Джеймс Грейди
Брутално (13)

13.

Кол за пореден път напълни чашата си с кафе от каната, после седна на леглото, за да се обуе. Светът зад прозореца на хотелската стая изсветляваше от черен в сивкав. Измамна зора смекчаваше жълтия блясък на лампите. Той се огледа: „Не е като апартамента ми във Вашингтон“.

После замръзна: „Не, тъкмо тази хотелска стая бих могъл да нарека свой дом“.

Кол живееше под наем в апартамент с една спалня във висок жилищен блок, който попадаше точно извън границите на Вашингтон, в Мериленд. Инспекторът поклати глава. „Защо живея в апартамент, който чувствам като хотелска стая?“

„Завържи си връзките“ — каза си той.

Клетъчният му телефон иззвъня.

— Ало.

— Трудно е да ви открият за човек, който твърди, че щял да е постоянно тук — каза женски глас.

„Лорън Кавана. Обажда се от Вашингтон, на адски голямо разстояние оттук.“

— Не очаквах да ме потърсите — отвърна той.

— В службата ви ми казаха, че ви няма. Настоях и ми дадоха този номер.

— Естествено — каза Кол. Жената се бе свързала с централата и й бяха отговорили с фалшивото име на рекламната фирма.

Дз-з-зън! Телефонът в хотелската стая иззвъня.

— Какво е това? — попита Лорън.

— Не се безпокойте — отвърна Кол. Апаратът до леглото иззвъня пак. — Просто друг телефон.

— Къде сте?

Той хвърли поглед към студените пържени яйца върху таблата, донесена му от обслужването по стаите. Върху леглото бяха пръснати снимки от местопрестъплението — снимки на човека, убит в телефонната кабина.

— В чуждо жилище — отвърна Кол.

— Е — каза Лорън, — тя е късметлийка. Кога ще наминете насам?

— Не съм сигурен, че ще успея днес.

— Хм.

— Има ли някакъв проблем? — Хотелският телефон замлъкна.

— Отсъствието ви ме кара да се чудя — каза тя. — Да се чудя какво правите — за нас. И дали си струва.

— Госпожица Пикет е там, нали?

— О, да. Цъфна първа сутринта, при това съвсем свежа. А снощи си тръгна последна. Явно знае как да се справя с времето.

— Имаме да правим много проучвания — отвърна Кол.

— Аха. Проучвания. Предпочитате да стоите отзад, да наблюдавате и да не пипате нещата със собствените си ръце.

— Върша си работата — каза той. — Защо ме търсите?

— Забелязах, че през последните два дни ви няма.

— Липсвам ли ви?

— Не още. Но трябва да знаете нещо.

— Защо не го кажете на Сали? Можете да работите с всеки от двама ни.

— Вие сте главният. А аз искам да работя на това равнище. — Тя му съобщи информацията, която смяташе, че трябва да знае, и без да се сбогува, затвори телефона.

Кол се прехвърли на хотелския телефон и се свърза с Ник Шърман.

— Защо не вдигна слушалката, когато те търсих? — измърмори вашингтонското ченге.

— Бях зает — отвърна Кол. — Гласът ти звучи ужасно. Проблеми с коляното ли?

— Нищо съществено — рече Ник. — Идентифицирахме трупа с прерязаното гърло от гората: Кристофър Дж. Харви.

— Багажът ти събран ли е?

— Винаги. Защо?

— Трябва да сменим резервациите за полета — отвърна Кол.