Джеймс Грейди
Брутално (50)

50.

Светлините на паркираните полицейски патрули пулсираха като червено-сини вени пред щаба на Фарън Сиърс. Около черната желязна ограда на старата черква бе опъната жълта лента. В двора с вой на сирена пристигна линейка.

Кол откри Сали на задната седалка на една патрулна кола.

— Трябваше да покажа на ченгетата картата си — съобщи му тя.

— Всичко е наред — отвърна инспекторът. — Добре ли си?

— Как мислиш?

— Видя ли нещо? Знаеш ли нещо?

— Не. Детективите от „Убийства“ забелязаха драскотините по ключалката на гардероба. Не им признах, че може да са нашите. Не можех да им обясня какво съм правила там… Всъщност какво правех там?

— Вършила си работата си и вината не е твоя.

— Ако не бях останала толкова дълго вкъщи…

— Стига — рязко каза той и Сали премигна. — Къде е Фарън?

— Горе, ченгетата са при него. Фарън е бил там, когато са убили Монаха. На третия етаж. Не е могъл да чуе нищо. Монаха… Право в тила. Поне е умрял бързо…

По замръзналия чакъл изхрущяха стъпки. Инспекторът се обърна. Беше Ник Шърман — с пепеляво лице и закопчан догоре шлифер.

— Ти нямаш време за това — каза той на Кол, но думите му очевидно бяха насочени и към Сали. — Но аз нямам друг избор. Съжалявам. Прецаках всичко. Аз съм пияница. Боря се с това. Не се оправдавам, просто казвам истината. Проклетата истина. От теб зависи. Би трябвало да ми вземеш значката. Ще ида където поискаш. Ако искаш, ме застреляй. Кажи ми къде да застана и ме застреляй.

Една полицейска кола тръгна нанякъде. Запищяха сирени, заблестяха сигнални светлини: престъплението обича вашингтонската нощ.

— Какво искаш, Ник? — попита Кол.

— Аз съм човек, който лови убийци. Искам да остана такъв.

— Докога? — каза инспекторът.

— Докато съм жив. Ако не ме застреляш.

Тримата партньори се спогледаха. Сирената заглъхваше в далечината.

— Искам да остана жив — рече Ник.

— А можеш ли да останеш и прав и да се справиш с всичко това? — попита Кол.

— Да — прошепна Ник.

— Ти си старши детектив от отдел „Убийства“ във вашингтонското полицейско управление — каза Кол. — Събери детективите, които са реагирали на този сигнал. Сега те работят за теб, но се погрижи да изглежда като стандартна оперативна процедура. Шефът ти ще бъде информиран след пет минути. Не съобщавай за Ванс.

— Според мен не е той — отвърна Ник.

— И според мен — каза инспекторът. — Действай, все едно че водиш самостоятелно разследване.

— Все едно че го е направил обикновен крадец — рече детективът.

— Ха, обикновен! — обади се Сали. — Крадец, който…

— Използвай тази версия в докладите, за да не допуснеш изтичане на информация — прекъсна я Кол. — Но и тримата знаем, че по някакъв начин това убийство е свързано с нас. И още нещо — прибави той. — Къде беше?

— Взех си няколко часа отпуска — ухили се Ник. — След това тръгнах по следите на едно предчувствие и освободих твоите момчета на Запад. Те открили самолетна резервация, направена два дни преди операцията ни в Шото. За полет от Мисула, Монтана, до Вашингтон в понеделник, 12-и февруари. На името на Крис Харви.

— Но той вече е бил мъртъв…

— Да де — прекъсна я Ник.

— Мислиш ли, че Ванс ще се появи за този полет? — попита тя.

— Не — отвърна детективът. — Но ако се появи, ще се натъкне на цяла армия.

— Свършено ли е с прикритието ни тук? — попита агентката.

Кол се огледа.

— Няма телевизионни микробуси, няма репортери, поне засега. По полицейската радиостанция споменаха ли, че на местопрестъплението има агенти от ФБР или федерални служители?

— Не — отвърна Сали. — Само адреса. Изобщо не споменаха за Фарън Сиърс.

— Върви — нареди инспекторът на Ник. — И дръж хората си изкъсо — никакви разговори по радиостанцията или телефона, никакво изтичане на информация. Същото се отнася за момчетата от линейката.

Ник тръгна. В същия момент иззад ъгъла се появи такси и спря.

— Свършено ли е с прикритието ни? — попита Сали.

В момента, в който пътникът на таксито отваряше задната врата, отзад спря друг автомобил. От него слезе Джеф Ууд, от таксито се появи Лорън.

Лицето на Лорън беше мокро от сълзи.

— Далтън, какво… Монаха… разбра ли?…

„Няма време, няма лесен начин“ — помисли си Кол. Ръката му стискаше клетъчния телефон — трябваше да се обади веднага.

— Защо си тук? — с широко отворени, натежали от замръзнали сълзи очи попита Лорън.

Ууд наежено стоеше до нея и свиваше и разпускаше юмруци.

— Защото със случая се занимавам аз — отвърна Кол.