Джеймс Грейди
Брутално (49)

49.

— Остави какво си можела да направиш ти — каза Кол на Сали, когато агентката отчаяно го изстреля да се срещнат на гара „Юниън“. — Знаеш ли какво са казали или направили те? Знаеш ли къде е отишъл Ник?

— Не — отвърна тя. — Останаха сами около час. После видях, че Ник слиза сам по стълбите. Когато потърсих Фарън, Монаха ми каза, че го нямало.

— Ник не отговаря нито на пейджъра, нито на мобифона си — рече Кол.

— Страхуваш се, че той…

— Има прекалено много неща, за които да се страхувам.

Седяха на кафе в огромната зала на „Юниън“. Вътре прииждаха пътници, бързащи да хванат влакове към домовете си, където беше безопасно, където бяха щастливи и където ги обичаха.

— Мислиш ли, че Ник е провалил прикритието ни? — попита Кол.

— Не. Поне засега. Вътрешният човек на Ванс ще си помисли, че Ник е просто поредната от загубените души на Фарън. Какво ще правиш с него? — попита тя. — С всичко това?

— Не зная.

— Харесвам го — каза Сали. — Адски го харесвам.

— И аз.

— Това няма значение, нали?

— Да — потвърди Кол. — Това е проблемът.

Инспекторът настоя да й поръча сандвич: „Трябва да си пазиш силите“. После се изправи.

— Време е да тръгвам.

— Мислиш ли, че ще го откриеш? — попита тя.

— Почини си — отвърна Кол. — Работиш по цяла нощ. Фарън каза ли защо иска да се върнеш? Каза ли какво иска?

— Не. Просто си приказвахме и…

— Ясно — прекъсна я той. — Тогава най-добре отиди.

— Щом така смяташ — каза Сали.

Тя се прибра в апартамента си. Погледна към прозореца: „Недей да мислиш. Отпусни се“. Направи кръг с глава. Вратът й пропука. Бе скована, загубила форма, още я болеше от онзи нощен скок.

Разкопча копчетата на блузата си. Сутиенът й беше черен. Блузата й полетя към леглото. Обувките отскочиха от краката й към килера. Свали ципа на панталоните си, метна ги на леглото. Господи, колко приятно бе да събуе този проклет чорапогащник! Той пропука, докато летеше към леглото. Гащичките й бяха черни.

Тя разпери ръце като разпната и отметна глава назад, затвори очи. Толкова скована. Нервна. Приклекна и докосна килимчето. Легна по очи по сутиен и гащички.

Доближи пръсти до рамото си, изпъна ръце, за да повдигне гърдите и корема си от пода, краката й — дълги и черни — останаха отпуснати зад нея, лицето й бе вдигнато към небето с отворени устни и затворени очи. Остана така, докато по страните й не потекоха ручейчета пот.

После стана и изпълни корьо — заучена система от блокове, удари и ритници. Към края бойният балет се превърна в лек танц.

„Достатъчно — помисли си тя. — Трябва да побързам.“ Но се движеше бавно. Разкопча сутиена си и го смъкна. Усещаше гърдите си напрегнати. Беше прекалено рано за цикъла й. Събу гащичките си.

Лампата в банята светеше ярко. Сали напълни мивката с гореща вода, постави ново ножче в самобръсначката си, насапуниса си подмишниците и ги обръсна. Изми й насапуниса краката си. Не обичаше да ги бръсне само заради странната диктовка на модата, но тази вечер — тази вечер зад заключената й врата бе безмилостният свят — реши да го направи.

Засмя се сама на себе си: „Променила си се, момиче!“. Тръсна глава.

„Не мисли за това. Не мисли за нищо. Не мисли за сблъсък на убийци и приятели, за Фарън, за работа, за Фарън.“ Пусна душа, влезе под него и дръпна прозрачната найлонова завеса по цялата дължина на ваната.

Водни капки барабаняха по гърба й. Вдигаше се пара. Дори самото дишане беше горещо, влажно и приятно. Усещаше как къдриците, които упорито отказваше да подложи на фризьор се отпускат от водата. Шампоанът й миришеше на рози. Отделението под душа бе изпълнено с пара. Тя погледна през найлоновата завеса към огледалото над умивалника. Видя тъмното си тяло в замъгленото стъкло.

Избра чисти дънки, обикновена блуза, сериозни обувки, жилетка. Среса косата си пред огледалото на тоалетката.

Малко гланц за устни нямаше да й навреди. Щеше да е добре. Щеше да е от полза.

— Така е добре — каза на огледалото тя. — Ти просто отиваш на работа.

„Няма нужда да си взимам пистолета — помисли си Сали. — Пък и така мога да проваля прикритието ни.“

Студеният нощен въздух я ободри, но съвсем малко. Тя паркира колата и тръгна към портала на щаба на Фарън. Чувстваше се като в… летаргия. Като че ли се движеше в гъст сироп.

Кодът й отвори заключения портал и входната врата. На бюрото на охраната във фоайето не седеше никой.

Понякога Фарън затваряше и отпращаше всички, за да може да е сам — така й беше казал Нгуен. В такива моменти, обясни й той, Монаха се мотаел наблизо, но не се показвал. Стъпките на Сали по килима на стълбището бяха тихи. На втория етаж тя бързо тръгна по коридора към задните стълби покрай офисите, покрай оперативната зала…

… в която на един от компютрите работеше Монаха. Две бързи крачки я пренесоха покрай отворената врата.

„Мамка му! — Сали спря в коридора. — Даже да не ме е видял, така или иначе ще разбере. Не мога да проявя неуважение към него, не мога — не искам пак да видя тъжните му очи. Трябва да му се обадя. Трябва.“

Тя влезе — стараеше се да не го гледа, гледаше задната стена над главата му.

— Здрасти — каза Сали. — Не очаквах да те видя тук. Искам да кажа, да работиш. Не и тази вечер. Не… нали знаеш.

Монаха я остави да заеква.

— Виж — рече тя и обърна лице към стената отляво, — нали чу, че Фарън ме повика да дойда, за да…

Вратата на гардероба, която беше отворила онази нощ, зееше. Огромният мъж все така гледаше блестящия дисплей.

— Монах?

Компютърен блясък изпълваше очите му. Той не я погледна дори когато се приближи и застана до него… И тогава тя видя ножа за писма, забит в тила му.