Джеймс Грейди
Брутално (56)

56.

„Никой не може да стигне до нас, освен самите ние“ — помисли си Кол, докато се качваше с асансьора в лексингтънския хотел. Милиардерът Фарън беше наел цели два етажа. Нито един от гостите не отговаряше на описанието на Кърт Ванс. Във фоайето пазеха шестима души.

— Как беше речта му? — попита един от двамата полицаи в асансьора.

— Да ти кажа честно — отвърна Кол, — не я слушах.

— Друго ти е било на ума, а? Не се тревожи. Тук горе е чисто.

Компютърна музика в асансьора имитираше стари песни на Бийтълс. Вратите се отвориха на осмия етаж: стаите на охраната, командният пост. Двама местни полицаи стояха на пост на всяко стълбище. На деветия етаж бяха апартаментите на шефовете — на Фарън, Кол, Лорън, Сали и Ууд. Лейбовиц бе останал във Вашингтон. Ник също. Когато вратите на асансьора се отвориха на деветия, там чакаше един от хората на Ууд.

— Още ли са на прием у губернатора? — попита го Кол.

— Всички, освен госпожа Кавана. Тя е в стаята си.

Имейлът нареждаше на Ванс да убие Фарън във Вашингтон. Да чака до свети Валентин — до вдругиден. Но съобщението беше засечено, преди да избухне къщата на Кърт Ванс, преди да накълца жената в Чикаго.

Кол почука на вратата на Лорън. Никакъв отговор. „За това може да има колкото си искаш съвсем обикновени причини.“ Пазачът в коридора изглеждаше отегчен, но нямаше да напусне поста си.

С помощта на шперца си Кол сам се пусна в стаята й.

Тя седеше на масата пред стъклената врата на балкона. Силует, очертан единствено от флуоресцентната лампа над мивката в кухнята и от светлината, която премигваше зад балконската врата.

Кол остави вратата зад нея да се затвори.

— Почуках. Два пъти.

— Чудех се кой е.

— Искаш ли да си тръгна? — попита той.

— Искаш ли малко вино? — На масата пред нея стоеше бутилка. — Или си на служба?

Кол влезе по-навътре.

— Винаги работя.

— Ако работиш тук, оттеглям предложението си.

— Имаш ли друга чаша?

Тя му каза къде да намери. На път с чашата към масата той мина покрай леглото. Видя захвърления чорапогащник. Виното, което му наля, бе бяло и студено.

— Калифорнийско — съобщи Лорън. — Но нямаме друго.

— Достатъчно е добро.

Седяха в сенките. Отражението й се виждаше в стъклото. Блузата й имаше цвят на слонова кост.

— Защо не отиде на приема у губернатора?

Тя отпи от виното си.

— Била съм на достатъчно приеми, благодаря. Виното тук е също толкова хубаво.

— Ами компания? — попита той.

— Е, нали дойде ти. А ти защо не отиде?

— Един пистолет повече нямаше да е от особено значение.

Лорън вдигна чашата си.

— За изпълнения дълг.

Отпиха. Косата й се раздвижи от топлия въздух, нахлул от климатичната инсталация.

— Казах ти, че съжалявам за…

— Че си ме излъгал ли? А аз тъкмо започвах да ти вярвам.

— Изобщо не съм имал намерение да злоупотребявам с доверието ти.

— Естествено, че си имал.

— Не чак толкова много. Просто…

Тя му хвърли гневен поглед.

— Кога злоупотребите стават прекалено много? — После поклати глава. — Няма значение. Не искам да слушам какво си мислиш, че знаеш. — Вдигна чашата си. — За мъжете с отговори. — Отпи и се загледа през прозореца.

Климатичната инсталация спря. Лорън си наля още вино, наведе се над масата и напълни неговата чаша. Кол видя проблясък на светлина в бутилката, в очите й.

— Не се ли страхуваш да си сам тук с мен? — попита Лорън.

— Защо?

— Може аз да съм убиецът. Онзи, който уби Монаха.

— Не се страхувам от това.

Бутилката затрепери над ръба на чашата. Тя се наведе и я остави на килима.

— А от какво се страхуваш?

— Можеш да ме нараниш много по-силно.

Лорън не отговори нищо. Не го погледна.

— И така си достатъчно опасна за мен — каза той.

Очите й не се откъсваха от пода.

— Сега знаеш тайната ми. — Кол се наведе над масата, но ръцете й останаха в скута й. — Сега вече не мога да те предам.

— Ще се изненадаш — прошепна тя, без да го поглежда.

Той заобиколи масата и взе лицето й в шепи. Бузите й бяха топли. Сълза навлажни пръста му.

— Ще поема този риск. — Очите й блестяха. — Но не сама.

Тя притисна ръката му до бузата си.

— Вече не сме деца.

— Добре.

Той я целуна и тя отвърна на целувката му с меки, разтварящи се устни. Пръстите му се вплетоха в косата й, усетиха коприната на блузата й, гърба й, гърдите й. Господи, гърдите й бяха меки. Тя изхлузи блузата си. Носеше само комбинезон, без сутиен. Сакото му се свлече на пода. Той си свали вратовръзката, после ризата. Пистолетът задърпа надолу панталона му, когато го разкопча и изу обувките си. Притисна бедрата й към себе си. Свали ципа на полата й над копринения комбинезон, над памучните й гащички…

Лорън го отблъсна, кръстоса ръце и коприненият комбинезон се издигна над главата й, отлетя настрани…

— Толкова си краси…

Тя докосна с пръсти устните му.

Кол я прегърна, целуна я милион пъти. Зърната й бяха уханни и твърди. Той я вдигна и я постави върху масата. Лорън опря босите си пети на дървения ръб и повдигна хълбоци, за да може да й събуе гащичките. После легна отворена към него, докато той коленичеше пред нея.

 

 

След речта на Фарън отидоха на прием в едно имение, за което Сали бе сигурна, че някога е било замък на робовладелец. Запозна се с губернатора, с един сенатор, двама конгресмени, с областни и градски ръководители, милионери, един издател на вестник, глутница адвокати, лекари, професори. Освен шепа стеснителни лица сред тях, всички бяха бели.

Фарън я представяше на всички като някоя друга. Като истинска. Тя се усмихваше и се чувстваше виновна всеки път, щом позволеше на някого да стисне ръката, с която държеше пистолета и която се предполагаше, че трябва да е свободна. Лъжеше, казваше им версията, че е консултантка, че да, работи с Фарън във Вашингтон.

„Само преди четирийсет години двамата с Фарън нямаше да ни пуснат тук — помисли си тя, докато се движеше из тълпата. — Щяха да ни наредят да пълним чашите с шампанско или да търкаме подовете.“ Или още по-лошо. Част от нея искаше да извади оръжието и да стреля в ухаещия на магнолии въздух: „Аз съм тук, ние сме тук, никой никога няма…

Не бъди глупава — каза си тя и се усмихна на поредното лице. — Не можеш да застреляш вчерашното.“

Домакините бяха поканили гостите си за два часа. Фарън прекара трийсет и една минути като се плъзгаше из тълпата, ръкуваше се и не позволяваше на никого да го въвлече в разговор между тези кандидати за власт или онази социална клика.

Докато пътуваха към хотела, той седеше отзад между Джеф Ууд и Сали. И Нгуен беше с тях, до местния униформен полицай, който караше взетата под наем кола. Отпред и отзад се движеха по един автомобил и полицейски патрул. На четири минути от хотела и безопасността Фарън нареди:

— Кажи на другите коли да продължават без нас.

— Какво! — едновременно извикаха Сали и Ууд, но не успяха да го разубедят. Той каза на шофьора накъде да кара.

Десетина училищни автобуса и пет пъти по толкова коли чакаха пред стар гимнастически салон в края на града. Ууд и Сали настояха да влязат заедно с него. Спални чували покриваха пода като бразди по разорана нива. При влизането на Фарън първа го видя червенокоса студентка, която отиваше с четка за зъби и хавлия към съблекалнята. Тя каза „О, боже мой!“ и прехапа долната си устна, понечи да се разплаче. Фарън я прегърна, отвърна „Благодаря, че дойде“ и се шмугна в тълпата, която шепнеше името му.

Остана в салона два часа, като се прехвърляше от една загубила ума и дума от благоговение група студенти на друга. Само ги докосваше, не се ръкуваше. Разговаряше, не изнасяше лекции. Повече слушаше, отколкото приказваше, повече хвалеше, отколкото наставляваше. Сали и Ууд го оставиха да се разхожда сред непознатите. Когато тълпата забеляза Фарън, запроблясваха стотици евтини фотоапарати — но само след минути бяха забравени. Всички искаха просто да са до Фарън — а не да уловят образа му на снимка.

На път за хотела той каза на Сали:

— Хората, които ще изминат с автобус стотици километри и ще спят заедно на пода заради нещо, което не им носи лична изгода, са по-важни, отколкото всеки, който се появи на прием.

Хотелският асансьор отведе Фарън, Сали, Нгуен и двама бодигардове до апартаментите им. Когато минаваха четвъртия етаж, асансьорната музика съсипа поредната песен.

— Чувам симфония — рече Фарън.

— Какво? — попита Сали.

— Предполага се, че тази песен би трябвало да е „Чувам симфония“. На Сюпримс.

— Те са се разпаднали преди аз да… — Тя замълча.

Към шестия етаж чувстваше краката си омекнали. На деветия етаж вратите на асансьора се плъзнаха настрани. Първа излезе Сали, видя пазача в коридора, позна го. Той кимна в знак, че всичко е наред. Нгуен остана вътре и каза:

— Сега е твой.

Фарън благодари на Нгуен и хората в асансьора. Вратите се затвориха.

— Предполагаше се, че той трябва да провери стаята ти! — възкликна Сали.

— Няма нищо — отвърна Фарън. — Излишно е.

Тя тръгна по коридора заедно с него. Бодигардът извърна поглед.

— Нека аз да вляза първа. Почакай.

„И той се подчинява.“

Лампите в апартамента бяха включени, дневната бе празна. На масата модемът на лаптопа му беше включен в телефон. Прозорците бяха тъмни, но навън нямаше други толкова високи сгради, така че дръпнатите завеси нямаха значение. Снайперисти на покрива бяха проверили района. Тя обиколи апартамента. Спалнята: двойно легло, куфари, празен гардероб. Банята: никой. Върна се и отвори вратата пред него.

— Всичко е наред.

— Мислех си, че няма нужда да се тревожиш до утре — каза той, докато влизаше. После поклати глава. — Никога не съм обичал свети Валентин.

— Не може да не се тревожа. — Сали го погледна. — Защо не обичаш свети Валентин?

— Никога не съм получавал съвършената картичка. Никога не съм имал на кого да пратя моята.

— Имал си любовници, когато аз още съм била съвсем малко… — И тя отново прекъсна изречението си по средата.

Той го довърши вместо нея.

— Момиченце. — И се усмихна. — Сигурно си покорявала милиони сърца.

— Не.

После думите избухнаха от гърдите й:

— Няма да съм поредната ти любовница! Не мога да съм просто друга жена в хотелската ти стая!

— Ти си единствената жена тук.

— Сигурно е имало…

— Каквото е имало, вече е минало. Като бях „черна пантера“ след затвора, известно време бяха безкрай… После години наред беше само Лорън.

— Дяволската треска — промълви Сали.

— Майка ми казваше така. — Той поклати глава. — Лорън си беше Лорън, а не бяла жена трофей. Това продължи много по-дълго, отколкото би трябвало. Понякога, заради потребностите на онзи, за когото те е грижа, отиваш по-далеч, отколкото е правилно, постъпваш по лесния начин, който ти се струва и нормален. Но вече сме скъсали от много време. Един от начините, по който го разбрахме, беше поредната хотелска стая, в която не се случи нищо.

— След Лорън…

— След Лорън нямаше никоя друга. Повече от година. — Той направи крачка към нея.

Тя не можеше да помръдне.

— Трябва да е имало стотици тийнейджърки, които…

— Хиляди страхотни жени там навън отчаяно копнеят за мъж, който няма да ги използва и да си тръгне, оставяйки след себе си бебе. Никога не съм оставял след себе си бебета и след затвора, след като започнах всичко, не смея да рискувам с това. А и не мога просто да използвам някого. Да, има жени, които не ги е грижа кой лежи под завивките им, стига да има слава като моята, пари като моите или власт като моята. Но тях не ги е грижа за мен.

Фарън бе толкова близо, че тя можеше да усети дъха му.

— Има хиляди причини да не си тук — каза той.

— Милиони — промълви Сали.

— Има само две причини да го направим — продължи той. — Искам те.

— За какво? Защо?

— За всичко хубаво, което можем да имаме.

— Това е прекалено гладко, прекалено лесно, прекалено…

— Не, не е и ти го знаеш.

— Каква… каква е другата причина?

— И ти ме искаш. — Ръцете му се плъзнаха по страните й, пръстите му докоснаха гърдите й, той обхвана лицето й в шепи и…

„Целува ме, той… Целуни го, о, господи, целуни го!“