Джеймс Грейди
Брутално (52)

52.

Жълта лента обграждаше стаята, в която беше убит Монаха. Вътре специалисти сваляха отпечатъци и правеха снимки. На горния етаж Ник и Кол чакаха с отворени бележници. Сали се занимаваше с касетофона.

Първо влезе Джон Лейбовиц, юристът. Датчикът на касетофона показваше, че разпитът му е започнал в 21:47 ч. на 7 февруари, сряда.

— Би трябвало да ви благодаря — каза той на Кол. — Фарън също. Вие прекратихте всички антитръстови постъпки, които Министерството на правосъдието предприе срещу нас.

— Защо мислите така? — попита инспекторът.

— Вашата секретна операция поставя вас, агент от ФБР — подопечна на министерството институция — до мен, съветник на Фарън и други, по време, в което се занимавах с дела, защитени от правото на клиента на поверителност. Фактът, че сте били с мен под фалшива самоличност, нарушава това право и всеки съд би отхвърлил претенциите на министерството към мен и клиента ми.

Лейбовиц се усмихна.

— Не бихме могли да работим заедно по-добре, даже предварително да го бях планирал. Щом шефовете ви осъзнаят как са се прекарали, ще изпуснат куфарчетата си и ще се втурнат да се крият.

Касетофонът записа единайсет секунди мълчание.

— Тук сме по повод на убийство — каза Ник.

— Не се признавам за виновен — отвърна Лейбовиц. — И ако смятате, че съм заподозрян в престъпление, имам право на адвокат.

— Защо да ви смятаме за заподозрян? — попита детективът.

— Не ме обиждайте с такива примамки.

— Какво се е случило според вас? — попита Кол.

— Няма да коментирам — отвърна Лейбовиц.

Кол започна направо.

— През миналата година сте прехвърлили деветдесет и четири хиляди долара от политическото движение на Фарън в безотчетна сметка за…

— Нашата финансова информация е поверителна!

— Можем да издействаме заповед за проверка — каза Ник.

— Основана на вече незаконно получена информация ли? Хайде не говорете глупости.

— Оставете кой какво ще трябва да доказва в съда — рече Кол. — Докато подадете жалбата си, пресата може да надигне вой за неетично…

— Въртя репортери на пръста си още отпреди вие да сте се научили как да си зареждате пистолетите.

— Тогава няма за какво повече да говорим.

— Монаха ми каза, че нещо не е било на мястото, на което се е предполагало, че трябва да е — рече Сали. — Може да е имал предвид парите на Движението. Оставете онова, което тази вечер липсваше от гардероба — но вие все пак сте взели деветдесет и четири хиляди долара.

— Мотив, средство и възможност — каза Ник. — Алибито ви за възможността се задъхва — били сте си вкъщи, гледали сте видеозаписи на новините. Що се отнася до средството, вие сте разполагали с кодовете, за да влезете вътре, ножът за писма беше там, а Монаха ви е вярвал достатъчно, за да ви остави да минете зад гърба му. А парите са най-големият мотив за убийство.

— Можете да задавате въпроси — каза Лейбовиц, — но не можете да ме принудите да ви отговарям. Няма смисъл да продължаваме този разпит. Но преди да си тръгна, нека ви помогна, като изясня информацията, която сте получили очевидно незаконно. Да, изтеглих деветдесет и четири хиляди долара. Тези пари бяха изразходвани за проучване на политически райони, особено за Ню Джърси, където започва кампания за избор на губернатор. Освен това там се освобождават няколко места в местното събрание, както и едно място в Сената.

Лейбовиц се усмихна.

— Също така бях ободрен от отговора на въпроса ми към избрани партии относно образуването и финансирането на предизборна комисия, която да открие подходящ, реформистки настроен кандидат.

— Кой? — попита Кол. — Фарън ли?

— На този етап той съзнателно се дистанцира от…

— Той не знае какво правите — прекъсна го инспекторът.

— Той знае каква работа ме е помолил да върша и ми се доверява.

— Вие създавате политическа машина — продължи Кол, — но той може да не е кандидатът.

— Неговите идеи движат машината, но…

— А неговите пари са я изградили — каза Кол. — За да можете да я оглавите вие.

Лейбовиц сви рамене.

— Честният човек никога не би пренебрегнал волята на народа.

— Фарън няма да се кандидатира — рече Сали. — Ако избере да се включи в политиката, както обикновено става, той е достатъчно умен, за да започне с президентството, не с Ню Джърси.

— Всяко нещо с времето си — отвърна Лейбовиц.

— Вие — повтори Кол.

— Едно от задълженията ми е да помагам на Фарън да анализира всичките си възможности.

— Вие сте автор на тази възможност. За себе си.

— Фарън ще разбере, че като позволи комисията да ме предложи за този пост, ще засили политическата си мощ. Ще види в това възможност, която е прекалено добра, за да я подмине.

— Ами ако откаже? — попита Сали. — Или ако заяви, че иска да се кандидатира той?

— Това зависи от него. И от комисията. И от гласоподавателите в Ню Джърси. Моето законно местожителство винаги е било там. А това на Фарън…

— По дяволите, изплъзвате се от всичко.

— Не — отвърна Лейбовиц и се изправи. — Вече съм се изплъзнал.

 

 

Когато вратата зад адвоката се затвори и изключиха касетофона, Ник каза:

— Не мисля, че е убил Монаха. Вярно, че е кекав, но все би могъл да забие кинжала в тила му. Обаче Лейбовиц е от движещите сили, не е изпълнител. Той дърпа конците на марионетките.

— Вече имаме един убиец с дистанционно управление — каза Сали. — Защо Лейбовиц да не му дърпа конците?

— Възможно е — отвърна Ник. — Но дори Лейбовиц поради някаква причина да е убил Монаха, защо ще насочва Ванс срещу Фарън? Фарън няма да се кандидатира в Ню Джърси. Защо Джон ще иска да убие човека, чиято подкрепа може да доведе до избирането му?

— Убитият наставник не може да те нарече предател — рече Кол и въздъхна. — Кой е следващият?

 

 

Датчикът на касетофона показваше 22:14.

— Чух, че сте проникнали през системата ни за сигурност не само чрез внедряване на хора в организацията ни — каза Джеф Ууд.

— Мислех, че за сигурността отговаря Монаха — отвърна Ник.

— Монаха беше превъзходен тактически ръководител и изпълнител. Или поне така си мислех. Очевидно е бил прекалено доверчив.

— Предполагам, че за теб това не е проблем — рече детективът.

Ууд не отговори нищо.

— И така… сигурността? — повтори Ник.

— Аз съм стратегически координатор и по този, и по други въпроси.

— Предполагам, че това те прави генерал — каза Кол.

— Онова, което не разбирам, генерале — продължи Ник, — е защо не изглеждаш стреснат от убийството на твоя приятел и „тактически ръководител“, извършено тук — насред твоята стратегическа система за сигурност.

— Всяка война иска жертви — отвърна Ууд. — Виждал съм повече смърт, отколкото можеш да си представиш. Научил съм се да се примирявам с нея. Обичах Монаха, ще почитам паметта му и ще ми липсва, но той не е първият. Нито последният.

— Изключително ободряващо — отбеляза Кол.

— Това е истинската реалност.

— Истина е също, че си отклонил двеста хилядарки към собствения си джоб — каза Ник. — Изградил си своя лична армия, с която си сключил договор за чикагския проект.

— Разбира се — отвърна Ууд.

— Какво би си помислил за това Монаха? — попита детективът.

— Той знаеше.

— Жалко, че не можем да го попитаме точно кога е разбрал — рече Ник. — Фарън знае ли какво си направил с парите му?

— Това не са „негови“ пари. Принадлежат на каузата.

— И за какво си ги използвал? — попита Кол.

— Вече знаеш. Създадох нови, елитни сили за сигурност, гръбнак и авангард на нашата организация.

— Банда от главорези — каза Сади.

— Не бих имал… не бихме имали никаква полза от безмозъчни главорези. Най-добрата стратегия е да се подготвим, като в същото време се правим на безразлични. Да победим врага си, а не да го отблъснем. Да разбием противниците си във вакуума, без те дори да осъзнаят, че участват в битка.

— Mein General — каза Ник, — ти постоянно приказваш за врагове.

— Аз не те подценявам. Ако ти ме подценяваш, ефектът рикошира и удря теб.

— Професионален риск — отвърна Ник.

— Какви врагове? — попита Кол.

— Същите, с които се боря от 1967-а. Апатията. Експлоататорите. Манипулаторите. Предателите.

— Твоите врагове или на Фарън? — попита инспекторът.

— Фарън е най-добрият водач на движение за промяна на онова, което трябва да се промени. Той има най-честните, най-чистите идеи.

— Защо изобщо нещо трябва да се променя? — попита Сали.

— Виждал съм да умират прекалено много хора, които не би трябвало да умират — отвърна Ууд. — Виждал съм прекалено много хора предадени, измамени и превърнати в собствените си най-големи врагове.

— Ами парите? — настоя Ник. — Ами твоята армия?

— Парите и армията служат на каузата.

— На Фарън… или на твоята? — рече Кол.

— Няма разлика.

— Да, но ти забогатяваш.

— Моята сила пази нашето движение. Всичко, което печеля, отива за работата ни.

— Опитвал ли си се да купиш автоматично оръжие за твоите „елитни сили“? — попита Кол.

— Аз не отговарям за снабдяването — отвърна Ууд. — А дори да отговарях, защо да се опитвам да купя автоматично оръжие? Това е незаконно. Освен това, агент Кол, разследването на такива сделки е работа на БАТО, а не на ФБР.

— Моята работа е да разследвам убийство — каза Ник. — Кой според теб е убил Монаха?

— Ако знаех, вече нямаше да има проблем.

 

 

— Какъв мил и очарователен тип — рече Ник, когато Ууд излезе.

Сали поклати глава.

— Да го слушаш… някой друг слушал ли е ораторските опити на Айгър и Слоусън и глупостите на АА?

— Ууд е пурист — отвърна Кол, — не расист.

— Той е фанатик — подчерта Сали.

— Това да не би да е друг начин да кажеш, че е смел? — попита Ник, после погледна Кол. — Вярваш ли му?

— На всяка дума.

— И аз — каза Ник. — Ако е решил, че Фарън се отклонява от верния курс, мислиш ли, че би могъл да организира убийството му и лично да поеме кръста?

— Изобщо няма да се поколебае.

 

 

Лорън хвърляше мълнии към трите ченгета. Брадичката й се тресеше, гласът й трепереше, стиснатите й юмруци бяха побелели. Зачервените й очи се съсредоточиха върху Далтън.

— Сега какви лъжи ще ми кажете?

— Лорън…

— За вас съм госпожа Кавана, агент Кол!

— Съжалявам, че се наложи да те измамя — рече той.

— Вие винаги съжалявате — след като всичко е свършило. Кажете ми: получихте ли каквото искахте?

— Ние искаме единствено истината — отвърна Ник.

— И вие ли искате единствено истината, агент Пикет?

Сали не отговори.

— На всички ни не е лесно — каза Ник, като пое яростта й върху себе си заради двамата си партньори. — Но трябва да го изтърпим и ако ви интересува дали ще хванем убиеца на Монаха…

— Фарън го уби — прекъсна го Лорън.

— Какво? — възкликна Сали.

— Така стават нещата. Тръгвате след него, той ви отвежда някъде, където изобщо не сте и сънували, че ще идете, и после — край.

— За Монаха и Фарън ли говорите? — попита Ник.

— О, да. Естествено. Монаха му повярва, Фарън доведе тук всички ни… Появихте се вие. Сега Монаха е мъртъв.

— Но — рече Ник, — смятате ли, че Фарън е намушкал Монаха?

— Не — промълви тя. — Има по-ефикасни начини да убиеш някого.

— Щом сте толкова бясна на Фарън, обвинете го — каза Сали. — Защо…

— Вие ми кажете защо — поклати глава Лорън. — „Защо“ не е въпросът, който иска да чуе вашият касетофон. Той иска да чуе „какво“. „Кой“.

— Знаеш ли какво? И кой? — попита Кол.

— Даже не зная какво мога да правя утре сутрин, освен да се върна тук и да продължа да идвам, докато… о, Монах! — Тя изтри сълзите си.

— Къде бяхте тази вечер? — попита детективът.

— На същото място, на което бях и предишната. — Гласът й беше кух. — На същото място, на което ще съм утре вечер. Вкъщи, Сама. Без… свидетели.

„Още само няколко минути и ще избухне“ — помисли си Ник.

— Госпожо Кавана, преди единайсет месеца сте изтеглили единайсет хиляди и петстотин долара от фондовете на това движение. Без разписки, без никакви обяснения.

Лорън премигна.

— Първия път сте изтеглили петстотин долара — рече Ник, — а няколко седмици след това и единайсет…

— Ама и вие сте едни — прекъсна го тя. — Искате да знаете всичко, така ли?

— Да — каза Ник.

— Да — продължи Лорън, — изтеглих… колко бяха? Единайсет хиляди и петстотин долара от скъпоценното Движение на Фарън. — Тя поклати глава. — Направих така, че никой да не разбере. Адски тъпо, а? Защо не проявих достатъчно разум, та да включа в плана и три ченгета, които издирват убиец? Всички ние — Фарън, Джон, Монаха, Джеф и аз — документацията на здравните ни застраховки е в системата. Почти всички, които работят тук, са хакери. С Фарън съм от толкова много време и всеки може да проникне в личните ми данни. Ако извършех разплащания със здравната си застраховка, ако изтеглех колкото ми трябва от спестяванията си или… Не исках никой да разбере. Но ето че сега трябва да ви го кажа. Заради проклетия протокол, нали? Най-сигурният начин да загубя тайната си е да се мъча да я запазя.

Лорън се изправи.

— Колко… съм била глупава, че изобщо съм искала да го крия.

Тя измъкна блузата от полата си и разкопча долните три копчета.

Кол, Ник и Сали я гледаха като хипнотизирани.

— Правиха ми хистеректомия^[1]. — Лорън говореше с монотонен глас, зачервените й очи бяха сухи. Тя повдигна блузата си и смъкна колана на полата си надолу. — Виждате ли? — Бял белег се извиваше в десетсантиметрова усмивка под пъпа й. — Казаха ми, че с времето белегът ще изчезне. Предполагам, имам късмет, че се е запазил.

Докато смъкваше блузата и си оправяше полата, очите й блуждаеха надалеч. Тя излезе от стаята.

Касетофонът записа минута мълчание. После гласът на Ник каза:

— Разпитът завърши в двайсет и три часа и девет минути.