Джеймс Грейди
Брутално (8)

8.

Над боровете летеше сврака. Двата автомобила се носеха по тъмното шосе сред покритите със сняг планини на Айдахо. Първата кола беше с включени сигнални светлини и с отличителните знаци на щатски пътен патрул. Отпред седяха двама полицаи. Отзад бяха Далтън Кол и Ник Шърман. Втората бе на Бюрото и вътре пътуваха агенти на ФБР от Бойзи, столицата на щата.

Кол сподави прозявката си. Разследването едва беше започнало, но вече се чувстваше уморен. Объркан от смяната на часовите пояси. Не на мястото си. Отначало бе имал намерение да замине за Айдахо сам.

— Лоша идея — беше казал Ник. — Канзаско момче като теб ще се загуби в онези планини и малки градчета.

Затова, когато Кол свърши с първото си посещение в щаба на Фарън Сиърс, двамата с Ник хванаха следобедния самолет за Бойзи.

— Какво ще кажем на местните? — попита Ник, когато самолетът се издигна над облаците.

Кол сви рамене.

— Че разследваме телефонна измама.

— Телефонна измама ли! Никой няма да повярва…

— Ние сме от Вашингтон — прекъсна го Кол. — Никой не очаква от нас здрав разум.

— Ами твоите хора? — попита детективът.

— От централата ще съобщят на нашите агенти каквото трябва да знаят. — Кол поклати глава. — Не мога да понасям кретените, които пристигат и разследват някой таен случай на моя територия, а после си тръгват и оставят работяги като мен да чистят след тях.

— Тогава недей да правиш боклук — посъветва го Ник.

Двигателите на самолета бръмчаха. Облаците станаха лилави, после розови.

— Вече сме почти над родните ти места, каубой — каза Кол.

Стюардесата ги подмина с количката си, в която подрънкваха миниатюрни шишенца скоч. Знаеше, че носят значки и пистолети и следователно не им е позволено да пият.

Ник се заслуша в дрънченето, после каза:

— Там долу няма земя, която някога да е била моя. — Спомни си майка си, правата й черна коса, усмихнатото й лице. Колко отдавна беше!

— Значи сега родният ти дом е Вашингтон, така ли? — попита Кол.

— Там ми дадоха значката. А и съпругата ми го обичаше. Ако имахме деца, може би щеше да е на друго мнение. Сега, след като вече я няма, там ме задържа само значката.

— И няма къде другаде да идеш?

— Знаеш ли. — Ник му се усмихна. Очевидно бе решил да смени темата. — Дай да погледаме през прозореца.

 

 

Спряха на пет метра от телефонната кабина и слязоха. Над тях изграчи сврака, плъзна се над главите им и изчезна сред боровете.

— Сега какво? — попита началникът на патрула.

Един от агентите подаде на Кол ботуши. Лицето му издаваше презрение към натрапника от Изток, който нямаше достатъчно здрав разум, за да си носи екипировка за планина. Кол ги обу и тръгна към телефонната кабина. Ник, както винаги с каубойски ботуши, куцаше до него — пак го болеше коляното, може би от студа.

Разбитата врата на кабината зееше. Срязаният кабел висеше над тъмнокафявия заледен под — кафяв като петното на една от стъклените стени.

— Ник? — каза Кол.

— Възможно е. Възможно е.

Кол махна на другите да се приближат. Птичи писък разцепи утринния въздух и две черни, покрити с пера петна с раздвоени опашки изчезнаха сред боровете над тях.

— За колко време може да стигне дотук група за оглед на местопрестъпление? — попита Кол старшия агент.

— След шест-седем часа ще се стъмни — отвърна полицаят от пътния патрул. — Ако можем да почакаме до утре…

— Свържете се с началника си — каза Кол. — Кажете му да вземе съдебно нареждане за тази кабина и да се обади в телефонната компания. Да докара кран. Откъснете я от основата й и…

— Какво става, по дяволите? — попита патрулното ченге.

— И внимателно я натоварете на камион. Дръжте я на студено, не искам ледът на пода да се стопи. Действайте изключително предпазливо: може да има отпечатъци.

— Къде да я закараме? — попита агентът.

— Организирайте незабавното й пренасяне във Вашингтон със самолет с хладилно отделение.

— Тук сме насред пущинаците — намеси се полицаят. — Нямаме никакви доказателства, които да оправдават…

— Бюрото ще оцени вашата помощ — прекъсна го Кол.

— Знаете ли — каза ченгето, — след последната операция на Бюрото тук направо ни съсипаха.

Над тях пак прелетя сврака и Ник Шърман вдигна глава и я проследи с поглед, докато не изчезна в гората.

— Не става дума за обсада на кабинет на политически реакционер — каза Кол и си спомни как навремето Бюрото трябваше да се моли, за да издействува нещо. — Става дума за законно преместване на телефонна кабина за лабораторно изследване. И няма да направим нищо, което да изправи когото и да било пред Конгреса.

Поне се надяваше да е така.

Ник видя още една сврака, която се скри в гората. На същото място. Зад едно счупено борче.

— Добре, ще повикам групата — съгласи се патрулът.

— Благодаря — каза Кол. — И се погрижете никой да не пипа телефонната кабина.

— Слушам, сър.

Ник заобиколи заслона и огледа катинарите на вратите на тоалетните. Стоеше потънал до глезените в снега между бетонната сграда и края на гората. Обутите му в каубойски ботуши крака замръзваха.

— Далтън — попита той и погледна агента — облечен в градски дрехи, за да е сигурен, че от авторитета му няма да остане и помен — който газеше в снега към него. — Някога ходил ли си на лов?

— Не и за нещо, което не е в състояние да отвърне на изстрелите ми.

— Това би трябвало да е едно от изискванията за постъпването ви в Бюрото. А да си наблюдавал птици като малък?

— Не.

Ник въздъхна и поведе Кол през дълбокия до прасците сняг към боровете.

— Навярно оттогава е имало бури.

— И какво от това? — попита Кол, като се мъчеше да не изостава.

Стигнаха до гората. Във високите дървета агентът виждаше предимно коледни елхи. Фактът, че не знаеше истинските им имена, го караше да се чувства невежа.

— Как мислиш, какво има там, че свраките са толкова възбудени? — рече Ник.

Десетина метра навътре в гората го откриха. Птиците добре бяха поработили. Всеки път, щом снегът беше покривал съкровището им, те го бяха разчиствали с криле, за да вземат своето. Лицето на трупа бе оголено до черепа.

— Ето какво са искали да кажат в онова съобщение с думите „не оставяй никакви следи“ — отбеляза Ник.

Зад тях се разнесоха стъпки, но те не откъснаха поглед от трупа.

— Леле божичко! — промълви патрулният полицай, който бе шофирал.

Ник вдигна ръка, за да даде знак на другите да не се приближават. Свраките закрякаха и литнаха. Вечни оптимисти, те щяха да кръжат във въздуха, докато се смрачи. Детективът отчупи един боров клон и разчисти снега от черното кожено яке на трупа.

— Ръцете изглеждат замръзнали в леда — каза той. — Когато са го захвърлили тук, кожата му е била достатъчно топла, за да стопи снега, после са се заледили. И ледът ги е предпазил от птиците.

Другият патрулен полицай и старшият агент от ФБР се присъединиха към тях. Полицаят повърна между два бора. Партньорът му беше по-практичен.

— На кого се пада случаят?

— Откри го ФБР — отвърна Кол. — Наш е.

— Убийството си е местна работа — продължи патрулният полицай. — Освен ако не е на територията на чичо Сам — или пък нещо специално.

— Наш е — повтори инспекторът.

— По дяволите — рече полицаят, — шерифът няма да се ядоса, че му го взимате. Ако се окаже, че не е просто някой кретен, умрял от естествена смърт, това ще е второто убийство в района му за по-малко от две седмици.

Ченгето от Изток го прониза с поглед.