Джеймс Грейди
Брутално (16)

16.

Влакът се носеше към Вашингтон. Далтън Кол седеше сам и гладеше сумрачния свят от комини на петролни рафинерии и крайпътни гета, прелитащ покрай прозореца. В лимузината в Нюарк Джеф Ууд му беше казал: „Фарън обича да пътува с хората си“. Това означаваше, че Сиърс, неговият адвокат, военният ръководител и шефът на охраната пътуват в следващия вагон заедно с десетки други граждани, някои от които сигурно бяха разпознали важната персона. Във вагона на Кол бяха Нгуен и един от бодигардовете на Монаха.

Свистенето на нощния въздух се промени: вратата между вагоните се отвори и затвори.

Неясно петно: златист костюм, коляно, проблеснало под полата. Лорън се намести на седалката до Кол, отметна кичурите кестенява коса от лицето си и каза:

— Ако седна тук, обещавате ли да не ме нападате?

— Не е в стила ми първи да нанасям удар.

— Мислех, че в стила ви не е и да се правите на герой. Защо го направихте?

„Погледни през прозореца, за да не вижда очите ти и да не усети, че я лъжеш.“

— Ами щом го видях и…

— Действието дойде съвсем естествено — довърши вместо него тя. — Логично е. Но сте имали куража да го свършите докрай, наистина да го направите.

„Погледни пак към нея.“

— Нямах друг избор.

Усмивката й бе топла.

— Видели сте какво е положението, разбрали сте какво искате и сте направили каквото е трябвало. Знам как е.

— Не беше точно съзнателно съставен план — отвърна той.

Тя пак отметна косата си.

— Плановете изобщо не се реализират така, както са замислени. Някога имах план да срещна рицар в блестяща броня.

— Мислех си, че сте го срещнали.

— Фарън ли имате предвид?

Кол кимна.

— В последно време той е повече Мерлин Вълшебника, отколкото сър Ланселот.

Влакът продължаваше да лети.

— Как се запознахте? — попита инспекторът.

— Вие да не сте историк?

— Нещо такова.

— Наистина ли? — Тя го остави да усети иронията й и погледна през прозореца. До залез не оставаше много време.

— Бяхме в една и съща подготвителна група. В „Мултинационална бизнес апаратура“, Санта Круз. Назначени в рамките на политиката за даване на възможности на жените и малцинствата. Една странна жена. И един чернокож — не точно бивш затворник, тъй като присъдата му беше анулирана. През първите няколко месеца носеше очила. Фарън има отлично зрение. Очилата криеха огъня в очите му. Но ако бяхте там, сигурно щяхте да усетите дима.

— А вие сте били там — отбеляза Кол.

— Повече, отколкото белите типове от МБА в закопчани догоре бели ризи и съвършени вратовръзки. Те се страхуваха от мускулите му, а не от ума му.

— А вие от какво се страхувахте?

— От абсолютно всичко в него — призна Лорън. — По дяволите, той беше всякакъв: злобен чернокож радикал и избуял в затвора истински гений, който си пробиваше път в големия бизнес.

Тя срещна погледа на Кол.

— Знаете ли, че бяхме любовници?

Ритъмът на влака беше като сърдечен пулс: туп-туп, туп-туп.

— Щом ще сте историк — рече тя, — трябва да сте наясно с миналото.

— Кога престанахте да се боите от него? — попита той.

— Ако ми кажете, и двамата ще знаем.

— Съмнявам се, че изобщо някога сте се страхували от нещо — рече Кол.

— Страхът е удивително нещо. — Лорън сви рамене. — Стига да си сложиш съответната маска, ще се изненадаш какво си в състояние да направиш и какъв можеш да бъдеш.

Влакът фучеше покрай складовете и фабриките в сумрачните предградия. На една тухлена стена се мярна реклама: „Гарантирано унищожаване на секретна документация“.

— Мислех си, че работата на рекламните агенти е да говорят — каза Лорън.

— Не съм съвършен — отвърна Кол. — Защо сте била странна?

— Аз съм от Калифорния — рече тя. — Там вярваш на всичко, каквото ти кажат. Дискомузиката не беше единственото, което се разпространи през седемдесетте. Пък и бях млада.

— И сега не сте стара.

— Горе-долу на една възраст сме и не можем да заблудим никого.

— Може би не е чак толкова зле — излъга той. — Сърфистка ли сте били?

— Ами! Мама умря, когато бях на десет — по цял ден цигари и чукане по клавишите на касовия апарат в „Джайънт Фуудс“. Това беше преди ние, компютърните гении, да измислим скенерите и щрих кодовете. Татко беше на държавна работа — когато бе трезвен. Какъв ти сърф! Имахме пари колкото за второкласно училище.

— Би могло да е и по-зле.

— Сякаш не знам.

— И после се появи Фарън.

— После се появи Фарън. Дори не смеех да го заговоря, докато… един ден на паркинга той се приближи и… и постави длан на ръката ми. Най-невинно. Но очите му направо ме изгаряха. „Не се тревожи — каза той, — можем да идем на по-добро място.“

— Изглежда, е бил прав — рече Кол.

— Отначало не изглеждаше така. Но още бях толкова млада… Не бях в състояние да проумея всичките му ходове. Сега обаче в борбата на бивш затворник срещу някой наперен корпоративен ръководител не бих се поколебала да заложа на затворника. Той играе така, сякаш ще си изяде ушите, ако не успее да се подсигури отвсякъде.

— Фарън прекара най-големия расист във фирмата — който случайно беше и от големите клечки във фирмата — продължи тя. — Гаднярът му с гадняр вдигна страхотен скандал, наричаше го „негро“, каза му, че защото е чернокож, никога няма да постигне нещо повече от това да чука на клавишите.

— И Фарън му го е начукал — каза Кол.

— Бил ли си в затвора? — попита Лорън.

— Случвало ми се е — отвърна той. — И как двамата с нашия лидер сте стигнали от онази компания…

— До този влак ли? С помощта на един страхотен адвокат от Сан Франциско и няколко записа на Фарън. И МБА, изправила се пред опасността от милиони долари разходи по съдилища, от стачки и така нататък се съгласи да си плати. Фарън получи пари в брой, а също двайсетгодишен договор за разработка на спомагателен софтуер за всички компютри в МБА. Задължението беше едностранно: МБА трябваше да купуват само от Фарън, но той можеше да продава на когото си иска. Мислеха си, че дават на „момчето“ няколко долара и незначителен договор да им продава „спомагателен“ софтуер, който така или иначе им трябва. Смятаха, че евтино са се избавили от него и че в същото време са извлекли изгода от това.

— Но после са разбрали, че софтуерът на Фарън контролира всичките им компютри — каза Кол.

— И компютрите на всички останали. Той притежава бензина за информационната магистрала. И го продава туба по туба.

— Изобщо не беше толкова лесно — продължи тя. — Парите на фирмата свършиха, разработването на софтуера закъсняваше, складът ни изгоря. Фарън не се отказа. Помогнаха парите от застраховката за пожар.

— И ти вече си била с него — каза Кол.

— А можех ли да не бъда? — замислено се усмихна Лорън. — Фарън се нуждаеше от някой, който да се занимава с подробностите, докато той разработва големите програми. Аз пък се нуждаех от някой, който ужасно да се нуждае от мен и който да притежава достатъчно магнетизъм, за да ме задържи.

— И още си с него.

— Не като преди. Магнитите губят заряда си. Но след като всичко свърши, аз продължавах да съм номер две в неговата империя, по-могъща, отколкото изобщо съм сънувала, по-богата, но… Какво правиш, когато стигнеш там и все още ти остава много време?

— Не знам — отвърна Кол. — Ти какво направи?

— Продължих — каза тя. — После започна всичко това. Веднъж, когато се опитваше да ме накара да проумея защо се отказва от всичко онова, за което аз — ние — бяхме работили толкова усилено, той ми каза, че сякаш някой е заредил в него основна програма. И после го е включил, за да може да вижда. Казах му, че вече съм взимала LSD. Когато действието свърши, можеш да мислиш само за нова доза.

— Но си останала с него.

— Може би защото искам да видя докъде ще доведе всичко това.

— Докъде ще доведе теб ли?

— Кажи ми, когато стигнем, става ли?

Влакът се носеше напред.

— Длъжник си ми — каза тя.

— Какво?

— Ти рискува живота си, за да спасиш бившия ми любовник, настоящия ми шеф, моя гуру. Разбира се, постъпил си адски глупаво, но въпреки това си сладур.

— Сладур ли?

Тя докосна подутата му буза.

— Боли ли?

— Ох, не пипай. — Лорън бавно свали ръката си и той попита: — Защо да съм ти длъжник?

— Ти се опита да окажеш съществено въздействие върху живота ми. Без да съм те молила. Затова сега си ми длъжник. Пък и ти казах тайните си. И тайните на Фарън. Докато беше обикновен наемник, ти имаше законно задължение да ги пазиш. Но след като си решил да станеш герой, задължението ти е морално.

— И какво ти дължа? — попита Далтън.

— Просто вече никога не можеш да ме предадеш.

Кол я погледна. Очите й бяха кафяви.

— Ако го направиш — каза тя, — завинаги ще ти тежа на съвестта. Освен това си длъжен да ми кажеш защо един рекламен агент се хвърля срещу пушка и ходи като пума. Но сега ми остават само два часа път и после ще трябва да се сблъскам с реалния свят. Събуди ме, когато стигнем, става ли?

И затвори кафявите си очи, без да дочака отговора му.

Влакът тракаше в мрака. Самотен прожектор освети група дървета край релсите. По лицето, затворените очи и неначервените устни на Лорън падаха кичури кестенява коса. Нощта фучеше покрай студеното стъкло.

 

 

Сали вървеше по прехода между седалките. Влакът се люлееше. Кол трябваше да е някъде в предния вагон.

— Здрасти — каза Фарън Сиърс. Седеше с лице към локомотива. В скута му имаше лаптоп, екранът излъчваше синя светлина.

— Заповядай — покани я той, вдигна якето си от отсрещната седалка и го пусна на пода до краката си. — Поседни при мен.

Бодигардът с военната подстрижка седеше оттатък пътеката.

— Ти работиш — каза Сали. — Не искам да ти преча.

— Просто си играя. — Той се обърна към бодигарда. — Добре сме.

Мъжът се изправи, кимна и тръгна към Монаха. Празната седалка срещу Фарън притегляше Сали като магнит.

— Седни де — подкани я той. — Прави ми компания. Пътуването е дълго.

Имаше също толкова основателни причини да остане, колкото и да продължи. Тя седна и ръцете й загладиха гънките на панталоните й, сякаш бяха прекалено къса пола, която трябваше да придърпа под коленете си.

— С какво се занимаваш? — попита Сали.

Фарън остави лаптопа до себе си.

— Знаеш ли какво е Интернет?

— Предпочитам ти да ми кажеш.

— Интернет е като гигантски електронен кибернетичен колектив, в който може да се включи всеки, разполагащ с компютър и телефон, мрежа от общи данни. Действа денонощно. Интернет е постоянно нарастващ организъм.

— Какъв организъм?

— Какъвто се получи — отвърна той. — Ако Джордж Оруел беше писал за действителната 1984 година, щеше да отбележи, че това е годината, през която Интернет е събрал хиляда потребители, предимно в САЩ. Сега го използват почти седемнайсет милиона души от стотина страни: обикновени хора, а не „Големия брат“.

— И сега се… занимаваш с това? Тук и сега?

— Не съм свързал лаптопа си с мобифон и не съм влязъл в Мрежата, но последния път, когато го направих, качих пощата си.

— Електронната поща?

— Да — потвърди той. — Ние създадохме първия „политически“ клуб в Мрежата — „място“ в киберпространството, където можеш да се свържеш с мен и с другите хора, свързали се с мен. Табло за обяви. Интерактивен файл със съобщения и въпроси от всеки, който влезе в него.

— Колко души го използват?

— Около сто четирийсет и седем хиляди.

— Сто четирийсет и седем хиляди!

— Не всички едновременно. Във всеки един момент моят клуб има около две хиляди потребители. Съобщения и въпроси, отправени към или за мен.

— И какво правиш с всичко това?

— Свързвам се — отвърна Фарън. — Преглеждам съобщенията. Когато някое ме… вдъхнови, оставям коментар. Въпросът и моят отговор се записват, така че всички да могат да ги прочетат.

— Всички, на които компютърът казва, че си отговорил — отбеляза Сали.

Фарън се усмихна.

— Създадох система за сигурност на клуба, която надхвърля моята парола. А и паролата ми — никой не я знае, даже Лорън.

— Значи имаш една тайна от нея.

— Както и ти имаш тайни от Кол. — Той кимна към лаптопа. — На всеки четирийсет и пет дни моят клуб се прочиства. Цялата ми кореспонденция се праща в постоянен би би ес и се разпечатва в десетина университетски библиотеки, които спонсорирам.

— Словата на председателя Фарън, запазени за вечността.

— Толкова лошо ли ти е мнението за мен?

— Не, аз… Не. Просто се пошегувах.

Усмивката му бе опрощаваща.

„Не прави това!“ — помисли си тя и каза:

— Лично се свързваш със своите избиратели и в същото време все едно че държиш реч пред цялата страна.

— И всеки, с когото се свържа, осъществява лично присъствие в нещо, развиващо се благодарение на нас.

— Проповедта на планината — промълви тя.

— Абсурдно грандиозно сравнение — отвърна Фарън.

— Какво? — Сали поклати глава. Мислите й препускаха. — Речта, днешният митинг в Нюарк… Всъщност не беше много голям.

— Не беше ли? — попита той.

Тя го погледна неразбиращо.

— Пуснахме съобщение за него вчера. Само еднодневно предизвестие — и все пак събрахме над триста души — като не смятаме ченгетата, доброволците, платения персонал и агентите от ФБР под прикритие.

— Бяхме само двама.

— Да де.

— Защо?

— Организирането на традиционните политически митинги продължава дни наред с надеждата да окажат въздействие, да бъдат забелязани. За успеха им се съди по действителния брой на присъстващите. При цялата бързина, с която обявихме за митинга, истинско чудо е, че изобщо дойде някой. А и медиите бяха там. Ще стане страхотен материал. Освен това вчера съобщихме по Мрежата, че в Нюарк ще бъде разкрита „суровата действителност“. Когато потребителите на Интернет видят това, когато сравнят данните с информацията в традиционните медии, когато извикат речта ми от Мрежата…

— Светът ще напрегне слух, за да те чуе, защото шепнеше — каза Сали. — А с компютрите и Интернет те вече имат уши.

— Някои потребители даже могат да качат видеоинформация за събитието в компютрите си. Да я имат винаги, когато поискат, свободни от каквито и да било структури на телевизионните мрежи.

— А сега някой иска да те спре — отбеляза тя.

— Не се тревожа за това — отвърна Фарън. — Вече е прекалено късно. Аз съм тук. Няма никакво значение какво би могло да се случи.

— Струва ми се, че разбирам — рече Сали.

— Иска ми се да можех да кажа същото за себе си. Знам какво означава част от всичко това, но не съм в състояние да го обхвана в неговата цялост — то се развива извън мен. При това светкавично.

— Накъде ни водиш ли?

— Не, въпросът е къде сме сега и къде отиваме.

Сали все така го гледаше.

— Трябваше да има някой като мен — продължи той. — По-добре като мен, отколкото като Хитлер, Распутин или Чарли Мансън. Мрежата вече се превърна в политически инструмент: до нея се домогват десните организации, както и „официалните“ кандидати за президент. Сепаратистките бунтовници в Мексико завързват червени кърпи на лицата си и стрелят по членовете на правителството с М-16 — и организират кадрите си по Интернет. Пътят никога не съди онзи, който върви по него. Но това, че аз вървя по него в своята посока, може да ни имунизира срещу кибернетичните чудовища.

— Не разбирам начина ти на мислене — каза тя.

— Аз също.

— Накъде отиваш с всичко това? — прошепна Сали.

— Сега съм тук — усмихна се той. — С теб. Във влака.