Джеймс Грейди
Брутално (7)

7.

В сноповете слънчеви лъчи, които проникваха през прозорците на островърхата кула, бяха увиснали прашинки. Голямата стая беше празна — ако не се броеше мъжът, седнал по турски върху рогозката на пода. Носеше черни памучни панталони, свободна синя риза с отворена яка и черни китайски чехли.

Вратата зад Кол се затвори. „Не ме вижда. Лицето му е обърнато насам, но не ме гледа“ — помисли си агентът.

— Господин Сиърс?

— Това бяха първите думи, които ми казахте при запознанството ни — каза мъжът на рогозката. — Нарекохте ме „господин Сиърс“. Не „черньо“, „ей, ти“, „затворникът“ или „момче“: нарекохте ме „господин“.

— Струваше ми се, че така е най-подходящо — отвърна Кол.

— Но изобщо не беше обичайно. Влязохте в стаята за разпити във вашия отдел в Бюрото. Аз носех сини затворнически дрехи и бях прикован с верига за пода.

Фарън Сиърс се изправи от рогозката, разгъвайки се като пеперуда.

„Този път очите му не излъчват омраза“ — помисли си Кол.

Ръкостискането на Фарън бе сухо и твърдо.

— Справили сте се много добре — каза агентът.

— А вие как се справихте?

Кол сви рамене.

— Съжалявам, ако съм ви накарал да чакате тази сутрин.

— Не съм ви чакал — отвърна Фарън. — Седях.

— Така ли го наричате?

— Наричам го да съм тук — усмихна се Фарън Сиърс. — Радвам се да ви видя. Когато признах пред себе си, че ви дължа благодарност, вие вече не бяхте там. Затова сега ви благодаря за тогава.

— Просто си вършех работата — каза Кол.

— Не. Изпълнявахте дълга си. Това трябва да ви е направило популярен в работата ви.

— Списъкът ми за танци е запълнен.

После — тъй като истината отчасти принадлежеше на този усмихнат чернокож мъж — Кол му каза нещо, което никога не беше дръзвал да произнесе на глас:

— По дяволите, години наред ме прехвърляха от една дупка в друга. След това попаднах в група за борба с мафията и усилията ми получиха признанието на шефа ми, който не даваше и пукната пара за политическите правила на играта. Включи ме в оперативна група, постигнахме страхотен успех и така нататък.

— И никой вече не ви обвиняваше, че сте освободили радикален терорист от „Черните пантери“, така ли?

— Повече никой не ме е наказвал заради това — каза Кол.

— Никой не наказа и четиринайсетте чикагски ченгета, които разбиха апартамента на лидера на моята партия и го убиха, както си спеше в леглото.

— Вас поне не ви убиха — рече Кол.

— Тези кретени изобщо не разбираха, че трийсетгодишната или доживотна присъда ще ми даде целия свят. Назначиха ме на работа в щатския център за обработка на данни като в плантация, закопчан с едната ръка за стар компютър. Но след шест месеца аз вече можех да програмирам онзи динозавър по-добре от всички.

Фарън се усмихна.

— Реших, че подаването на жалба за нарушаване на гражданските права от страна на Бюрото ще е загуба на време. И тогава се появихте вие.

— Не е нужно да си гений, за да се запиташ защо седем служители от чикагското полицейско управление — от отдела за разузнаване на организираната престъпност — са ви спрели за „рутинна“ пътна проверка. Обикновените ченгета…

— Честните ченгета — поправи го Фарън.

— … формално бяха проследили пистолета, който твърдяха, че видели пъхнат в колана ви. Открили собственика му — той го бил обявил за откраднат. И крадецът бил заловен от едно от ченгетата, които ви арестуваха.

— Казах ви: те ми го подхвърлиха…

— Не са ви го подхвърлили. Купили сте го в Индиана.

— Съвсем законно — потвърди Фарън Сиърс. — И когато го оставих в багажника на онази кола, цевта му беше по-дълга, отколкото на онзи пистолет с рязана цев, който се появи в съда. Знаеше го даже агентът, внедрен в „Пантерите“.

— Случаят е приключен. Сега сме тук и вашите хора не ни вярват.

— Достатъчно умни са.

— Какво сте им казали?

— Че сте тук, за да ни помогнете — отвърна Фарън. — Свикнали са с необичайните ми идеи, затова ще повярват в прикритието ви, щом аз им го казвам. Не могат дори да си представят, че бих ги предал.

— Кой иска да ви убие?

— Не повече от двеста-триста хиляди души.

— Това много ще ни помогне. Опитайте нещо по-просто: кой във вашата организация би могъл да е шпионин или предател?

— Последния път, когато ме предаде, Юда работеше за ФБР.

— Сега аз съм ФБР. И ще запазя живота ви. Това ми е работата.

— Единствената причина, поради която се съгласих да ви допусна тук, е да откриете кой ще ни предаде. И според сделката ни тази работа трябваше да свършите вие и никой друг. После ми казаха, че не сте сам.

— Нали трябва да спя. Да търча из страната, за да гоня лошите и да ви охранявам. Прост физичен закон — не мога да съм едновременно на две места. Затова ще имате двама закрилници. — Кол не разкри тайната за Ник Шърман. — Агент Сали Пикет и аз. Веднъж край вас ще е единият, друг път — другият. Вярвайте й, колкото вярвате и на мен.

Фарън се усмихна.

— Добре — каза Кол. — Ще ни трябва неограничен достъп до…

— Не — отсече Фарън.

— Какво?

— Сделката ни не предвижда да позволя на ФБР и Белия дом да надзъртат във всичките ми дела и да измъкват каквато информация си поискат, за да я използват както си поискат.

— Знаете, че не съм тук за това.

— Това може да не е задачата на агент Кол. На него му вярвам. Ами хората в Белия дом? Тяхната задача е да останат на власт. Ако въвлечете живота и работата ми в своето разследване, те ще пресяват всичко, което научите, и ще използват каквото могат срещу мен.

— Никой няма да ме използва срещу вас.

— Вие не сте в състояние да контролирате шефовете си.

— А вие имате предател в обкръжението си. И убиец някъде навън. Как да ги открия, щом ми затваряте очите?

Фарън сви рамене.

— Сега нямам време да се срещна с партньора ви, но трябва да приема, че се нуждаете от такъв. Или да се избавя от вас. Но не си мислете, че като се съгласявам с това, ви разрешавам да правите нещо повече от вече договореното. От сега нататък ще трябва да питате за онова, което ви трябва. И аз може би ще ви отговарям.

— Това може да не е достатъчно, за да останете жив.

— Не ме е страх. — Фарън се усмихна на човека от миналото си.

„Засега остави нещата така“ — каза си Кол, огледа празната стая и попита:

— За какво мислехте, докато седяхте тук?

— За нищо.

— Защо тогава го правите?

— Ако си в състояние да стоиш неподвижно, можеш да осъзнаеш безкрайността.

— Но вие сте си набелязали голяма цел — каза Кол. — Сега работата ми е да се погрижа за това.

И стана. Ризата му бе подгизнала от пот. Когато пръстите му докоснаха хладната брава на вратата, Фарън каза:

— Навремето, когато се видяхме за пръв път… до каква степен ви бяха известни нещата?

— Знаех достатъчно, за да си върша работата.

— Знаехте ли, че съм виновен?

Стаята се разтърси, сякаш от гръм.

— Полицията беше права: готвех се да унищожа колкото мога повече от ченгетата, които убиха лидера на моята партия.

— Те ми попречиха да сторя това зло — продължи човекът, който командваше движение, разбунило цяла Америка. — Поради користни причини и с незаконни методи.

— Но вие — прибави той и погледна към Кол, — вие ме спасихте от последствията от греховете ми.