Джеймс Грейди
Брутално (34)

34.

В събота вечерта монтанският пътен патрул откара Кол и Ник от Шото, за да се качат на самолета си. Оставиха агента от оперативното бюро в Монтана да обяснява злополучното нападение на ФБР срещу къщата на заподозрян престъпник. Специалният агент излъга пред телевизионните камери, без всъщност да знае истината. Той изобщо не спомена за инспектор Кол или за разследването.

Когато Кол и Ник си заминаха, местните агенти откриха в развалините компютри, оръжия, японски меч, книги — сред които оръжеен каталог и биография на убиец на президент, написана от бивш президент. Намериха поставена в рамка статия от вестник за изчезнала тийнейджърка от Уайоминг, както и смачканата полицейска радиостанция.

Гърдите на Кол го боляха там, където в бронираната жилетка се беше забило парче от вратата. Лицето на Ник бе натъртено и той провлачваше крака си. Докато пожарникарите доброволци от Шото обливаха горящата къща с вода, един от заместниците на шерифа предложи на двамата агенти по глътка бърбън, но те отказаха.

— Благодаря, нямам нужда от алкохол — излъга Ник.

— По дяволите, кога друг път е време да му удариш едно, ако не сега?

Ник погледна Кол и отвърна:

— Щом сега не се нуждая от алкохол, няма никога да се нуждая, нали?

— Както искате — каза заместникът, отпи от бърбъна и забеляза треперещите ръце на детектива, който за малко не беше загинал.

— Инспекторе — каза експертът от военновъздушната база „Малстром“. — Намерих устройство за дистанционно взривяване.

— Искате да кажете, че специално е избрал момента, в който да го задейства? — попита Кол.

Когато групата за претърсване откри тунела, Кол вече знаеше.

— Кърт Ванс — каза той по време на обратния полет до Вашингтон. — Той убива с нож, пистолет, бомба, електрически ток. Разбира от компютри, известни са му полицейските процедури. Планира за много, много време напред. Изчаква враговете му да навлязат в смъртоносната му зона и не му пука, че на един изстрел разстояние от него е пълно с ченгета. Как да спреш такъв тип?

— Трябва да го убиеш — отвърна Ник.

На последната снимка на Кърт Ванс, която откриха властите в Монтана, се виждаше пъпчив рошав ученик от първите класове на гимназията.

— След това трябва да е отсъствал винаги, когато е било ден за снимки — каза шерифът.

— Но вече е бил разбрал кой е — отвърна Ник. — Не е имал нужда от снимки. Не е искал да го види никой.

— Обаче години по-късно Крис Харви го въвлича в плана за убийство на Фарън — прибави Кол. — Какво получава от това Кърт Ванс?

— Не съм сигурен — каза Ник. — Все още.

Пратиха по факса гимназиалната снимка в централата на ФБР, където компютърните специалисти „състариха“ образа, за да получат вероятното лице на един по-възрастен Кърт Ванс. После направиха варианти с различни бради, мустаци и очила.

„Бял мъж, приблизително 1.80 м, 75 кг, 38 г., къса кафява коса. Не са известни особени белези, татуировки или отличителни характеристики. Въоръжен и извънредно опасен. Търсен за опит за убийство на специални агенти от ФБР и обвинен в убийства.“

До понеделник всички оперативни бюра на ФБР разполагаха с копия на снимките. До вторник копията се получиха във всеки местен или щатски полицейски участък.

— Иска ми се твоите компютърни снимки да бяха по-точни — каза Ник. — Лицето, което ни дадоха, може да е едва ли не на всеки.

— Но сега поне можем законно да го издирваме — отвърна инспекторът. — Не се налага да внимаваме за онова, което крием.

Съветникът на заместник-министъра телефонира на Кол в самолета.

— Изпусна го!

— Планът се беше провалил още преди да пристигна на мястото. — Кол му разказа за полицейската радиостанция и как прекалено нетърпеливите местни ченгета бяха нарушили радиомълчанието.

— Вярно ли е? Някой може ли да опровергае тази версия? Можем ли да я използваме?

— Не ми пука.

— Не те пратихме там, за да се провалиш, инспектор Кол.

— Не съм разрешавал и да ме прецакват.

— Работата ти…

— Жив ли е още Фарън Сиърс? — попита инспекторът.

Реактивните двигатели отнасяха самолета на изток.

— Недей да се проваляш отново, Кол. — Съветникът затвори.

 

 

В неделя сутринта в секретната квартира Ник каза на Кол и Сали:

— Веднъж вече шефовете ни прецакаха. И пак ще го направят.

Сали за пореден път напълни чашата си с кафе от термоса. После напълни и чашата на Ник — неговите ръце трепереха. „От сблъсъка със смъртта е“ — помисли си тя.

— По дяволите, сигурно дори тук са сложили подслушватели — каза Ник.

— Няма значение — отвърна Кол. — Те ни трябват. — Той се обърна към Сали: — Свърши страхотна работа.

— Ето какво имаме — без да обръща внимание на похвалата, рече тя. — Първо, парите. Пачките в гардероба. Фарън всяка седмица получава по един тон поща. И всяка седмица хората му пращат пари.

— Даряват пари на милиардер — подметна Ник. — Обичам Америка.

— Не на него, а на Движението му — каза Сали. — Личен ангажимент. Хората са искрени в своята…

— И какво от това? — прекъсна я Кол.

— Затова групата по финансови престъпления в Бюрото извърши ревизия на даренията. Според статистиките и документацията на Фарън поне дванайсет пъти през последните седем месеца седмичните приходи не са излизали с по няколко хиляди долара.

— Значи сега на гърба му висят крадец, предател и убиец — измърмори Ник. — Крадецът не би се опитвал да убие собствения си източник на доходи, нали?

— Но заговорите имат нужда от пари в брой, които да не могат да се проследят — възрази Сали. — Така че крадецът и предателят навярно са един и същ човек.

— За каква липсваща сума става дума? — попита Кол.

— Около 74 000 долара.

— Това е достатъчно, за да се забележи.

— Не и ако си свикнал да боравиш с милиарди — отбеляза Сали.

— Какво друго? — каза Кол.

— Джеф Ууд има на своя сметка 200 000 долара, прехвърлени извън Движението за необозначен проект. Джон Лейбовиц има 94 000 долара за общи разходи. Миналата година Лорън е теглила суми на два пъти, първо 500 долара, две седмици по-късно още 11 000. Без да ги оправдава или връща.

Кол пресуши кафето си.

— Фарън е дал за кръстоносния си поход 20 милиона от собствените си пари. Какво друго разбра от компютъра му?

— Хакерите продължават да работят. — Сали погледна бележките си. — Прегледали сме 204 369 съобщения до Фарън по Интернет. Не трябва да се тревожим за онова, което се получава в момента. Ууд и Фарън ни дадоха достъп до него. Проверяваме всеки път, щом го опърлят.

— Опърлят ли? — едновременно попитаха Ник и Кол.

— Термин от компютърната мрежа за… нападка, обида, нещо странно.

— Кодът на Ууд беше достатъчно силен, за да ни позволи да изсмучем файловете, но много от тях имат индивидуални пароли, които не ни позволяват да ги прочетем. — Тя се усмихна. — Нашите хакери искаха да ги дадем на Националната агенция за сигурност и да помолим да пробият паролите.

— Някой е пратил имейл на нашия убиец Ванс от чикагската централа на Фарън — каза Кол. — Може би Ванс и вътрешният човек използват и Интернет, за да…

— Ако вътрешният човек съобщи на Ванс, че сме тук под прикритие и че в същото време сме по следите му…

— Ами онзи чикагски проект? — попита Ник.

— Ние не разследваме Фарън — отвърна Сали. — Търсим онзи, който иска да го убие.

— Остави Чикаго на мира — каза Кол. — Изглежда, скоро ще разберем за това от телевизията. Ако идем да се ровим там, няма да сме в състояние да запазим прикритието си от хората на Фарън, от враговете му и от цяла глутница репортери. Освен това е възможно да му навлечем неприятности, които не заслужава.

Сали взе от масата една папка.

— Анализаторите на снимки от ЦРУ откриха нещо на кадрите от митингите на Фарън. Използваха компютри, за да дигитализират всяка снимка, после пуснаха програма за търсене на повтарящи се лица. От всичките им резултати вниманието ми привлякоха ето тези.

Първата снимка беше увеличена фотография на азиатец в делови костюм. Зад рамото му отчасти се виждаше друг азиатец със слънчеви очила.

— Застанал е на края на тълпата в Тусон — каза тя. — Тук е в аудиторията в Канзас Сити. В друг костюм.

— Скъп костюм — отбеляза Ник. — Не като на среден наемен убиец.

— А тук е на митинга в Нюарк — продължи Сали. Третата снимка показваше азиатеца, застанал до двайсетинагодишен мъж, очевидно потомък на скандинавската раса, в консервативен делови костюм. Двамата се бяха облегнали на багажника на автомобил.

— Проверихме регистрационния номер — каза Сали. — Колата е взета под наем. Кредитната карта, с която е било платено, е на „Файн, Хайфиц и Милър“. Голяма вашингтонска юридическа фирма.

— И ЦРУ може да прави това с компютрите си — толкова бързо? — попита Ник.

— Можем да вземем твоята снимка, да я дигитализираме и да те поставим в която и да е друга. След пет години сам ще го правиш с домашния си компютър.

— Още едно измерение на реалността отива по дяволите — подметна Кол.

— Но голямата находка е това. — Сали им показа снимка на същия азиатец, свил се в шлифера си. Образът бе увеличен, за да се вижда лицето му. Тя им подаде следващите кадри: първо близък план на лицето на азиатеца, после снимка под голям ъгъл, на която мъжът стоеше на края на тълпа, след това изглед отдалече, на който тълпата изпълваше улицата пред голяма къща.

— Бил е в Чикаго на митинга на Фарън, който е проведен по обяд в същия час, в който е пратен имейлът до Ванс в Айдахо. Този тип просто е бил пред сградата, от която е било пратено съобщението.

— Среща — прошепна Ник.

— Кой е той, по дяволите? — попита Кол.

— Единственото, което знаем, е, че може да е свързан с онази вашингтонска юридическа фирма, която е наела колата в Нюарк.

Кол разтърка очи.

— Да си вдигне ръката всеки, който е спал повече от три часа на нощ през последните няколко дни.

Никой не помръдна.

— Адски е трудно да се разправяш с юридически фирми — каза Сали.

— По дяволите, всички са крадци — рече Ник.

— Част от тях са ни шефове — отбеляза Кол.

— От крадците или от юристите имаш предвид? — попита Сали.

— Добре — каза инспекторът. — Имаме Кърт Ванс. Според мен той е нашият убиец. Тръгнал е срещу цялата проклета система. Имаме и този човек: независимо дали ще го наречем преследвач, или почитател, той наистина се интересува от Фарън. Но единствената ни връзка с господин Азиатския преследвач е вашингтонска юридическа фирма, което означава, че трябва внимателно да заобиколим такива неща, като права на клиента. Днес следобед всички оперативни бюра ще получат средно приоритетно запитване за всякакви въпроси, които разследват и в които мъж от азиатски произход е представляван от… как се казваше онази юридическа фирма?

— „Файн, Хайфиц…“ — започна да чете Сали.

— Всички обичайни заподозрени — прекъсна я Кол.

— В крайна сметка ще получиш на бюрото си стотици факсове — каза Сали. — Фирмата е голяма. Много клиенти се нуждаят от помощ при срещата си със закона. Освен това може да е някой от юристите, а не клиент.

— Най-вероятно намесването на голяма вашингтонска юридическа фирма, чиито служители имат приятели от колежа — и в която мечтаят да работят мнозина от Министерството на правосъдието, ще нервира шефовете ни — каза Ник.

— Тъкмо затова постъпвам толкова внимателно. И за да не ги ядосаме, утре ще проверим предчувствието им за готов на убийство бизнес конкурент.

— Да си вдигне ръката всеки, който искрено се вълнува дали шефовете са доволни.

Пак никой не помръдна.