Клайв Къслър, Джъстин Скот
Състезанието (14)

13.

— Господин Моузър, ситуацията ви е на път да се подобри значително — каза Айзък Бел на скръбния механик, който печеше наденичка на огън, запален на безопасно разстояние от разглобения „Американски орел“.

— Откъде знаете името ми?

— Прочетете това.

Бел постави в мазната длан на Моузър плик от фина хартия, който бе задигнал от бюрото на доктор Райдър.

— Отворете го!

Анди Моузър плъзна пръст под печата, отвори листа, покрит с елегантен флорентински курсив и бавно зачете, движейки устните си.

Айзък Бел се възползва от възможността да помогне на италианската красавица, а и помогна на себе си да реши неприятният проблем, за който бе предупредил Арчи. Участниците в надпреварата за купа „Уайтуей“ така нарастваха, че спомагателните вагони не можеха да си намерят място на релсите. Щеше да е изключително трудно да не изостават от самолета на Джозефина, за да я пазят, дори с помощта на автомобилните патрули, които предложи Арчи.

Ами ако Бел заеме „висока позиция“? Със собствен самолет ще може да следи надпреварата отвътре. Щеше да наблюдава Джозефина от въздуха и предварително да разположи мъже при релсите и панаирните поляни или състезателни писти, на които щяха да кацат летците.

Даниела ди Векио имаше нужда от пари, за да докаже, че мястото й не е в „Райдър“.

Айзък Бел имаше нужда от бърз самолет. Купи нейния.

— Даниела пише, че трябва да дойда с вас, господин Бел.

— И да носиш самолета ми — допълни Бел ухилен.

Разглобена на части, машината приличаше на водно конче в клетка.

— И да ви науча да го управлявате?

— Още щом те настаня в първокласен вагон.

— Но аз самият не знам как се пилотира. Аз съм само механик.

— Нямай грижи за това. Само се погрижи да работи и ми покажи пулта. Колко ще ти отнеме да го сглобиш?

— Един ден с добър помощник. Карал ли сте някога летяща машина?

— Карам „Локомобил“ със скорост сто и петдесет километра в час. Карал съм състезателен мотоциклет „В-Туин Индиън“, локомотив и стоманена турбинна яхта, строена от самия сър Чарлз Алджернън Парсънс. Мисля, че ще схвана бързо.

— Локомотивите и стоманените яхти не се отделят от земята, господин Бел.

— Затова толкова много искам да пробвам! Довършѝ си обяда и махнѝ на Даниела за довиждане. Гледа от четиринадесетия прозорец отляво на втория етаж. Не може да маха иззад решетките, но те вижда.

Моузър тъжно впери поглед в сградата.

— Ужасно ми е да я изоставям така, но пише, че ще й помогнете.

— Не се тревожи, ще я измъкнем. Междувременно доктор Райдър обеща, че отношението към нея ще се подобри значително. Камионът ти може ли да стигне до Олбъни?

— Да, сър.

— Ще те изпреваря и ще наема влак. Ще те чакам в железопътното депо на Олбъни, готов да поемем към Белмонт парк. Там ще имаме готови механици, за да започнеш да сглобяваш „Американски орел“, още щом пристигнеш.

— Белмонт парк? Да не мислите да включите „Американски орел“ в презконтиненталната надпревара?

— Не — засмя се Бел. — Но ще ми помогне да държа под око Джозефина Джоузеф.

Анди Моузър се опули.

— Познавате Летящата любима?!

— Аз съм частен детектив. Съпругът на Джозефина се опитва да я убие. „Американски орел“ ще ми помогне да й спася живота.

 

 

Бел нае влак в Олбъни за превозване на самолета, а после изпрати телеграма до Дашууд, за да му каже, че истинското име на Марко Челере е Марко Престоджакомо. Имаше вероятност още да се е казвал така, когато е пристигнал в Сан Франциско и Бел се надяваше новата информация да ускори необичайно бавния напредък на Дашууд по въпроса.

 

 

— Няма да губя летателно време, за да гледам как Платов демонстрира термодвигателя си — рече Джозефина на Бел. — Едва ли ще работи. А и да работи, онзи ужасен Стив Стивънс е твърде дебел, за да кара самолет, дори самолет на Марко.

— Самолет на Марко? Какво имаш предвид?

— Самолетът на Стивънс е предназначен за тежки товари, може да носи няколко души.

Бел каза:

— Не знаех, че Марко има още един самолет в надпреварата.

— Стив Стивънс го откупи от кредиторите. Късметлия. Само този самолет може да го носи. Плати с двайсет процента повече от обичайното. Горкият Марко не получи нищо, разбира се.

Бел я придружи до моноплана й. Вандорнските механици завъртяха перката и когато синият дим от двигателя побеля, самолетът пое вихрено по полето и се издигна за поредната си тренировка на дълго разстояние.

Бел гледаше, докато самолетът на Джозефина се превърна в жълта точка. Беше спокоен, че скоро ще може да лети до нея. „Орела“ пристигна късно предната нощ със специален четиривагонен влак. Анди Моузър и хората от „Ван Дорн“ вече пренасяха частите му от жп депото до полето.

Сега остава само да се научи да го управлява, преди да започне състезанието. Или поне толкова, че да може да лети и да се учи в движение, докато следва Джозефина из страната. Докато стигнат в Сан Франциско, щеше да е усвоил добре уменията и първото, което щеше да стори, бе да повози Мариан Морган. Двигателят на „Орела“, според Анди, имаше предостатъчно мощност за още един пътник. Мариан може дори да вземе кинокамера. И нямаше ли това приключение да е страхотен сватбен подарък?

Джозефина изчезна към източния хоризонт.

— Добре, момчета — каза той на колегите си, — стойте и чакайте Джозефина да се върне. Не се отделяйте от нея. Ако ви трябвам, ще съм при термодвигателя.

— Смяташ ли, че Фрост ще опита ново нападение тук? Знае, че вече сме готови.

— И преди ни е изненадвал. Стойте близо до Джозефина. Ще се върна, преди да се приземи.

Бел прекоси полето до стометровата релса, на която Платов смяташе да направи последния тест на термодвигателя, преди да го монтират на биплана на Стив Стивънс.

Огромният плантатор седеше на една маса, която възрастните му прислужници бяха отрупали със салфетки и сребърни прибори, и се мръщеше нетърпеливо. Платов и главният механик на Стивънс настройваха двигателя — механикът беше при клапите, а Платов се взираше в метъра си. Стивънс изкарваше напрежението си на прислужниците си. Кафето му било студено. Кифличките му били стари и малко. Покорните възрастни мъже, обслужващи плантатора, изглеждаха ужасени.

Арогантният поглед на Стивънс падна върху белия костюм на Бел.

— Не може да нямате южняшка кръв, сър — рече той със звучен южняшки акцент. — Не ми е попадал погледът върху янки, който така добре да носи чисто бялата премяна на Стария Юг.

— Баща ми прекара известно време там.

— И ви е научил да се обличате като джентълмен. Правилно ли предполагам, че е купувал памук за фабриките в Ню Инглънд?

— Беше разузнавач в армията на Съюза и освобождаваше роби по заповед на президента Линкълн.

— Готов, господа! — викна Димитри Платов. Къдравите бакенбарди на руския изобретател трептяха, а тъмните му очи блестяха.

— Термодвигател готов!

Стивънс погледна главния си механик.

— Така ли е, Джъд?

Джъд промърмори:

— Повече от това няма накъде, господин Стивънс.

— Крайно време беше! Писна ми да седя и да чакам… Сега пък къде отиваш?

Джъд вървеше покрай релсата с бейзболна бухалка в ръка.

— Трябва да ударя ключа за изключване, когато двигателят наближи края на релсата.

— И тъй ли ще спираш двигателя, когато го качите на самолета ми?! Всички ще ми се наредите отпред с бейзболни бухалки?

— Без тревоги! — извика Платов. — В машината, автоматичен ключ. Това само тест. Виждаш? — Посочи опряния на релсата термодвигател. — Голям ключ.

Само докосни с бухалка, когато премине двигателят.

— Добре, започвайте, гръм да ви удари! Останалите ще стигнат до Мисисипи, докато излетя.

Джъд премина тичешком последните шестдесетина метра и се разположи в единия край на релсата.

— И старт! — извика Платов.

Термодвигателят се задвижи с нисък вой, който премина в цепещ въздуха писък. Бел покри уши, а двигателят се затресе със страшна мощ. Нищо чудно, че механиците уважаваха Платов. Стоманената кутия, изобретена от него, бе по-малка от сандък за пътуване, а сякаш съдържаше силата на модерен локомотив.

Платов дръпна пускателната ръчка и закопчалките, които удържаха двигателя, се отвориха.

Термодвигателят се изстреля по релсата.

Бел не можеше да повярва на очите си. В един миг машината трополеше до него, а в следващия стигна до Джъд. Наистина развиваше феноменална скорост.

И тогава се отвориха вратите на ада. Точно когато Джъд се канеше да удари прекъсвача с бухалката, термодвигателят излезе от релсата. Премина през главния механик, сякаш бе хартиена мишена, хвърли назад останките му, прелетя стотина метра и се вряза право в чисто новия „Ню Хейвън Къртис“ на сър Едисън Сидни Мартин, след което отнесе опашката на един „Блерио“, и накрая се стовари в камион на синдиката Вандербилт.

Миг след това двигателят избухна и потопи камиона в пламъци.

Бел изтича до поваления Джъд, но нямаше начин да му помогне. Докато другите тичаха към унищожения самолет и горящия камион, Бел разгледа релсата, от която се откъсна двигателят.

Платов кършеше ръце.

— Толкова добро беше преди това. Толкова добро! О, клетникът! Вижте!

Стив Стивънс се дотътри.

— И туй ако не е чудо невиждано! Уби главния ми механик и нямам двигател за машината си. Как ще се състезавам сега?

Платов плачеше. Стискаше гъстите си черни кичури и се биеше в гърдите.

— Какво ужасно нещо сторих. Жена имал ли?

— Че коя ще се омъжи за Джъд?

— Е ужасно, ужасно!

Айзък Бел се надигна изпод релсата, избута Стивънс и постави ръка на рамото на Платов.

— Не бих се обвинявал на ваше място, господин Платов.

— Съм аз. Аз командвам. Машина моя. Грешка моя. Убих човек.

— Не сте искал. Нито пък изключителната ви машина. Някой й е помогнал.

— Какво говориш, гръм да те удари? — попита Стивънс.

— Релсата се е счупила. Затова машината е изхвърчала.

— Това е релсата на Платов — провикна се Стивънс. — Отговорността е негова! Той я сложи там. Той е виновен, че се е счупила. Звъня на адвокатите си. Ще се съдим!

— Погледнете тази сглобка — каза Бел и поведе Платов натам, където се бяха разделили двете части на релсата. Платов приклекна до него и присви устни.

— Гайките отвинтовени! — гневно констатира той.

— Отвинтени? — извика Стивънс. — Защото не си ги стегнал… Какво правите, сър! — възкликна той и се отдръпна, когато Бел сложи пръсти под носа му.

— Помиришете това и мълчете.

— Масло. Е, и?

— За да се охлабят по-лесно гайките.

— Да не скърцат — каза Платов. — Да няма шум.

— Релсата е повредена нарочно — обясни Айзък Бел. — Гайките са охлабени достатъчно, за да се разпадне релсата под напрежение.

— Не! — каза Платов. — Проверявам релса всеки тест. Проверих тази сутрин.

— А, ето тогава защо са тези — каза Бел. Приклекна и взе няколко просмукани от масло клечки. — Така го е направил. Натъпкал ги е в освободеното място, за да не личи, когато сте изпробвал релсата. Но, разбира се, те са се счупили, когато релсата е започнала да вибрира. Много коварно!

— Мърда релсата. Термодвигател излита… но защо!

— Имате ли врагове, господин Платов?

— Платов харесва. Платов го харесват.

— Може би в Русия? — попита Бел.

— Не. Оставих приятели. Пращам пари вкъщи.

— Кой би направил нещо такова тогава? — попита Стив Стивънс.

Айзък Бел отвърна:

— Може би някой не е искал да спечелите надпреварата с невероятния двигател на господин Платов.

— Ще им покажа аз на тях! Платов, направи ми нов двигател!

— Невъзможно! Няма време. Съжалявам! Трябва да намерите обичаен бензинов двигател. Даже два, сложени на долните криле.

— Два! Че защо?

Платов разпери ръце, сякаш за да обхване мерките на туловището на Стивънс.

— За да вдигат тежкост. Равни са на термодвигател. Два двигателя, на ниските криле.

— И как да намеря два двигателя и кой ще ги сложи, когато Джъд умря, гръм да го удари!

— Помощниците на Джъд.

— Фермерчета, трактористчета. Биваше ги да правят каквото им каже Джъд, но не са истински механици! — Стивънс постави пухкави юмруци на хълбоците си и се огледа. — И това ако не е чудо невиждано. Ето, имам си машина. Имам си пари да си купя двигатели, но нямам хора да ги сложат. Ами ти, Платов? Да си търсиш работа?

— Не, благодаря. Имам да изработвам нов термодвигател.

— Ама съм те виждал да вършиш разни работи за пари. Плащам много, да знаеш.

— Термодвигателят ми пръв.

— Чуй какво ще ти кажа. Когато не работиш по летящата ми машина, може да си работиш по термодвигателя.

— А може ли твой влак да носи моя вагон с инструменти?

— Нямаш грижи. Ще се радвам инструментите ти да са ми подръка.

— И аз може прави части за други, за да имам пари за нов термодвигател?

— Стига моята машина да е на първо място. — Стивънс даде знак на прислугата си. — Том! Хей, Том! Донеси закуска на господин Платов. Най-добрите работници не трябва да стоят гладни.

Платов погледна Айзък Бел, сякаш за да го пита какво да прави.

— Изглежда се върнахте в надпреварата — каза Бел на руснака.

 

 

Джозефина се връщаше и Бел забърза към отвореното пространство, където щеше да кацне самолета й. Беше намръщен. Мислеше отново за съвпаденията.

Инцидентът с британеца и атаката на Фрост със сигурност бяха свързани.

Но каква е връзката сега? Нямаше атака. Джозефина се рееше в небето, а на земята Бел не забеляза нищо необичайно. Доколкото знаеше, Хари Фрост бе в Синсинати. Възможно беше да се е върнал в Ню Йорк. Но едва ли би избрал да атакува отново в Белмонт парк посред бял ден, особено след като Бел бе разпоредил вандорнци и местната полиция да проверяват съдържанието на всяка каросерия и кола на полето. Беше логично Фрост да чака по трасето на надпреварата и да нападне от засада.

Механиците от „Ван Дорн“ наблюдаваха спираловидното движение на моноплана на Джозефина, който се снишаваше с поредица от резки завои и стръмни спускания.

— Момчета, виждали ли сте нещо необичайно?

— Нищичко, господин Бел. Освен онзи побеснял термодвигател.

Дали саботажът не бе истинско съвпадение? Ами ако двигателят на Платов бе унищожен от саботьор, който не работи за Фрост? От някой независим саботьор? Защо? Хрумваше му един отговор: за да елиминират потенциално по-силен състезател.

— Казахте ли нещо, господин Бел?

Детективът повтори това, което току-що бе изръмжал през зъби на себе си.

— Мразя съвпаденията!

— Да, сър! Първото на което ме научиха, когато дойдох във „Ван Дорн“.

 

 

— Летящата ви машина е прекрасна! — възкликна Джозефина. — И се вижте, господин Бел! Радвате се като лятна птичка в черешово дърво.

Бел се бе усмихнал от ухо до ухо. Анди Моузър и механиците, които Бел нае да му помагат, затягаха летателните и приземителните жици на крилото. Оставаше още доста работа по опашката и по пулта, а и двигателят седеше пръснат на части, но с крилото, разперено през фюзелажа, машината вече приличаше на нещо, което може да лети.

— Трябва да призная, че досега не бях си купувал нещо, което да ми харесва толкова много.

Джозефина крачеше около машината и я оглеждаше с професионален поглед.

Бел я наблюдаваше внимателно, а после небрежно рече:

— Анди Моузър ми казва, че Ди Векио е лицензирал контролната система от Бреже.

— Видях.

— Тази кормилна ръчка се върти като при автомобил. Завърташ я наляво, за да завиеш. Ако пък едновременно я наклониш и завъртиш наляво, алетоните се преместват така, че да наклони лявото крило. Ако натиснеш ръчката, ще се спусне. Ако я дръпнеш, елеваторите го повдигат.

— Може да го карате само с една ръка, когато го овладеете — каза Джозефина.

А с другата мога да държа пистолет, в случай, че някой нападне Джозефина в самолета, помисли си Бел, а на глас каза:

— Точно като вашия.

— Това е най-модерният вариант.

— Би трябвало да е по-лесен за управление.

— Красавец сте си купил, господин Бел. Но ви предупреждавам, че няма да ви е лесно. Проблемът с бързото летене е в бързото приземяване. А и този двигател „Гном“ влошава нещата, защото нямате начин да убивате скоростта, като е при моя двигател „Антоанета“.

Макар приликите да бяха поразителни, Бел трябваше да признае, че що се отнася до френските им двигатели, монопланите на Челере и Ди Векио бяха напълно различни. Самолетът на Джозефина се захранваше от обикновен осемцилиндров двигател „Антоанета“ с водно охлаждане — мощен и лек двигател. Ди Векио бе монтирал на своето произведение революционен двигател „Гном Омега“ с въздушно охлаждане. С цилиндри, въртящи се около колянов вал, гномът предлагаше перфектна работа и по-добро охлаждане за сметка на по-голям разход на гориво, трудна поддръжка и примитивен карбуратор, който правеше невъзможно почти всичко останало, освен движение с пълна скорост.

— Може ли да ми дадете съвети как да забавям, за да се приземявам като вас?

Джозефина посочи строго ръчката.

— Преди да започнете да се правите на интересен, научете се да използвате прекъсвача.

Бел поклати глава. Ако го използва многократно, за да спира притока на ток към свещите, може да позабави двигателя.

— Анди Моузър ми каза да внимавам с този прекъсвач, за да не прогоря клапите.

— По-добре те да прегорят, отколкото вие, господин Бел — ухили се Джозефина. — Закрилникът ми, ми трябва жив. И не се тревожете, че така ще бавите двигателя, има предостатъчно инерция, за да продължи да се върти. — Лицето й посърна. — Съжалявам! Съжалявам, че казах, че ми трябвате жив. Как е Арчи?

— Държи се. Тази сутрин ме пуснаха да го видя. Беше отворил очи и мисля, че ме позна… Джозефина, трябва да ви попитам нещо.

— Какво?

— Вижте укрепващите жици.

— Да?

— Забелязвате ли как се свързват там, горе и долу на триъгълните греди?

— Разбира се!

— Забелязвате ли как триъгълниците на практика оформят леки стоманени подпори срещу надлъжно налягане? Върхът над крилото всъщност се издига от широката основа под него.

— Разбира се! Това го прави много силно.

— И виждате ли колко хитро е укрепено при шасито?

Джозефина клекна до Бел и разгледа силната диагонално укрепена подпорка, която свързваше тялото на самолета с колелетата.

— Системата е същата като на вашия „Челере“, нали? — попита Бел.

— Изглежда много подобна… — призна тя.

— Не съм виждал подобно нещо на друг моноплан. Трябва да ви попитам, възможно ли е Марко Челере, така да се каже, да е „заел“ нововъведението си от Ди Векио?

— Разбира се, че не! — отрече категорично Джозефина.

Бел забеляза, че обичайно жизнерадостното момиче като че ли се смути. Джозефина скочи на крака, усмивката й се стопи, а по бузите й изби руменина.

Подозираше или се страхуваше, че съмнението на Бел може да се окаже вярно?

— Или пък Марко го е копирал, без да го съзнава? — попита внимателно детективът.

— Не!

— Марко казвал ли ви е, че е работил за Ди Векио?

— Не!

Внезапно усмивката на Джозефина грейна отново.

Но бе някак самодоволна. Бел се почуди защо. Джозефина вече не бе напрегната и отново стоеше по обичайния си начин, готова всеки момент да поеме нанякъде.

— Марко никога ли не е споменавал, че е работил за Ди Векио?

— Ди Векио е работил за Марко — отвърна тя. Това обясняваше промяната в поведението й. — Но Марко трябвало да го уволни.

— Чух обратното.

— Чул сте лъжа.

— Може би не съм разбрал. Марко казвал ли ви е, че миналата година дъщерята на Ди Векио се опитала да го намушка?

— Онази луда почти го е убила. Оставила е ужасен белег на ръката му. Била е ревнива. Искала да се омъжи за него. Но Марко не искал. Всъщност, каза ми, че баща й я притискал да го стори, за да го върне на работа.

— Марко каза ли ви, че дъщерята на Ди Векио го е обвинила, че е крадец?

Джозефина въздъхна:

— Горката луда! Все приказвала как й е „откраднал сърцето“. Затова я затвориха. Всичко си е измислила.

— Разбирам — промърмори Бел.

— Марко не я е обичал. Никога! Мога да ви го гарантирам, господин Бел.

Айзък Бел мислеше трескаво. Не й вярваше, но за да може да я пази, тя трябва да му вярва.

— Джозефина — усмихна се топло той, — ти си много учтива млада дама, но ще работим заедно дълго. Не мислиш ли, че е време да ме наричаш Айзък?

— Както кажеш, Айзък, щом ти харесва повече. — Тя го изгледа, сякаш го вижда за пръв път. — Имаш ли си момиче, Айзък?

— Да, сгоден съм.

Тя му се усмихна закачливо.

— Коя е късметлийката?

— Госпожица Мариан Морган от Сан Франциско.

— О! Господин Уайтуей я спомена. Тя ще ни снима с кинокамери, нали?

— Да. Скоро ще пристигне.

— Както и господин Уайтуей.

Джозефина хвърли поглед към дамския часовник, който бе пришила към ръкава на пилотското си яке.

— Което ми напомня, че трябва да ида във вагона. Изпратил е дизайнер на рокли и шивачка с още един пилотски костюм, който трябвало да нося за пред репортерите. — Джозефина вдигна с копнеж очи към небето. То беше меко синьо — цветът на топлите, безветрени ранни следобеди, преди морските бризове да се понесат през Белмонт парк и да направят летенето опасно.

— Май би предпочела да летиш.

— Естествено, иска ли питане? Не ми трябва специален костюм. Видя ли онова бялото нещо, което трябваше да нося онзи ден? Не остана задълго бяло, особено след като вдигнахме капака на антоанетата. Не ми трябва нищо повече от това — каза Джозефина и показа износените си кожени ръкавици, вълненото яке, препасано с колан на кръста, и дългите си бричове за езда, натъпкани във високи обувки. — Сега господин Уайтуей иска да позирам в костюм от лилава коприна. А вечерите трябвало да нося дълги бели рокли и черни копринени ръкавици.

— Видях костюма от снощи. Много ти отиваше.

— Благодаря — рече тя с още една кокетна усмивка. — Но, Айзък, като летец на летец ти казвам, че нямах търпение да се преоблека и да помогна на момчетата да поправят машината. Не се оплаквам. Знам, че господин Уайтуей иска да привлека вниманието на хората към надпреварата.

Бел я изпрати до вагона.

— Не ти ли е казал да го наричаш Престън, а не господин Уайтуей?

— През цялото време ми го казва, но не искам да му създавам погрешно впечатление, като използвам малкото му име.

След като Бел я изпроводи без неприятности до яркожълтия й вагон и я остави на грижите на дизайнера и на детективите от „Ван Дорн“, които пазеха вагона, той се отправи към импровизирания щаб. Там имаше апарат за изпращане на телеграми, свързан с частната система на агенцията.

— Нещо от Сан Франциско? — попита той агентът на смяна.

— Съжалявам, господин Бел. Още не.

— Приготви се да изпратиш нещо на Джеймс Дашууд.

Младежът посегна към бутона.

— Готов, сър.

— „Информация Челере и Престоджакомо нужна незабавно.“ — Бел направи пауза. Мненията на Джозефина Джоузеф Фрост и Даниела ди Векио за Марко Челере, така различни едно от друго, повдигнаха интересни въпроси за жертвата на убийството, чието тяло така и не бе намерено досега.

— Това ли е, сър? Да го изпращам ли?

— Продължи: „Каквато и да е информация по-добра от нищо.“ И добави отново „НЕЗАБАВНО“.

— Това ли е, сър?

— Всъщност, добави го още веднъж.

— Готово, сър. Да го изпращам ли?

Бел се замисли. Ако можеше да се обади по телефона, щеше да попита благонадеждния Дашууд защо не прави нищо по въпроса и го държи в напрежение, както и да подчертае колко е спешно.

— Добави още едно „Незабавно“!