Джеймс Грейди
Брутално (6)

6.

В девет часа и седем минути в четвъртък сутринта на изток по булевард „Масачузетс“ към парка „Стантън“ пътуваше „БМВ“. Зад волана беше Далтън Кол, до него седеше Сали Пикет. Колата, шлиферът на мъжа и оставеното на задната седалка елегантно палто на жената бяха взети от Бюрото, от склада за операции под прикритие.

— Нервна ли си? — попита той, докато чакаха на един червен светофар.

— Ужасно — каза тя, но отвърна на усмивката му.

Намериха място за паркиране близо до готически замък от червени тухли, заобиколен с ограда от високи стоманени прътове.

— Колко кулички и прозорци! — прошепна Сали, докато се приближаваха.

— Било е черква. В засеченото съобщение пише: „тесни контакти“. А това означава, че опасността вече е вътре.

Предишната вечер Кол беше казал на Сали и Ник Шърман:

— Вървим в две посоки. Първо: да намерим убиеца и да му попречим. Второ: да разкрием заговора и техния вътрешен човек. Най-добрата ни възможност, докато проникваме в организацията, е да се съсредоточим върху убиеца.

Кол натисна бутона на домофона и стоманената порта се отвори с бръмчене.

— Без пистолета се чувствам като гола — прошепна Пикет.

Посрещна ги двуметров мъж от гранит, с гола като топка за боулинг глава. С ушит по поръчка костюм и зловещо изражение.

— Какви сте вие?

— Очакват ни — отвърна Кол. — Аз съм…

— Знам кой сте. Попитах какви сте.

Сали се взря в свирепите очи на гиганта. В сравнение с черната му кожа нейната бе направо бяла.

— Господин Сиърс ни очаква.

— И аз така чух. — Той им махна да влизат с огромната си лапа.

— Правиш страхотно впечатление — рече Кол.

— Това ми е работата, приятел. Хайде сега нагоре по стълбите.

Гигантът закрачи зад тях и тримата се озоваха сред какофония от телефони, бодри гласове, телевизионни новини и радиодискусии. На дългите стени на коридора бяха опънати три надписа:

ДАННИТЕ НЕ СА ИСТИНАТА

ИНФОРМАЦИЯТА НЕ ОЗНАЧАВА ПОЗНАНИЕ

СЕГА Е МОМЕНТЪТ

— Къде можем да си оставим палтата? — попита Кол.

— Мислите, че ще останете дълго ли? — отвърна присмехулно гигантът.

От двете страни по коридора към залата имаше кабинети. От една от стаите долиташе аромат на кафе.

— Преди колко време си напуснал Ню Орлиънс? — попита Сали.

— Имаш добър слух, момиче. И хубави крака.

— Те са ми, за да ходя. Където си искам — твърдо отвърна тя.

— Е, вече стигна. — Гигантът отвори двойната врата на заседателната зала. На масата вътре седяха двама мъже.

„Отговарят на лицата от снимките в секретното досие“ — помисли си Кол.

Първото лице принадлежеше на бял мъж, четирийсетинагодишен, без вратовръзка и сако, по дънки и официална риза: Джеф Ууд.

Вестникарските материали за „Движението“ на Фарън Сиърс се майтапеха с безразличието на Ууд към облеклото. Когато популярността на Сиърс бе пораснала дотолкова, че да не могат да се отнасят към него с пренебрежение, в пресата започнаха да отбелязват, че Ууд е ветеран от Виетнам — факт, съобщаван с намек, но без никакви обяснения. Някаква учена глава го нарече „боен ръководител“ на движението. Когато Кол и Сали влязоха в залата, той вдигна телефонната слушалка.

Сали си спомни компютърната разпечатка на досието му: „Арестуван и осъден в Чикаго през 1971 г. за хулиганство“. По време на демонстрация срещу Виетнамската война на антивоенна група от виетнамски ветерани. Ууд бе еволюирал от войник в радетел за мир. „Арестуван в Калифорния през 1976 г. за притежаване на наркотик (марихуана).“ Процес, сто долара глоба. Не беше пуритан.

— Тук са — каза Ууд по телефона и го затвори.

Другият мъж с усмивка се изправи и тръгна към Кол и Сали.

— Радвам се да се запозная с вас!

„Джон Лейбовиц“ — помисли си Кол, докато стискаше ръката му. Венец къдрави кичури около плешиво кубе. Бивш конгресмен, издигнал се на власт заедно с Джими Картър и слязъл от власт с идването на Роналд Рейгън. Една могъща юридическа фирма бе наела Лейбовиц в деня, след като се провали на изборите. По време на управлението на Рейгън и Буш той се бе разхождал по залите на Конгреса и бе служил на всеки, който можеше да си позволи да му плати. Лейбовиц бе прозорлив и беше един от първите, събрали средства за предизборната кампания на Бил Клинтън, но неговите „юридически услуги“ за другите му клиенти бяха опетнили репутацията му прекалено много, за да получи назначение от президента, и половин година след встъпването на Клинтън в длъжност Лейбовиц беше станал адвокат на Фарън Сиърс.

„Не е арестуван“ — помисли си Сали, докато стискаше ръката му. Един от клиентите му обаче беше разпитван от агенти, разследващи оръжейни сделки в скандала „Иранконтри“. А друг беше разследван за рекет.

Лейбовиц кимна на гиганта, който стоеше пред затворената двойна врата.

— Предполагам, че Монаха — всъщност той се казва Артър — не ви се е представил.

— Бодро Монаха. — Кол се усмихна, сякаш го бе познал още на стълбите. — Знам го. Защитник в „Питсбърг Стийлърс“. Не играеш в професионалната лига от десетина години. Какво правиш оттогава?

— Гледам си работата.

Лейбовиц посочи към масата.

— Монаха е дясната ръка на Фарън. Занимава се с организационните въпроси.

„А така също командва група здравеняци, които информаторът на БАТО е посочил като клиенти, опитващи се да купят автоматично оръжие“ — помисли си Кол.

— Обаче се чудим — с равен, безизразен глас каза Джеф Ууд, — какви сте, какво правите и защо сте тук.

— Къде е господин Сиърс? — попита Кол.

— Тук някъде — хладно каза Ууд.

— Когато ни съобщи за вас… — почна адвокатът.

Двойната врата шумно се отвори. За миг единственото, което се видя на прага, беше грамадното тяло на Монаха, после иззад бившия спортист се показа жена, приближи се до масата и каза:

— Аха, значи вие сте новото оръжие на Фарън.

„Лорън Кавана“ — помисли си Далтън. Кестенявата й коса се спускаше на къдри по раменете, меки линии очертаваха големите й кафяви очи. Кожата й беше с цвят на слонова кост и очевидно се нуждаеше от повече слънце. Докато сядаше, се разнесе електрическо пропукване на найлонови чорапи.

„Прекалено много руж“ — помисли си Сали.

Лейбовиц ги представи. Кол се усмихна на Лорън. Корпоративната документация й отреждаше десетина вицепрезидентски и директорски титли в компютърните компании на Сиърс. Някакъв журналист я бе нарекъл „жената зад гуруто“. В няколко статии се твърдеше, че двамата с Фарън са или са били любовници. Агентът от Бюрото, който се беше занимавал с нея, не бе открил нито брак, нито деца.

— В нашата група от равни — рече Лейбовиц — Лорън е по-близо до Фарън от всички.

— Знам — отвърна Кол.

— Наистина — каза Лорън.

Агентът не бе сигурен какво долавя в гласа й: въпрос, твърдение или обяснение.

— Но — продължи адвокатът — тя също не знае нищо за вас.

— До вчера — прибави жената, — когато Фарън съобщи, че работите за нас.

— Искаме да знаем какви сте — настоя Ууд.

— Господин Сиърс… — започна Кол.

— Фарън — поправи го Лейбовиц. — Той не обича да го наричат „господин“.

— Ние сме политически съветници — каза Кол.

— Да — рече адвокатът. — Фарън ни каза, че сте свързани с „Джеймс груп“. Че ще правите проучвания и наблюдение, макар да не сте в списъка на нашите сътрудници.

— От „Джеймс груп“ получаваме хонорарите си — каза Сали. — А колко взимат те, ще трябва да питате тях.

— Вече го направих — отвърна Лейбовиц.

Кол и Сали спотаиха дъх.

— Председателят — познавам го от президентската кампания — потвърди вашата… връзка. Похвали работата ви.

Шефът на рекламната фирма „Джеймс груп“ се беше съгласил да гарантира за агентите на Бюрото, без да иска подробности.

— Дължим му големи благодарности — каза Кол.

— Тук е Вашингтон. Сигурен съм, че ще си ги получи под съответната форма — отбеляза Лорън.

— Но много мъгляво ми отговори на въпроса точно какво сте направили за него и какво бихте могли да направите за нас — прибави адвокатът.

— Тук сме с временен договор — отвърна Кол. — Не сме сигурни дали ще можем да ви помогнем.

— Фарън смята, че след като сте обсъдили предизборните прогнози… — започна Сали.

— Той упорито отхвърля прогнозите — прекъсна я Лорън.

— Твърди, че не е възможно еднозначно да се определи какво точно изгражда — прибави Ууд. — А статистическите прогнози създават впечатления, които заместват действителността, вместо да ти кажат какво е положението.

— Онова, което иска да направим — рече Кол, — е да проверим тази идея. И някои други.

— И все пак кажете какво точно ще правите тук? — попита Лорън.

— Ще следим всичко — отвърна агентът. — Като наблюдаваме вас и всички, които работят с вас, като присъстваме на заседанията и митингите ви, като наблюдаваме хората, свързани с Фарън, ние ще получим представа за неща, които ще можем да анализираме и после да се насочим към…

— Звучи адски тъпо — прекъсна го Ууд.

В смълчаната стая струеше слънчева светлина.

— Обаче — обади се Лейбовиц, — американската политика си е такава.

— Фарън ви иска тук и толкова — каза Лорън.

— Тук сме, за да ви помогнем — отвърна Сали.

— Разбира се. — Лорън я прониза с усмивка. — А сега Фарън иска да се срещне с вас. Монаха ще ви заведе.

Тя се изправи. Погледът й претегли Сали и се плъзна по Кол. После излезе. Лейбовиц и Ууд я последваха.

Монаха поведе Кол и Сали нагоре по стълбите. Разговорите откъм офисите долу стихнаха. През витражите се процеждаха слънчеви лъчи. Червеникавокафявият килим приглушаваше стъпките им и водеше като червен език към една затворена врата.

Мъжът на дървения стол пред вратата носеше черен костюм, черен пуловер със затворена яка и черни обувки. Той се изправи на крака с плавна гъвкавост, отлично позната на Сали.

— Нови хора, Нгуен — съобщи Монаха.

Мъжът в черно остана неподвижен, с отпуснати ръце.

— Чуйте какво ще ви кажа — изръмжа Монаха. — Моята работа е да се грижа с него да не се случи нищо. Не ми се пречкайте на пътя.

— Онова, което ще правим, зависи от твоя шеф — отвърна Кол.

— Той не е „мой шеф“. Вие сте наемници, но аз не съм. Мястото ми е тук. В случай че се наложи да избира между мен и нищожества като вас, Фарън даже няма да ви махне за сбогом, ако реша да ви изритам задниците на улицата.

— Тук сме, за да ви помогнем, а не да ви създаваме проблеми — рече Сали.

— За мен няма да сте никакъв проблем — отвърна Монаха. — Повярвайте ми. — Огромната му лапа побутна Кол към стаята. — Фарън каза, че ще се срещне само с вас.