Джеймс Грейди
Брутално (14)

14.

Военният парк в Нюарк е затревен триъгълник, вклинен сред песъчливия Ню Джърси. Украсява го бронзов бюст на Джон Фицджералд Кенеди. Оръдия сочат към небето. Денем паркът принадлежи на чиновниците и гълъбите. Нощем излизат плъховете и душат завитите в дрипи хора, свити на топки по пейките. Този петък следобед обаче картината беше променена. Към пладне до бюста на Кенеди се издигна подвижна дървена трибуна. Към три часа пред трибуната се събраха 400–450 души. Обувките им попиваха кафеникавата каша от вчерашния сняг.

Точно в три часа на трибуната излезе Фарън Сиърс. В студените стъклени стени на градския каньон отекнаха овации. Усиленият от мегафона глас на Фарън разсече зимния въздух.

— Политиката не е такава, каквато твърдят по телевизията — каза той. — Всъщност телевизията е политиката.

Три снимачни екипа документираха думите му. Светлината на ярките им прожектори се разсейваше в сивия ден.

— Не цялата политика е телевизия. Но цялата телевизия е политика. Комедиите ни учат, че глупостта е в основата на смешното. Дресират ни да се смеем като кучета на Павлов. Полицейски предавания вкарват алчност, насилие и героизъм в рамката на екрана. Телевизионни дискусии ни забавляват с непознати, които лъжат за сексуалния си живот. Клипове превръщат музиката от катализатор на въображението в канава за продуценти, които продават готови пакети от продукти. Рекламите определят нашето недоволство, като ни показват какво трябва да имаме и какво да правим.

Тук-там сред тълпата закимаха.

— Телевизионните новини са всичко онова, с което разполагат репортерите, за да запълнят дупките между рекламите. С малко късмет, в тях се промъква и истина. Действителността не определя телевизионните новини. Действителността не определя каквито и да е новини. Новините са такива, каквито политиката и късметът на новинарите казват, че са — и в единайсет шоуто побеждава действителността с филм.

Сали стоеше близо до трибуната. „Няма антидемонстранти — помисли си тя. — Никой не хвърля камъни, никой не го апострофира. Никой не е пъхнал ръка под палтото си. По дяволите, какво би могла да направиш, ако видиш, че някой го прави?“ Чувстваше се неудобно без тежестта на хълбока си.

— Политиката не е такава, каквато беше някога! — изкънтя гласът на Фарън. — От времето на създаването на тази страна до бомбата в Хирошима „политика“ беше дума със съдържание, различно от сегашното.

— Тогава думата „политика“ е означавала онова, което правим публично — продължи Фарън. — Означавала е, че има и лична сфера — навярно само неколцина късметлии са можели да се скрият в нея, но такава сфера е имало. Граница, зад която можеш да живееш отделен от света. Врата, която може да се заключи. Имало е две действителности, публична и лична, и макар че постоянно са си влияели, двете са представлявали различни измерения. Атомната бомба сложи край на това. Нашето консуматорско общество, което трябва да купува и продава планирани вехтории, сложи край на това. Телевизията сложи край на това. Кибернетиката сложи край на това.

Конгресменът — бившият конгресмен — Джон Лейбовиц стоеше оттатък улицата и разговаряше по мобифона си.

— Щом политиката не е онова, което твърди телевизията — продължи Фарън, — щом не е онова, което някога е била, какво тогава е тя?

Той млъкна. Усмихна се. Насочи показалец към тълпата.

— Политиката е всичко, свързано с властта, което правят хората. Не съществува „лична власт“. Не съществува „публична власт“. Вече няма нищо „лично“ и „публично“. Има само едно всеобхватно измерение на взаимосвързана действителност. Измерение, което представлява постоянно развиващ се космос с галактики, наречени държави или корпорации, слънчеви системи, наречени етнически групи и икономически класи, планети, наречени служби. Всеки проблясък на енергия праща лъчи към всички други проблясъци на енергия. В този космос политика се осъществява всеки път, щом си поемем дъх. Помислете за това: какво можете да направите днес, какво, което да не е свързано с политиката? Да се изсерете…

Сали усети, че тълпата трепва: нецензурните думи в публична реч не бяха нещо нормално. Всъщност не — не бяха нещо нормално преди.

— Не ви харесва думата? Защо? Има закони срещу изхвърлянето на изпражнения на обществено място. Закони, които управляват тоалетната в собствения ви дом. Само престанете да си миете зъбите и Американската асоциация на зъболекарите и нейните лобисти ще се разтреперят. Също и фирмите за четки за зъби, както и фанатиците, които смятат, че флуоридът е комунистически заговор. Адвокатите могат да използват факта, че не си миете зъбите, за да докажат, че сте луди, и да ви затворят в психиатрия. Ако достатъчно много от нас престанат да си мият зъбите, някоя компания за паста за зъби ще фалира, нейните служители ще се наредят на опашките пред бюрата по труда, а нейните акционери ще поискат данъчни облекчения!

Тълпата се разсмя.

— Думите, които изговаряте — също са политика. Ние непрекъснато полагаме неистови усилия да сме „политически коректни“ към всяка група, която би могла да ни причини неприятности, ако произнесем звук, омразен на нейните цензори. Думите оформят начина ни на мислене: а какво е оформянето на начина на мислене, ако не политика? Докато възприемат майка ми като „обикновена цветнокожа“, американските президенти няма нужда да се тревожат какво се е случило с нея.

Сали забеляза някакво раздвижване: Лорън Кавана се приближаваше към Лейбовиц. Беше чувала и преди всичко това. Дали все още го слушаше?

Покрай Военния парк течаха потоци автомобили, червените им стопове премигваха в сивотата на деня. Шофьорите се чудеха какво става, а после продължаваха по пътя си. До тротоара, на две пресечки от парка спря кола. На задната седалка бяха Далтън Кол и Ник Шърман. Колата бе на Бюрото — беше ги посрещнала на летището в Нюарк.

Кол подаде на Ник прибраната си в кобура „Берета“, резервния пълнител, служебната си карта от ФБР и белезниците.

— Оттук ще тръгна пеша.

— Не е хубаво да се мотаеш без оръжие — възрази Ник.

— Имейлът до убиеца ни дава още две седмици.

— Да де. Обаче вече ни даде и два трупа.

— До скоро — каза Кол и слезе на тротоара. Усиленият глас на Фарън стигна до него още преди краката му да го отведат до парка.

— Така че, щом се е променила политиката — казваше Сиърс, — значи се е променил и животът на всеки от нас — на абсолютно всеки. Моят. Вашият.

„Сега е средата на работния ден, но те са тук“ — помисли си Кол. Хора със служби, застанали до дрипави скитници. Мъже и жени, представители на всички раси и етнически групи. Онази жена с очилата, с фалшивите бижута и със синята коса сигурно имаше внуци. Две момчета и едно момиче носеха раници — гимназисти.

Кол мина зад трибуната и видя как Нгуен го погледна.

Гласът на Фарън прокънтя:

— Какво означава всичко това за нас? За вас?

Инспекторът мина през зрителите и пресече улицата.

— Новата действителност означава да обръщате внимание, днес повече от всякога — продължи Фарън. — Да обръщате внимание на онова, което сте, и на това каква власт всъщност притежавате. Не оставяйте вчерашни политици да ви водят към утрешния ден. Те си мислят, че „политиката“ е начинът, по който ви карат да гласувате, за да запазят овехтялата си служба.

Някакъв продавач трепереше от студ пред отворената врата на магазин за обувки. Баща му сигурно бе работил поне двайсет години на конвейер в някоя кливландска обувна фабрика. Половината от обувките на витрината бяха произведени в Корея, а двайсет процента идваха от Мексико, където се беше преместила фабриката, уволнила баща му.

— Щом политикът не разбира, че действителността се е променила, не вярвайте на думите му. Щом не осъзнава, че бандите, колумбийските картели, Якудза^[1], руската мафия и американската Коза Ностра са важни политически сили, този политик е глупак.

Кол забеляза Сали — стоеше до трибуната. Добра агентка. Погледът й беше забит в публиката с поразителна незаинтересованост. Но и тя нямаше пистолет.

— Дали човекът, който се опитва да стане ваш лидер, обръща внимание на нашия нов свят? Дали знае, че цялата ни страна, страна със смесени раси и култури, е заобиколена от крепостни стени и лични полицейски сили?

Кол мина покрай една покрита с шперплат витрина. Вратата бе закована с дъски, но хромираният катинар бе отключен.

— Ние ставаме все по-малко нация и все повече свят на племенни групи, обединени от етническа принадлежност, географско положение и финансово състояние.

До пустия магазин имаше евтин фризьорски салон, специализиран в подстригване на клиенти по време на обедната им почивка.

— Разбиранията и принципите, определяли човешките същества още откакто сме изпълзели от блатата, не са изчезнали, но как…

Следваше пицария, извършваща доставки по домовете: аромат на сирене, пеперони и…

Катинарът беше отключен!

— … как се справяме с желанията и потребностите си…

„Там!“ Две сгради по-назад, на втория етаж над закования, но отключен магазин: отворен прозорец. Най-близкото ченге се намираше в парка оттатък улицата, с гръб към снайперисткото гнездо. Ушите му бучаха от екота на мегафона.

„Тичай. Вратата: отворена. Бързо вътре. През дупките в шперплата на прозорците се процеждат снопове светлина. Вятърът се носи из праха и боклуците в пустия магазин. По пода е пръсната смачкана хартия. Празна стая, голям празен кашон…

Врата в дъното. Отвори я. Друго помещение. Тоалетна. Стълби, изкачващи се на зигзаг по стената. Бледа светлина — отворена врата на втория етаж. Стъпвай по ръбовете на стъпалата, за да не скърцат. Бавно нагоре. Тук…“

Далтън надникна иззад касата на вратата: гола стая. До отворения прозорец стоеше мъж, наблюдаващ парка. На хълбока му бе опрян прикладът на пушка с оптически мерник.

„Дотам са десетина-дванайсет метра — помисли си Кол. — Влез. Недей да раздвижваш въздуха, движи се плавно.

Пушката не е автоматична. С такава Лий Харви Осуалд^[2] стреля… колко… три пъти за седем или девет секунди? За десет секунди се промени целият свят. Може да стреля два пъти за две…

Още шест беззвучни крачки. Сега е на девет метра. Бял. Около трийсет и пет годишен. Висок. Къса коса. Скиорско яке. Черни маратонки.“

Гласът на Фарън изпълни стаята:

— Силата тласка, властта действа…

В долната част на двойното стъкло на прозореца Кол видя приближаването на собственото си отражение. „Не поглеждай надолу! — телепатично заповяда той на мъжа с пушката. — Не извръщай очи от целта си…“

Мъжът се обърна към него…

Инспекторът се хвърли напред, протегна дясната си ръка, изпъна палец, насочи показалец към снайпериста и изкрещя:

— Бум! Бум! Бум!

Снайперистът трепна.

Кол изби дулото на пушката от гърдите си, но прикладът го удари в ребрата. Той залитна назад, без да изпуска цевта. После насочи коляното си към стомаха на мъжа, но онзи го отблъсна и Далтън се стовари на пода.

В слабините му се заби крак. Инспекторът се преви на две. Прикладът го удари по скулата. В зейналата си за въздух уста усети студена стоманена тръба. Горчиво парлив вкус на смазка, гадене…

— Властта се създава от обстоятелствата и личния избор…

Изщрака метал и в патронника влезе патрон.

— Не го убивай още — каза гласът на Монаха.