Джеймс Грейди
Брутално (22)

22.

Никой не видя Кол, когато в един и пет — с пет минути закъснение — припряно се спусна по стълбището от кабинета на Фарън на третия етаж към коридора на долния. Завари Сали седнала до една отворена врата.

— Бързо! — прошепна тя. — Празнуват нечий рожден ден, но след половин час ще се върнат!

Тя му даде знак да влезе и затвори вратата. В залата, някога помещавала църковния хор, имаше двайсет и пет работни места — бюра с компютри. Сали отведе Кол до старите дъбови гардероби, сега превърнати в шкафове за папки.

— Вчера бях тук, когато отвориха този шкаф. — Тя натисна едната от двете дръжки на гардероба. Вратичката се отвори. — Това е първото. — Агентката му показа пет грижливо подредени купчини фотографии. — Снимки на присъстващите на митингите на Фарън. Ако го дебнат…

— Възможно е — каза Кол. — Но тук има хиляди снимки. Все пак една проверка с фотоскенер…

— Ако можем да ги измъкнем оттук — рече Сали. — Виж това.

Тя натисна другата дръжка на шкафа, но не успя да я помръдне.

— Тази вратичка винаги е заключена.

Кол видя, че Сали поглежда часовника си, и попита:

— Какво има?

— Един и двайсет. Вече ще започнат да идват.

„Има я“ — помисли си Кол. Ето я: безкомпромисната граница, за която се бяха шегували с Ник, законова граница, също като онази, прекрачена от агентите на БАТО, поставили началото на всичко това, моралната граница между „правилната постъпка“ и онова, което трябва да се направи.

— Казвай! — прошепна Сали.

— Затвори вратата — отвърна той. — Облегни се на нея.

Тя го направи, а той взе от едно от бюрата алуминиев нож за писма. Беше двуостър като кама. Обичайна вещ в оперативната зала, в която старомодните хартиени писма се отваряха, за да бъдат „вкарани в системата“.

Кол пъхна ножа в тесния процеп на ключалката. Металното острие се притисна до здравата метална скоба. Не помръдна нищо. По челото на инспектора изби пот. „Натисни… повдигни…“

— Огъва се! — измърмори той.

Вратата на стаята се удари в гърба на Сали и я блъсна напред. Тя се завъртя и високо прошепна:

— Монаха!

Кол се обърна и се облегна на заключения шкаф. Дръжката на ножа се заби в гърба му.

— Стаите не бива да се затварят! — Монаха се понесе към Кол. Агентът се бе облегнал на гардероба до зеещата вратичка. — Особено когато хора като вас…

— Добре че си ти — прекъсна го инспекторът. — Виж какво открихме!

И посочи отворената вратичка. Дръжката на ножа продължаваше да боде гърба му.

— Виж — повтори Кол. — От митингите на Фарън ли са тези снимки?

— Не е там въпросът — отсече гигантът. — Защо ровите тук? И защо сте затворили вратата?

— И откога има закони срещу затворените врати? — попита Кол. — По дяволите, не си спомням да съм… Ти ли затвори, Сали?

Монаха обърна поглед към нея. Кол притисна още по-силно гърба си в дръжката на ножа.

— Ами… — заекна Сали. — Не знам дали беше отворена, когато влязохме. Исках да… да изляза в коридора и ти… ти влезе и ме блъсна…

Тряс!

Монаха се завъртя. Кол търкаше лакътя си и отстъпваше от гардероба. Едната от вратите му бе отворена, другата — непокътната. Нямаше никакъв нож.

„Мамка му! — помисли си Сали. — Да не е напъхал ножа в заключения шкаф? Как ще го извадим?“ Инспекторът търкаше лакътя си.

— Ударих се. Заварихме стаята празна.

Монаха го изгледа яростно.

— И намерих купчина снимки, които, ако ни казваш истината…

— Защо ще лъжа такива като вас?

— … та ако си прав — продължи Кол, — някой би трябвало да ни каже за тези снимки. Работата ни е да анализираме кампанията на Фарън, да проучваме вашия електорат, да оценяваме действията ви…

— Това няма абсолютно нищо общо с…

— Има адски много общо. За да си свършим работата, трябва да анализираме тези снимки.

— Няма да ги взимате от лавицата, докато не получа разрешение.

— Тогава хайде да идем да го получим — отвърна Кол.

Монаха затвори отключената врата на шкафа. После натисна дръжката на заключената. По коридора се разнесе смехът на връщащите се от рождения ден.

— Нещо не е наред ли? — попита Кол.

Монаха се усмихна.

— Не, щом е заключена.