Джеймс Грейди
Брутално (35)

35.

В неделя вечерта Кол отключи вратата на апартамента си и изрита купчината вестници навътре. Въздухът беше плътен и неподвижен.

Той метна шлифера си върху пълния с мръсни дрехи куфар. Пощенската му кутия долу бе претъпкана. Телефонният му секретар отбелязваше девет обаждания. Инспекторът не им обърна внимание и хвърли сакото си към кухненския стол. Не улучи. Остави го на пода. Пльосна се на дивана и затвори очи. В другата стая го очакваше легло. Твърдо. Празно.

„Мамка му!“ Не беше проверил какво става с наблюдението на нацистите от АА. Не, добре: щяха да го предупредят, ако нещо…

„Ако умра през нощта, Рики Сайд ще е последната жена, която съм целунал.“

„По дяволите, първата жена, която ме целува от… девет месеца?“ След адвокатката Даян, наминавала само когато е наблизо. Беше заминала с куфарчето си да търси някой, който се интересува от къщи в любимия й квартал и от истински професии.

Телефонът иззвъня.

— Кол! — каза съветникът на заместник-министъра на правосъдието. — Трябва да ми докладваш! Какво…

— Сър, този телефон не е обезопасен…

— Какво…

— Страхувам се, че не мога да ви позволя да спомогнете за изтичане на секретни сведения.

— Майната ти!

— Ще ви потърся. — Кол затвори. Не чувстваше нищо.

Зззън!

Далтън вдигна слушалката и измърмори:

— Кой е?

— Това е вечният въпрос, нали? — отвърна тя.

— Лорън! Аз… какво… На работа ли си? По това време?

— Когато работиш за Фарън, нямаш нормиран работен ден. — Тя въздъхна. — Добре де, в момента съм в новия си апартамент и гледам взетите си под наем мебели и неразопакованите си кашони, но да, работя.

— Затова ли ми се обаждаш?

Мълчание.

— Лорън, ти…

— Търся те от сутринта.

— Защо? — Той седна по турски на пода.

— По „Един час“ тази вечер обявиха предстоящото предаване за Фарън. Знаех, че ще го направят, затова сутринта си помислих, че навярно ще искаш да… че навярно би трябвало да го гледаш. Затова… се обадих.

— Нямаше ме.

— Знам. — Гласът й омекна. — Не си пропуснал много, ако не си го гледал. Водещият просто спомена какво ще дават следващата седмица. Озаглавяват го „Кой е Фарън Сиърс?“.

— Това е въпросът.

— Виж, извинявай, че те обезпокоих. Ще те оставя да продължиш с онова, което правиш. Неделята не би трябвало да е ден за работа…

— Какво имаш във всички онези неразопаковани кашони?

— Цяла купчина дреболии.

— И при мен е пълно с такива неща.

Двамата замълчаха за дълго.

— Най-добре да не ти преча повече — каза тя.

— Добре ми е така. — Седнал по турски, навел глава, притиснал слушалката до ухото си, с цял свят, стоварен върху раменете му.

— Май си уморен.

— Имаш страхотен слух.

Тя се засмя.

— Никой досега не ми е казвал това.

— Може би просто никога не си го чувала.

— Не, слушала съм много внимателно.

— Може — каза той. — Може… по дяволите, не знам какво може.

— Виж, ти си уморен, би трябвало да си… да си починеш.

— Добре.

— Ще се видим утре, когато дойдеш — рече Лорън.

— А… Утре може да не дойда. — Кол затвори очи, за да излъже. — Фарън ме накара… Нали знаеш: различни планети, едно и също слънце.

— Всъщност не давам и пукната пара какво те е накарал да направиш Фарън.

— Добре. — Той усети, че истината кънти в ушите му. Казаха си лека нощ. Кол остана седнал на пода. Протегна ръка към масичката, натисна бутона на телефонния секретар и чу записания й глас, който разговаряше с него.

 

 

Сали взе душ, облече си фланелената пижама, смени лейкопласта на пръста си и телефонира на майка си.

— Здрасти, миличка! — каза старата дама в слушалката на пет километра от апартамента на Сали. — Успя ли най-после да се прибереш?

— Да, мамо — отвърна Сали. Лежеше по гръб на леглото. — Добре съм.

— Знам! Нали имаме сделка. Ти просто работиш на държавна служба. Никога няма да направиш нещо опасно.

— Точно така, мамо. Така се договорихме.

— Лъжеш ме с тези твои перленобели зъбки, момиче.

Двете се засмяха.

— Добре ли си, детенце?

— Да, мамо.

— Не мислиш ли, че си прекалено състрадателна към старите ми кокали? Кажи ми истината.

— Няма за какво да се тревожиш, мамо. Работя с добри хора. Те се грижат за мен.

— Трябва сама да се грижиш за себе си! Знаеш го!

— Да…

— Така се бяхме договорили — измърмори старата дама. — Но сега си се прибрала вкъщи, нали така? Не си ранена и аз мога да престана да се стряскам всеки път, щом някоя от онези проклети новинарски емисии прекъсне програмите ми.

— Можеш да изключиш телевизора, мамо.

— По дяволите, кой тогава ще ми идва на гости? — засмя се майка й. — Всички тези предавания са пълни с хора, които не познавам, но които могат да те разсмеят. Или поне да те приспят.

— Знам, мамо. И ти ми липсваш.

— Знаеш ли, онзи ден срещнах Рома, твоята съученичка от гимназията. Има две деца. Казва, че напоследък не се срещаш много с никого.

— Тази работа… Трябва да давам всичко от себе си, за да я върша както трябва. Не ми остава време.

— Но ти имаш приятели.

— Естествено, мамо. Много приятели. И добри колеги.

— Работиш с много бели, нали?

— Предимно с бели.

— Като че ли накъдето и да погледна, виждам повече бели лица. Приятелка ли си с тях? Излизате ли заедно? Ходите ли си на гости, на вечеря и тем подобни?

— Ами… Не. Поне не много. Искам да кажа, че сме приятели, отнасяме се добре помежду си и няма… Но… очевидно всички сме… Има служебни празненства и събирания, сватби и всичко останало, но… Когато искаме да сме спокойни, да се отпуснем, като че ли се разделяме на чернокожи и бели.

— Хм. Питах се как ли е. Така си и мислех. Това ме кара да се чудя. И ме натъжава.

— Знам. И мен.

— Трябва да знаеш, че се гордея с теб, момиче.

— Да, мамо…

— Направо се пръскам от гордост, да ми прости Господ.

— Повече щеше да се гордееш с мен, ако имаше няколко внучета.

— Щях да съм по-доволна заради теб, да. Но нямаше да съм по-горда.

— Може би някой ден.

— О. Виж ти. Да не би да искаш да ми кажеш нещо? Някое име?

— Майко!

Старата жена се засмя.

— Няма никой — каза Сали. — Абсолютно никой.

— Абсолютно никой е по-добре, отколкото онзи глупак Клив, когото дове…

— Майко! Това беше в колежа! Когато ме прилъга да го доведа при теб, още не знаех, че ще го изхвърля!

— Ако не бях видяла кого се готвиш да отхвърлиш, как щях да се тревожа кого имаш намерение да оставиш?

— Трябваше да ме уведомиш, че ще го отхвърлям!

— Знаех, че когато му дойде времето, сама ще разбереш.

Двете се засмяха.

— Просто там няма много добри мъже — каза Сали. — Мъже, които са… просто няма.

— Ъхъ.

— Какво ми ъ-хъкаш?

— Нищо, детенце. Слушам те.

— Никога няма да се науча. — Сали замълча. — Мамо, как беше, когато се запозна с татко?

— Момиче, и ти имаш тайни от майка си!

Дъщерята не каза нищо, просто чакаше.

— Когато татко ти ме погледна за първи път, направо ми се разтресоха кокалите.

— Иска ми се да беше още…

— И на мен, детенце. Дядо ти береше тютюн и тютюнът прибра семето му — каза рано овдовялата жена. — Ако исках всички тези въздишки и носталгии, можех да работя като доброволка в някой старчески дом. Кога най-после ще те видя?

— Скоро, мамо. Надявам се скоро. — Дъщерята пожела на майка си лека нощ. Затвори. Загледа се в пистолета върху нощното шкафче.

 

 

Бутилката скоч зяпаше през дървения шкаф право към Ник. Той седеше на кухненската маса в крайградската къща във Вирджиния и знаеше, че проклетата бутилка е там и го очаква. Пълна до половината.

„Спокойно. — Ръцете му стискаха ръба на масата. — Успях, ще успея, ще го направя, правя го…

Оцелях от онази проклета експлозия. О, господи! Боли! Кракът ми, коляното ми е подуто като пъпеш! Боли…

Ще успея. Ще покажа на Кол кой е прав — той е прав. Аз съм прав. Добре съм.

Ох, тази проклета яркожълта светлина в тази проклета избеляла жълта кухня. Трябваше да я боядисам още преди години, не трябваше да я оставям…

О, боли. — Той се засмя. — По дяволите, винаги боли. Боли ме всяка проклета сутрин, когато се събудя, когато се навеждам, когато танцувам, когато играя футбол. Но да си мъж означава да се събуждаш и да тръгваш въпреки болката.

Последната проклета бутилка. Заслужава подходящо погребение. Почтително сбогуване. Само малко, една… само една…

Фарън. Мисли за работата. Ванс ще бяга, къде ще бяга, той знае как да го прави — да бяга с вятъра, за да не оставя миризма, да препуска към Фарън — този кучи син Фарън пък за кого се мисли? Шибан убиец на ченгета…“

Ник чуваше далечното бръмчене на коли по междущатската магистрала половин километър зад оголените дървета. Тишината на предградието. Скърцането на кухненската мивка… Шкаф, а в проклетия шкаф… Последната проклета бутилка. Кехлибарена течност в прозрачно стъкло. Трепет. Малки проклети шибани вълнички, които се смееха и зяпаха право през проклетото дърво.

„Какво се е случило с проклетите коне, по дяволите?“

Само вълните в жадната, вълните в последната проклета бутилка, жадна…

Ник изстреля в шкафа и седемте патрона на 45-калибровия си пистолет.

Димът изпълни кухнята, гилзите се търкулнаха по масата. Ушите му бяха прекалено заглъхнали, за да чуе тропота на месинга върху линолеума. Назъбени дупки осейваха дъбовия шкаф, разбитата врата зееше отворена.

Ченгето в него се обади: 45-калиброви куршуми. Сигурно са пробили стената зад шкафа и са се забили в отсрещната стена на дневната. Дори съседите да бяха чули изстрелите, щяха да си помислят, че е по телевизията. Щеше да им се иска да вярват, че е било по телевизията. Нямаше да телефонират в полицията и да го принудят да обяснява на други ченгета защо е направил на нищо собствения си дом.

Един куршум със сигурност бе попаднал в целта: от вратичката на шкафа бавно течеше кехлибарена течност. Като кръв.

 

 

Акулата тръгна след него веднага щом Кърт Ванс излезе от хотела във Фарго неделя вечерта. Хотелът се намираше в края на центъра на този петдесетхиляден град в Северна Дакота. При толкова много хора трябваше да има поне една преструваща се на професионалист акула.

Акулата носеше яке за ски, дънки и каубойски ботуши. Скиорска шапка. Разхождаше се пред един затворен магазин оттатък улицата. Витрината играеше ролята на ловно огледало — но се отразяваше и образът на ловеца.

Ванс се спусна по стълбата на хотела. Погледна си часовника, докосна задния си джоб. Тръгна по улицата. Беше обикалял с колата си около този хотел, докато не проучи района. Сега вървеше към слабия блясък на бар за сериозни пиячи. Чу, че каубойските ботуши пресичат улицата зад него.

Стигна до уличката, „хвърли поглед“ по нея, „видя“ неоновите светлини на друг бар — виолетови неонови тръби, извити във формата на жена и коктейлна чаша. Спря, уж се колебае, после забърза към заведението.

Единствената светлина в уличката идваше от самотна електрическа крушка над някаква врата. По средата на пътя до бара Ванс се завъртя и стресна мъжа, който скъсяваше разстоянието помежду им.

Ванс се усмихна.

— Толкова се радвам, че успя.

И докато другият разбере какво става, го напръска със сълзотворния газ, купен от някаква спирка за камиони, изрита го в корема и го блъсна в най-близкия вход. После започна да му удря плесници, докато очите му се проясниха. Прокара с ножа си линия върху бледото чело на кретена и заглуши вика му с облечената си в ръкавица длан.

— Днес е щастливият ти ден — каза Ванс.

— Хей, какво…

Ванс прокара острието на ножа по носа му.

— Аз знам. Това е достатъчно. Бил ли си в затвора?

— Какво искаш?… Да, лежах една година. Но тази вечер беше само… Просто минавах покрай хотела, помотах се да видя дали има ченгета, дали някой излиза…

— Аз излязох — каза Ванс. — Аз излязох.

— О, мамка му, извинявай, господине. Не знаех.

— Тъкмо затова ще си поговорим. Какво знаеш. Местен ли си?

— Да.

— Справяш се адски добре — каза Ванс.

В зимната нощ ножът бе студен и блестящ.

— А сега — рече Ванс, — разкажи ми за лошите момчета във Фарго.