки на шлепове, докато плавателните съдове внимателно си търсеха пътя към невидимото пристанище. Мъглата оредяваше и се сгъстяваше в носени от бриза парцали. Дългият черен корпус на четиримачтов кораб ненадейно се показа и също толкова внезапно изчезна. Подмина ги и висок параход, прозрачен като призрак, и също изчезна. После се показа зелена лодчица с триъгълно платно.

— Ето ги — каза Дашууд. — Пиетро и Джузепе.

— Кой е едноръкият? — попита игуменката.

— Джузепе. Откъснала му я акула. Или рибата дявол.

Красивата Мария се прекръсти. Дашууд й каза успокоително:

— Така наричат октопода.

Детективът толкова често бе посещавал рибарския пристан, че някои го смятаха за купувач на риба на едро. Джузепе обаче му се намръщи с досада. Когато погледът му попадна върху черните роби на монахините, той се прекръсти и побутна Пиетро, който се готвеше да усуче въже около един кнехт. Пиетро също се прекръсти.

Добро начало, помисли си Дашууд. Поне не го замерваха с рибешки глави както при предния му опит.

— Какво искате да ги пита Мария? — попита игуменката.

— Първо, истина ли е, че на улицата до квартирата си са чули спор между двама изобретатели на летящи машини?

— А ако са чули?

— О, със сигурност са чули. Но искам да ги убедим, че не им мисля злото и всъщност се опитвам да поправя една злина, която няма нищо общо с тях.

Игуменката — прагматична ирландка, която бе успяла да вдигне манастира на крака след неотдавнашното тежко земетресение и пожари и дори да приюти монахини като Мария, чиито манастири се бяха сринали, каза:

— Мария ще се измъчи да ги убеди дори в половината от всичко това, детектив Дашууд.

След три дни на силни ветрове и дъжд, участниците във въздушната надпревара на Уайтуей се издигнаха във въздуха от разкаляните полета на Гари, Индиана, с надеждата да стигнат оръжейната база на Илинойската национална гвардия в Чикаго, преди да започне нова буря. На скамейките, издигнати край широкия параден площад на базата, нетърпеливите зрители обаче бяха уведомени, че мълнии и гръмотевици отново са принудили летците да се приземят, този път в Хамънд.

За да успокои донякъде тълпата, петдесетчленният оркестър на Националната гвардия засвири модни шлагери. Местните пилоти полетяха с ранни модели на „Райт флайър“, за да ги забавляват, опитвайки се да пускат гипсови „бомби“ върху „боен кораб“, нарисуван насред площада с тебешир. Паважът бе осеян с парчета гипс, когато по мегафона най-сетне дойде съобщение, че небето над Хамънд се е прояснило и състезателите отново летят.

Час по-късно някой извика:

— Тук са!

Всички вдигнаха очи към небето.

Един по един самолетите заприиждаха. Водеше белият биплан на Стив Стивънс. Той обиколи стената на подобната на крепост база и после заподскача по паветата на площада, докато двете му витла вдигаха облак от гипсов прах. Отряд войници в официални униформи отдадоха чест, а почетна стража стреля във въздуха.

Двама мъже от охранителните служби на „Ван Дорн“, които пазеха покрива на базата, се бяха привели напред в стрелковите гнезда и гледаха небето.

Зад тях от надстройката над стълбището тихо се появи широкоплещест едър мъж, заобиколи един прозорец на покрива, още една надстройка, която скриваше асансьорния механизъм и се промъкна по-близо.

— Ако бях Хари Фрост — простърга гласът му, — вие, момченца, щяхте да сте мъртъвци.

Охранителите се обърнаха стреснато и видяха „самия него“, мрачния като буреносен облак господин Джоузеф ван Дорн.

— И психопатът щеше да може след това да убие дамата летец, за чиято охрана ни плащат толкова добре.

— Съжаляваме, господин Ван Дорн! — разкаяно увеси нос Майлаго.

Люис имаше оправдание.

— Мислехме, че Националната гвардия охранява собствените си стълбища.

— Неделните войничета от Националната гвардия — подигравателно изсумтя бесният Ван Дорн — идват от къщите на мамчетата си, за да защитават Чикаго от стачкуващи работници и нашественици от Канада. Не биха познали Хари Фрост, ако го срещнат. Нито пък ще могат да се справят с него. Затова сте тук!

— Да, сър, господин Ван Дорн — отвърнаха двамата младежи в хор.

— Имате ли плакати?

Двамата извадиха плакатите на Хари Фрост, с и без брада.

— А пистолети?

Отвориха палтата си и му показаха револверите си.

— Не се отпускайте! Наблюдавайте стълбите!

Долу на площада Марко Челере, маскиран като Димитри Платов, стоеше рамо до рамо с механиците, пристигнали по-рано с помощните влакове. Те наблюдаваха нервно небето за нови знаци на приближаваща буря.

Челере изръкопляска въодушевено, когато Стив Стивънс се приземи пръв — най-малко това се очакваше от Платов. Ала през цялото време, докато се усмихваше и пляскаше, си представяше флотилии от летящи машини, косящи войниците с картечници и сриващи базата с динамит от небето.