Джеймс Грейди
Брутално (54)

54.

Неделя, 19:30 ч., половин час до предаването. Две коли, паркирани пред черна стъклена сграда във Вашингтон. Пътниците мълчаливо слязоха на тротоара. Кол тръгна към сградата и отвори вратата към телевизионния свят. Първа влезе Лорън.

„От онзи разпит не ми е казала нито дума“ — помисли си Кол. Не говореше и с присъстващите на кремацията на Монаха в петък, нито дори с Фарън, който произнесе реч за покойника — обич, вярност и радост — като имаше благоприличието нито веднъж да не каже „аз“.

Информацията по новините се бе съсредоточила върху еволюцията на Монаха от игрището до политиката. Един от материалите в „Уошингтън Поуст“ свързваше престъплението със заподозрян в пет взлома в Капитолия и едно убийство. Един телевизионен канал съобщи, че полицията показвала на съседите снимката на този мъж. Никъде не се споменаваше за заговор или убийци. Никой не знаеше, че „заподозреният във взлом“ вече от две седмици е задържан от федералните власти.

Фарън последва Лорън в черната стъклена сграда, придружен от двете страни от Ууд и Нгуен, които не изпускаха от поглед пустата улица. Присъствието на агенти от ФБР, работещи под прикритие в щаба на Фарън, беше разкрито само на ключови хора от охраната с обяснението, че е станал жертва на финансова измама.

„Три дни до свети Валентин“ — помисли си Кол.

Адвокатът Джон Лейбовиц последва клиента си в сградата — от нея се излъчваше телевизионно публицистично предаване, на което вярваха 41 милиона американци. Той носеше писма и факсове, съдържащи правилата за провеждане на предаването. Алибито му за убийството на Монаха беше неубедително — както и на Лорън и Ууд. Кол бе наредил да установят тайно наблюдение и над тримата помощници на Фарън.

Когато в събота вечерта се съвещаваше по телефона от Чикаго с Кол и Сали, Ник беше казал:

— Още от самото начало знаехме, че ще е по-трудно да открием шпионина, отколкото да спрем убиеца.

— Дали някой управлява Ванс? — попита Сали. — Или той е неуправляем? Смяташ, че онова, което е извършил в Чикаго, е само за да отклони вниманието ни…

— Онзи, който го е открил, вече го е пуснал в действие — отвърна Кол. — Сега… възможно е изобщо да не поддържат връзка. Сигурно не се и налага.

— Веригата води от Кърт Ванс през Крис Харви и Брайън Лъстър до онзи, който командва парада — рече Ник.

— И ние не разполагаме със звената, които свързват нашите убити бивши затворници с човек, който работи за Фарън. — Кол разтри челото си. — Или с АА, Якудза, някакъв бизнес конкурент… изобщо с когото и да е.

— И затова искаш да организираш подслушване на помощниците на Фарън ли? — попита Ник.

Кол кимна.

— Не е законно, но не ми пука.

— Ти изобщо не ги попита за седемдесет и четирите хиляди долара, които липсват от парите, минавали през онзи гардероб — бе казала Сали.

— Но и никой от тях не спомена за това — отвърна инспекторът. — Не мислиш ли, че поне един от тримата би трябвало да е забелязал?

— Монаха е забелязал — рече Сали. — Помислил си е, че е попаднал на обикновен крадец, затова е допуснал не когото трябва зад гърба си.

Тази неделя вечер Кол я последва в телевизионния замък. Качиха се с асансьора на третия етаж. Ник се връщаше със самолет от Чикаго, където желязна засада продължаваше да очаква Ванс в евтиния хотел, докато цяла армия от агенти на ФБР разпитваше служители на самолетни компании, продавачи на билети за влакове и автобуси, проверяваше самоличността на стотици хиляди пътници, напуснали града през двете му летища от сряда следобед насам. В телефонно обаждане от Министерството на правосъдието се спомена за милиони долари, хвърлени на вятъра, само за да се стигне до поредната жертва на убийство.

— Какво ви пука? — отвърна Кол. — Нали продължавате да си прикривате задниците.

В „клуба“ на Фарън в Интернет се появи имейл, свързан с убийството в хотелската стая в Чикаго: „Готов ли си вече да умреш? Г.“.

— Не отговаряй — беше казал на Фарън Кол. — Възможно е това отново да го накара да ти прати съобщение. Само ще ни отвори работа.

— Това няма значение — бе казал в заседателната зала Ник. — Той не се интересува какво казват другите.

Камбанката на асансьора, който отнасяше Кол и Сали на телевизионна земя, звънна.

— Леле — каза млада жена в коридора, когато двамата излязоха. — Вие сте като клоунска каруца. Извинявайте, ама пристигат асансьор след асансьор, пълни с помощници на господин Сиърс. Зелената стая, такова, още малко и ще се пръсне!

— Колегата ми ще се присъедини към другите — отвърна Кол. — Аз ще се поразходя наоколо.

— Другите мъже, такова, вече ни провериха.

Инспекторът се усмихна.

— Аз, такова, просто искам да видя как изглежда отвътре американската фабрика за реалност.

Той мина покрай папката и пластмасовата й усмивка и тръгна по коридора с бели стени и стъклени офиси към сърцето на фабриката за реалност: звукоизолирано студио, пълно с кабели, прожектори, камери и монитори, заобиколили централна сцена, на която самотен стол гледаше към дъга от четири празни седалки. Мъже и жени със слушалки и папки се щураха наоколо и прескачаха черните змии на кабелите по пода.

Когато камерите се включиха, Фарън вече седеше срещу четирима известни телевизионни журналисти. Сам.

— Добър вечер — каза към камерата най-възрастният от четиримата. — Аз съм Джим Каръл. Добре дошли в „Един час“. В директното предаване тази вечер се опитваме да отговорим на въпроса, който си задава всеки американец: „Кой е Фарън Сиърс“? Задаваме на Фарън Сиърс въпросите, на които вие искате да ви отговори… може би с няколко изненади от наша страна.

Гръмна музика. Мониторите показаха рекламите, които се излъчваха пред националната публика. Оттатък сцената, застанали настрани от камерите, бяха Сали и Лорън, Ууд и Лейбовиц. Кол почти физически усети хладните тръпки, които ги побиха, когато чуха за „няколкото изненади“.

Инспекторът видя една стълба, която водеше към висока рампа, заобикаляща външната стена на звукоизолираното студио, и се заизкачва по стоманените стъпала. Музиката гърмеше.

Джим Каръл представи Фарън и каза към камерата:

— Ще започнем с история. — Мониторите показаха снимки от детството на Фарън, докато гласът на водещия обясняваше.

От рампата Кол видя миналото, нижещо се на екраните, видя Каръл да оправя косата си и да слуша собствения си глас.

— И така, Фарън Сиърс — продължи Каръл, когато камерите оживяха. — Кой сте вие?

— Благодаря ви, вече съм важна личност.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Успехът в Америка означава да те показват по телевизията — усмихна се Фарън. — Това е нещо повече от слава, това е утвърждаване. Живот отвъд плътта и гравитацията. Ако си достатъчно важен, за да те показват по телевизията, значи струваш нещо.

— Възможно е по-голямата част от нашата публика да смята, че това е малко плитко.

— По-голямата част от вашата публика разбира. И е съгласна. Надявам се зрителите също да съзнават, че пътят към виртуалната реалност през вашите камери е по-опасна илюзия, отколкото други реалности.

— Искате да кажете, че телевизията е опасна, така ли? И това са думи на човек, който притежава кабелен канал и софтуерна империя? Защо?

— Днес телевизията налага идеята, че всичко е нормално, че пасивността пред екрана, вместо да пътуваш по света, в мислите или в душата си е нещо нормално. Защото, ако всичко е нормално, можеш да приемаш за нормално да купуваш онова, което показват по рекламите.

Кол видя на рампата мъж с куфарче с инструменти в ръце. Коленичил, отварящ… техникът свърза някакъв кабел с един от прожекторите.

Русата водеща казваше на Фарън:

— … презрение към политиката и политиците и все пак изглежда се кандидатирате за пост и редовно ходите на Капитолия и в Белия дом.

Фарън не отвърна нищо.

— Мислех, че сте се съгласили да отговаряте на всичките ни въпроси — настоя тя.

— Вие не ми зададохте въпрос — усмихна се Фарън.

— Какво ще кажете за политиката?

— Политиката е начинът, по който се вършат нещата. Понякога това е да уредиш да ти вдигнат боклука, друг път да носиш подходяща вратовръзка, когато четеш новините по телевизията, така че хората да не превключат на друг канал.

Режисьорът даде думата на Антъни Дрейн, тъмнокосият двукратен носител на „Еми“^[1] и легендарен убиец на дракони от предаването. Дрейн заговори към циклопското око на камерата:

— Като приказваме за политика, искаме да насочим вниманието към вашия проект за възраждане на Чикаго. — По даден знак Каръл се обърна към света: — Първо сме ви приготвили репортаж за проекта.

Мониторите се изпълниха с клипове и обяснителни гласове. Лорън се отдалечи от спътниците си и тръгна по невидима пътека около сцената, сякаш някаква центробежна сила я тласкаше по строго определена траектория. Кол вървеше по рампата над нея, заедно с нея.

Директното предаване показваше на света близки кадри от журналистическото пътуване, докато Дрейн казваше:

— … има човек, известен като „отец Майк“, който твърди, че е раздал за вашия проект за възраждане на Чикаго стотици хиляди долари подкупи на градски, областни и щатски служители. Че дори лично е виждал подкупи да получават и някои членове на така наречената „Машина“ — чикагската мафия.

На монитора едър чернокож мъж в костюм и вратовръзка повтори обвиненията на Дрейн.

Лорън вървеше през гората от прожектори под рампата. Отгоре Кол виждаше косата й и деколтето й.

— Може да е прав — каза към камерата Фарън.

— Признавате по националната телевизия, че давате подкупи?

— Дадохме на Майк повече от сто хиляди долара. По време на всяка предизборна кампания той получава пари от демократите и републиканците, за да им помогне да съберат повече гласове. Предполагам, че прибира повечето от тях за себе си. Ние му платихме, за да не го направи някой от опонентите ни.

— Това е невероятно! — възкликна Дрейн.

— И законно — усмихна се Фарън. — Казахме му да спазва закона. В писмена форма и на видеозаписи, които ще разпространим до всички медии.

— До всички медии? — извика Дрейн. — Но ние имаме изключителното…

— Освен това нашият адвокат прати копия от тази информация до градските, областните и щатските комисии по етика. Ако те ни позволят, ще пратим същите материали и на ФБР. Ако имаме късмет — продължи Фарън, — нашата операция ще помогне за преобразяване на бизнеса и политиката.

Лорън спря и скри лицето си с шепи. Като я гледаше отгоре, Кол си помисли, че може би плаче.

Каръл каза към камерата, сякаш тя беше Фарън:

— Откъде Америка да знае, че всичките ви кръстоносни походи не са тактика да увеличите личното си богатство?

— В момента всичките ми лични средства се реорганизират — отвърна Фарън. — Компаниите ми постепенно ще станат собственост на служителите и ще се ръководят от тях… включително чикагският проект.

— Какво означава „постепенно“? — попита Каръл.

— Мислех, че знаете — рече Фарън.

На монитора четвъртият журналист, чернокож четирийсетинагодишен мъж, премигна.

— Някои критици твърдят, че личните полицейски сили на проекта ви ще превърнат гетата във въоръжен лагер.

— Гетата вече са въоръжен лагер — каза Фарън. — Надяваме се да превърнем тази сила от самоунищожителна в сила за самозащита.

— Трябва да прибавим — рече Каръл към камерата, — че насилието се докосна до вашия кръстоносен поход тук, във Вашингтон, с убийството на ваш сътрудник по време на обир в щаба ви. Нашите съболезнования. Но като имаме предвид този инцидент, не смятате ли, че сте жертва на заговор?

Кол замръзна на рампата.

Фарън сви рамене.

— Бил съм жертва през целия си живот.

— Какво правите по този въпрос? — попита журналистката.

Фарън разпери ръце.

— Говоря с вас.

Режисьорът вдигна палци и музиката гръмна. Кол намери стълба и се спусна долу, докато рекламите изпълваха мониторите. Лорън чу приближаването му и се обърна.

— Не ме питай за отец Майк, господин ФБР. Моя беше идеята да го използваме, след като разбрахме, че тези хора… Но не питай мен. Питай Лейбовиц. Него още го интересува.

— Онова, което дойдох да ти кажа…

— В ефир след две минути! — извика асистент-режисьорът.

„Очите й са зачервени, косата й е сресана така, сякаш не е използвала огледало, устните й треперят. Мога да протегна ръка и…

Недей.“

— Съжалявам — каза Кол. — Съжалявам. За това, че трябваше да те излъжа, че се преструвах на такъв, какъвто не бях. За Монаха. За разпита, за онова, което трябваше да разберем, което ти… Съжалявам за белега ти.

— Съжаляваш за ужасно много неща.

— Познавам те вече от доста време.

Музиката гърмеше.

— Тишина на сцената!

Лорън отправи на Кол бледа усмивка. И се отдалечи. Милиони зрители гледаха нещо друго.