Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Flame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране

Издание:

Джеймс Грейди. Брутално

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“, София, 1997

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. — Добавяне

45.

Монаха шофираше по вашингтонските улици. Сали седеше до него.

— Виж ги — кимна той към трите момчета, които се свиваха на улицата. — Сряда, няма десет сутринта. Те са шестнайсетинагодишни. Това е тяхното училище. Виждаш ли онзи приятел в колата оттатък улицата? Той кимва на клиента и едно от момичетата отива до скривалището — тоест поема отговорността, ако онзи е тайно ченге. Присъдата й като малолетна ще е съвсем малка.

— Знаеш много за бизнеса с наркотици — рече Сали.

— Това не е бизнес — това е животът.

— Това е краят на живота — отвърна агентката.

— Да не си слушала Фарън?

— Не можеш ли да ми повярваш за нещо? — попита тя.

Монаха заби поглед напред.

— Вярвам ти повече, отколкото си мислиш, момиче.

— Тогава престани да ми викаш „момиче“.

Гигантът зад волана я погледна.

— Лош навик. Извинявай.

— Няма нищо — отвърна Сали. „Огъва се, той се огъва. Започни спокойно, невинно.“ — Защо те наричат „Монаха“, а не с истинското ти име?

Той се усмихна.

— Артър Джеймс звучи като име на някакъв английски иконом.

— Да не си искал да станеш свещеник преди футбола?

Гигантът се засмя.

— По дяволите, преди футбола бях най-обикновен дребосък. Белите момчета ме замеряха с камъни и ми се подиграваха, че съм ходел все сам, като монах. „Ето го, Монаха идва!“ И аз взех това име, направих го мое. Сега вече съм свикнал с него.

— Защо обикаляме в кръг? — попита тя.

— Оглеждаме района. Проверяваме дали е безопасен.

— Мислиш, че някой ще се опита да нападне Фарън ли?

— Навик — сухо каза той.

Автомобилът мина покрай гимназията.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сали.

— Нищо.

— Глупости. Прекалено си умен, за да оставиш думите просто да ти се изплъзнат от езика, ако не си искал да те попитам.

Той я погледна.

— През цялото това време, което прекарваш заедно с Фарън, той никога ли не ти е разказал за нас двамата?

— Не.

— Е, значи уважава правото ми на личен живот.

— Той просто си е такъв.

Завиха надясно. Монаха я погледна.

— Да. Такъв си е.

— Разкажи ми — рече тя. Съзнаваше, че всяка молба води след себе си дълг. „Това ми е работата, това иска от мен Кол.“

— Когато свърших с футбола, започнах с дрогата. Иглата ти дава „края“: край с парите, край на болката в коляното, край на съжаленията, край на ужасните „утре“. Пътуването от футболния защитник до крадеца е кратко. Една нощ видях един тип, който изглеждаше така, като че ли има пари — и тези пари ми принадлежаха.

Спирачките изпищяха и колата пак зави. Инерцията тласна Сали настрани.

— Гледаше право през мен. Никой няма такива очи.

Монаха не забеляза кимването на Сали — самата тя не осъзна, че е кимнала.

— Сякаш бях от стъкло — продължи той. — Каза ми: „Можеш да имаш нещо, което не си в състояние да откраднеш“. После си тръгна… А очите му ме накараха да го оставя. Но той се обърна, изчака ме…

— И ти си го последвал — рече Сали.

— Това не е най-важното: аз открих своя път. Той просто ми помогна. После… сега… му помагам, за да може някой друг, онези хлапета…

— Значи в края на краищата не си толкова корав — каза тя.

— Трябва да съм по-корав, отколкото когато бях на терена. Онова беше просто болка и пот. Това тук е истинско. Само то.

— Зная — отвърна Сали.

Един червен светофар ги спря.

— Да, знаеш го — каза Монаха. — Знаеш го.

Зелена светлина. Колата потегли напред. Въздухът бе плътен.

— Там ли отиваме? — попита Сали. — Направо там, искам да кажа?

— Имаме време. — Монаха си пое дъх да каже нещо, после се съсредоточи върху автомобила, който насмалко щеше да се качи на тротоара.

— Онова, което си направил — рече тя. — Би трябвало да си горд.

— Това не е важно — отвърна той, когато отпусна спирачката. — Вече не е.

— Удивително — каза Сали.

— Кое?

— Фарън.

Монаха изправи волана.

— Какво може да направи с теб само с един поглед — продължи тя. — Да те накара да… се трогнеш. Да го последваш. Да идеш там, където… Удивително.

Тя се чу и бързо извърна поглед. Монаха отвори прозореца си. В колата нахлу студен въздух.

— Да — каза Сали. После прошепна: — О, добре.

След една пресечка той паркира автомобила пред висока сграда — училището, където отиваха. Докато затваряха вратите, тя каза:

— Да не се тревожиш, че някой се опитва да направи нещо на Фарън?

— Огледай се, момиче — изръмжа той. — Не виждаш ли в каква страна живеем?

— Не — възрази Сали. — Безпокои те нещо конкретно.

— Моята работа е да си гледам работата — отвърна Монаха, докато вървяха към училищната врата. — Да проверявам кое как е и дали всичко си е на мястото.

— Това е училище — рече тя и отвори входната врата. — Опитай се да ми го кажеш на английски.

— Не е твоя работа, госпожице Пикет. Не се тревожи за това. Не се тревожи за нищо. — Той кимна към детекторите за метал, монтирани в коридора. — Освен ако не носиш оръжие, за което да не зная.

— Днес не — отвърна Сали и го последва през детекторите и по пустия коридор към аудиторията…

И видя госпожа Спароу, която вървеше към тях. „В училище постоянно ме тормозеше, за да ми пише шестица. Сигурно са я прехвърлили тук от гимназията «Дюк Елингтън». Тя не забравя нито едно лице.“ Учителката се приближаваше — Сали хвана Монаха за ръката и притисна чело към огромния му напрегнат бицепс, за да скрие лицето си от жената, чиито токчета изтракаха покрай тях по лъснатите плочки на училищния коридор. Остана така, докато ехото не заглъхна. Едва тогава усети, че Монаха трепери.

— Монах, аз… Имах нещо в окото, не можех да виждам. Не исках да те стискам така.

— Да вървим.

Сали видя, че той преглъща. И се прокле за слабостта си.

Дзззън! Заотваряха се врати, надигнаха се гласове, в коридора заизскачаха тийнейджъри и отнесоха Сали и Монаха в пороя си.

Сали се скри сред доброволците и хората от охраната. Директорът на училището представи Фарън. Тя ръкопляска заедно с тълпата, когато Фарън заяви, че предоставя стипендии за колеж на двайсетте випускници на училището с най-висок успех.

Той отпи глътка вода от чашата на катедрата, взе микрофона, седна на ръба на подиума и каза:

— Когато бях в гимназията, давах грешни отговори на правилните въпроси. Вие имате преимуществото, че сте видели как се прецаква моето поколение, че влизате през врати, които някога са водели към барове. Чувал съм колко сте умни, готини и задружни. Затова реших, че това е шансът ми да чуя въпросите на днешната гимназия — направо от вас.

Аудиторията притихна. Някой се изкикоти, после се разкикотиха всички. А след това настъпи мълчание. Кашлица. Скърцане на столове. Директорът пристъпи към завесата, но Монаха вдигна ръка и го спря.

— Той си е платил за цялото време.

Тишина и пак тишина, докато от морето черни тийнейджърски лица извика момчешки глас:

— Колко пари имаш?

В залата изкънтя смях.

— Няма значение — отвърна Фарън.

— Лесно ти е да го кажеш — нали ги имаш!

— Знаете ли какъв съм аз за мнозина на тази земя?

Никой не отговори.

— Богато негро — каза Фарън, изчака и продължи: — Когато говорите за мен, всички вие ме наричате „негро“. Аз го зная. Знаете го и вие. Това е глупаво. Чувам ви да се жалвате, че белите хора ви потискали. И все пак постоянно ви слушам да използвате думата, с която робовладелците са наричали хора с кожа като нашата. С едното ъгълче на устата си приказвате за „неуважение“ и „гордост“, после с другото не уважавате самите себе си, родителите си и онези седемнайсет хиляди души, линчувани в Юга, доктор Кинг и Малкълм… при това само като наричате някого, когото и да е, „негро“.

— И докато ме наричате „негро“ — продължи той, — бъдете сигурни, че ще останете там долу, докато аз съм тук горе.

Сред тълпата отново се надигна смях. Сали усети в него електрически заряд. Тя надзърна иззад завесата към морето от тийнейджъри: къде ли беше госпожа Спароу?

От публиката се разнесе момичешки глас:

— Сам знаете, че си е така.

— Не, не го знам. А вие?

— Това е като живота ни, човече! Като нашия черен живот!

— Оправдаването на робовладелците, расистите и последователите на Линч ли е представата ви за „черен живот“? Езикът е велика сила! Като използвате расистката дума за себе си, за приятелите си или даже за вашите врагове, вие помагате на расистите.

— А ти как си викаш, по дяволите?!

— Фарън Сиърс. И това означава каквото съм го направил да означава през всеки ден от живота си.

— Ние сме афроамериканци!

Разнесоха се разпокъсани ръкопляскания.

— По дяволите — каза Фарън, — аз съм от Чикаго. Аз съм пълнокръвен истински американец.

Тълпата се разсмя.

— Дедите ми са били отвлечени от Африка. Бити с камшик и оковани във вериги, третирани като добитък. Какви са били те — това е част от мен, но само част.

— Това е моята страна! — Изригването на Фарън разтърси публиката. — Няма да се откажа от рожденото си право! Америка е също толкова моя, колкото е била и на Джон Фицджералд Кенеди!

— Мамка му! — изръмжа някой в тълпата.

— Гордейте се с произхода си, с онова, което е помогнало на народа ви да издържи и оцелее. Но не преследвайте някаква мистична самоличност отнякъде другаде, така че страната, в която сте родени, да може да ви бъде измъкната изпод краката — за пореден път!

Хлапетата се заспоглеждаха. Лицата им изразяваха противоречиви чувства.

— Има нещо, което не разбирам — каза Фарън. — Бях в Лос Анджелис, в една гимназия, приказвах с едно момиче. Чернокожо момиче. Умно, иска да стане юристка, като жената, която работеше в Конгреса и помогна за разобличаването на бандата от Уотъргейт. И знаете ли какво ми каза това момиче?

Публиката очакваше думите му.

— Каза ми, че всеки път, когато получи шестица, всеки път, когато излиза с учебниците си от класната стая, нейните „сестри“ я нападат и я питат защо се мъчи да бъде бяла.

— Какво ще й отговорите? — попита Фарън. — Ще й отговорите, че да е чернокожа означава да е неграмотна ли? Че всички чернокожи жени стават само да правят бебета и да получават нищожни заплати? Ще й отговорите, че е кучка, курва или негро — но не и личност? Че братята й стават само за баскетбол или да размахват патлаци и да продават дрога, която убива? Че да си умен и да се справяш добре в нашия свят, в който има стотици цветове на кожата, е нещо, което могат да правят само белите? Това ли ще й кажете? Това ще й кажат белите расисти куклуксклановците и фашистите. А вие на чия страна сте?

— Спокойно бе, пич!

Но преди смехът да обхване цялата публика, Фарън извика:

— Ще се успокоя чак когато умра! — Той поклати глава. — Един от най-добрите музиканти на този свят е чернокож. Свири джаз, произлязъл от нашите черни улици, и то така, че целият изтръпваш. Свири Моцарт и кара света да въздиша. Но сърцето му е разбито — също като на онова момиче. Влиза в училища, работи с хора като вас, които твърдят, че искали да станат музиканти. Но му казват, че нямало да упражняват гамите и акордите, защото така правели белите хора — независимо от него или от Дюк Елингтън. Затова онова, което излиза от инструментите им, е боклук, но те си казват „хей, нали си имаме касетофони“. Касетофони, произведени в Хонконг, програмирани от сингапурски технократи. Тази музика е създадена от чернокожи — защо сега да се отказваме от нея?

Сали погледна иззад завесата: госпожа Спароу вървеше по страничната пътека между редовете към стълбите, водещи зад кулисите.

— Да си умен не означава да си бял или китаец. Означава да си умен. Можете да сте такива, за каквито имате куража, ума, таланта, късмета или потта: лекари, монтьори, юристи, кметове, корпоративни шефове, ченгета, президенти, медицински сестри, оперни звезди, продавачи, монтьори, майки, бащи.

— Дойдох тук, за да помогна на онези от вас, които се захващат на работа и правят каквото могат и с каквото имат. Но имам гадното усещане, че прекалено много от вас, които седите тук, си мислят, че са голяма работа, като тормозят нашите братя и сестри, които използват мозъка си, за да го включат във вселената. Ако сте такива, вие работите с клановците.

— Не позволявайте на никого да ви затвори. Независимо дали в затворническа килия с решетки, или само с думи — да те затворят значи да си в ковчег. И следващия път, когато някой ви каже, че да преуспявате или да сте умни означава да сте бели, знайте, че се опитват да ви затворят. Те не са ваши братя и сестри, те са задници. И осират всичко около вас.

Зад кулисите директорът изсъска:

— Правим всичко, за да се опитаме да ги накараме да не приказват така, после идва той и…

— Може би тази грубост ще им помогне да го разберат правилно — отвърна Монаха.

— Я стига си ни учил какво да правим! — извика глас от публиката. — Ти не си от нас!

Почти минута Фарън остана мълчалив под яростните им погледи. После се изправи и се качи на подиума. Обърна се към залата.

— Вярно е.

Микрофонът иззвънтя, когато го остави на катедрата. После взе чашата и изля водата на пода.

— Какво… — заекна директорът.

Фарън строши чашата с дясната си ръка и сряза лявата си длан с назъбеното стъкло.

Сред публиката се разнесоха писъци. Десетки деца наскачаха от столовете си. Стомахът на Сали се сви.

Фарън протегна кървавата си длан към тълпата. По китката му се процеждаше тъмночервена струйка, която капеше по сцената.

— Тази кръв тече и във вашите вени!

Публиката затрепери в мълчание.

— Свързва ни нашата кръв. Колкото и уникални, и различни да сме, бели, чернокожи, китайци, мъже, жени, млади и стари, кръвта ни е една и съща, изглежда по един и същи начин, действа по един и същи начин, нуждае се от едни и същи неща.

Всички в залата се бяха втренчили в тъмночервената струя, която капеше ли, капеше по сцената.

— Как може който и да е мъж да говори вместо друг мъж? Вместо друга жена? Който и да е чернокож да говори вместо мексиканец или ирландец? Аз не мога да говоря вместо вас, а да говоря пред вас е арогантна власт. Но кръвта ни е една и съща и ние можем, и трябва да говорим помежду си. Аз не мога да ви казвам какво да правите. Просто ви излагам нещо, което вие вече знаете, така че да го видите с други очи. Америка е наша страна, но ако сте чернокожи — а повечето от вас са такива…

Тълпата се разсмя — нервно, с погледи, впити в капещата кръв.

— … на вас ви е по-трудно да живеете в нея и да ходите където искате, отколкото на някой русокос швед. Това не е честно, не е справедливо, но е самата истина — или греша?

— Не! — изпя хор от гласове.

— Няма нужда да ви обяснявам за расизма. Вече ги няма тоалетните „Само за бели“ от времето, когато бях момче, но само се разходете по която и да е улица в Джорджтаун някоя лятна нощ, и ще почувствате, ще чуете и ще видите какво е расизмът!

— Да! — извикаха десетки младежи в залата.

— Но знаете ли от какво най-вече умират чернокожите младежи днес? От оръжие и от СПИН. Които не идват само от белите хора. Идват и от нас. И ако обвиняваме за тях единствено белите, все едно че казваме: „Ние сме просто бедни невежи чернилки — винаги жертви и никога победители“.

Публиката мълчеше.

— Никога няма да престана да мразя расизма, който съм виждал и от който съм страдал в тази страна. Никога няма да забравя ужасите, които са изживявали и днес продължават да изживяват хората заради цвета на кожата си. Никога няма да забравя омразата си, защото ако го направя, значи съм се предал на злото, породило тази омраза. А докато тази кръв тече във вените ми, аз никога няма да се предам!

Публиката изрева.

— Но… съм научил нещо от хора, които са били по-умни от мен и са платили за тази мъдрост с живота си. Трябва да престанем да позволяваме на расистите да ни карат да мислим като тях. Доктор Кинг го знаеше. Малкълм го знаеше. Вие също го знаете. Нямаме друг избор. Ако прегърнем расизма, расизмът ще ни задуши. Ако забравим цвета на кръвта си, ще загубим своята кръв. Ако мразим или не уважаваме нещо или някого, като го наричаме „мръсен бял“, „гаден китаец“ или „макаронаджия“, ние просто татуираме на челото си „негро“. Ако с всички сили не използваме всички налични ползотворни средства, ние просто не признаваме какви сме всъщност. Ако позволим на расистите да ни определят, те ще ни победят. А ако днес ни победят, някогашните времена, когато дърветата по Мисисипи са натежавали от ужасен плод, ще са нищо в сравнение с ада, който ще настъпи.

Той се обърна с гръб към публиката и понечи да слезе от сцената. Някой плесна с ръце, присъединиха се и други.

Фарън се завъртя и погледна децата.

— Питахте за парите ми.

Публиката притихна.

— По-богат съм, отколкото изобщо съм си представял, че е възможно. Имам предвид в гимназията. Но не заради парите си. Богат съм, защото съм свободен — и вътрешно, и външно. Богат съм, защото не съм нечие „негро“.

После рязко остави микрофона и се скри зад завесата. Залата гръмна от аплодисменти. Сали свали шалчето от шията си и превърза кървящата му ръка.

— Благодаря — каза Фарън, докато кръвта попиваше в коприната.

— Ти беше… — Не можеше да каже какъв. Видя, че Монаха ги гледа, видя го как извръща очи.

— А, господин Сиърс — почна директорът. — Нашата медицинска сестра ще…

— Няма нищо. — Фарън стисна превързаната си с шалчето на Сали длан.

— Зная, че трябва да тръгвате — продължи директорът, — но някои от учителите, които чакат до вратата ей там, биха искали да… Е, може би не да ви стиснат ръката, но да ви благодарят.

— Някой друг път.

— Но вие им давате награди.

— Те са си ги заслужили.

През завесата се чуваше глъчката на напускащите залата ученици.

Фарън погледна към Сали.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Ти тръгвай — отвърна тя, когато до него се материализира Нгуен. „С Нгуен е в безопасност. Аз не си нося пистолета. А и госпожа Спароу…“ — Имам работа в офиса.

Фарън се усмихна.

— Монах? Ще се погрижиш да стигне безпрепятствено, нали?

Монаха я изгледа от горе до долу.

— Естествено. Няма проблем.