Джеймс Грейди
Брутално (18)

18.

Според засеченото съобщение до убиеца само след петнайсет дни навлизаха в Зоната за свободен отстрел.

Агентите от ФБР бяха прекарали 3112 часа в сравняване на престъпните биографии на Брайън Лъстър и Кристофър Дж. Харви. Анализираха доклади на Агенцията за контрол на наркотиците, БАТО, Вътрешната данъчна служба, полицията и Бюрото по затворите. Разпитваха затворници, ченгета, затворнически надзиратели.

Съдебните стенограми показваха, че Лъстър и Харви са се движили в деловата част на престъпния свят — по-точно в търговията с наркотици. Татуираната мечка Лъстър беше бил наставник на облечения в лъскаво яке Харви. При нужда бяха използвали други престъпници. Лъстър плащал данък на мафията в северна Калифорния. Двамата с Харви бяха държали апартаменти в Бъркли. Двете жилища бяха обискирани. Телефонните им разпечатки не показваха нищо. Касови разписки, напъхани в джобове на джинси и извадени от кошчета за боклук, свързваха мъжете със стоянки за камиони и мотели в Калифорния, Орегон, Вашингтон, Невада, Монтана и Айдахо.

Мотоциклетът на Лъстър бе вдигнат на трупчета във взет под наем гараж. В резервоара му имаше пластмасова бутилка. Изследванията откриха в нея следи от наркотик. В микробуса му хората от съдебномедицинския екип намериха следи от опиати, човешка кръв и отпечатъци на Крис Харви.

В апартамента на Лъстър бяха открити револвер с рязана цев, краден 9-милиметров пистолет, 44-калибров „Магнум“, пушка 30/06, муниции, войнишки нож, оловна тръба, увита в черна лепенка, запалителни вещества и часовникови устройства. Бяха намерени също няколко книжлета на „Арийска Америка“, ку-клукс-клан и нацистки организации срещу чернокожите, евреите, имигрантите, белите предатели, католиците и индианците.

— Тоя тип е мразил всички — каза Ник.

Сали посочи една снимка, направена по време на обиска — купчина расистки книги беше покрита с две стари кутии от пица, — и каза:

— Не мисля, че Лъстър си е падал много по четенето. Просто е трупал омраза. Като че ли ги е стоварил тук и е забравил за тях.

Родителите на Лъстър бяха починали. Нямаше братя и сестри. Бившата му неофициална съпруга бе изразила желание да се изпикае на гроба му.

Един рокер каза на агентите:

— Лъстър беше подъл кучи син. Изпълняваше си сделките, но гледаше да отхапе и парче от теб.

— За него „Арийска Америка“ беше инвестиция — каза им един затворник. — В пандиза даже яките трябва да се включат в някоя група, а АА беше най-силната.

Що се отнася до Харви, друг затворник им каза:

— Крис направо се лепеше за големите перковци. Искаше хората да загубват ума и дума, когато влезе в някоя стая. Винаги се хвалеше какъв главорез е и какви главорези познава. Тъй че когато истинският главорез Брайън му позволи да се влачи с него, Крис реши, че е умрял и се е възнесъл в рая.

Кухненският стол на Крис Харви бе пъхнат под масата, дрехите му видяха на закачалки, на стената като по конец бяха налепени средни страници от списания с голи жени. По екраните на трите му крадени телевизора нямаше и прашинка. Писмата от надзорниците по условното му освобождаване и един оръфан гимназиален бележник бяха поставени в картонена кутия в килера наред с гаранционна карта, показваща, че е купил червена тойота.

— Онзи старец в мотела, където е бил убит Лъстър, каза, че двамата мъже, наели стаята, са пътували с червена кола — рече Ник.

— Точните му думи бяха „беше нещо японско“ — прибави Сали.

— Къде ли е сега тойотата? — попита Кол.

В апартамента на Крис Харви в Бъркли откриха кутия 22-калиброви патрони от същия вид, с който беше убит неговият идол Брайън Лъстър.

— Убиецът прерязва гърлото на Крис в планината — каза Кол, — взима пистолета на Крис, убива Лъстър…

— После се прави на Каспър Призрака и изчезва — довърши Ник.

— Г. — поправи го Кол. — Името му е Г.

Най-близката известна роднина на Крис Харви беше проститутка, която се смяташе за „нещо като гадже“ — това според нея означаваше, че е взимала от него пари като подаръци, а не като заплащане.

— Ама адски се страхуваше да не гепи СПИН — каза тя на агентите. — Винаги безопасен секс, нали загрявате, и никога не искаше да го направим наистина, толкоз се плашеше.

Агентите убедиха проститутката да даде кръв, за да разберат дали следите от ДНК по чаршафите в апартамента на Харви не са на някой друг. Жената се оказа серопозитивна. Когато й го съобщиха, тя ги нарече „лъжливи кучи синове“ и избяга.

Все пак от нея научиха, че родителите на Крис Харви са починали. Единствената му известна роднина беше сестра му, която, както се изрази проститутката, „хич не искаше да има нищо общо с Крис“. Затворническите архиви не показваха между двамата да е имало контакт. Издирването на сестрата стигна само до шофьорска книжка от Невада с изтекъл срок и до някаква бивша съседка, която била чула, че сестрата напуснала града и пак започнала да пие.

— Всичко води към Айдахо — каза Кол на Ник и Сали. — Били са убити там, действали са там, там е и телефонната кабина, свързана с Фарън. И накрая, там е Робърт Слоусън.

Робърт Слоусън бе приятел на Брайън Лъстър. Двамата се бяха засекли в затвора във Фолсъм. Живееше на един час път с автомобил от мястото, където бяха убити Лъстър и Харви. И освен това беше националният командир на „Арийска Америка“.

В единайсет сутринта в сряда инспектор Далтън Кол и детектив Ник Шърман седяха на задната седалка на автомобил на Бюрото в Мейсънвил, Айдахо — родният щат на Робърт Слоусън. Колата бавно се движеше по улицата в провинциалния американски град. Мръсен сняг, голи дървета, къщи, които се нуждаеха от боядисване. По осеяния с дупки път се тътреше краставо бяло куче.

„Сега или никога“ — помисли си Кол. Децата бяха на училище, възрастните на работа. Половин час преди това на полицията бе наредено да не се намесва и да прекрати радиовръзката. Ако някой от ченгетата беше шпионин и се обадеше, приемниците на Бюрото щяха да го засекат. Получилите съдебно разрешение подслушватели и системи за аудионаблюдение на Бюрото показваха, че всички издирвани обекти са на място.

— Лоша идея — каза Ник.

— Не можем да чакаме по-добра — отвърна Кол.

— Само се пази — рече детективът.

Отпред седяха двама агенти с канадки над бронираните си жилетки. На таблото пред тях лежаха автомати.

— Ще опитам. — Кол зареди револвера си и го прибра в джоба на шлифера си.

После слезе, качи се в колата, която ги следваше — шофьорът се разкара — и потегли — сам.

В южната част на града го очакваше комплекс, заобиколен с триметрова телена ограда. На стоманен стълб се вееше американското знаме. От портала до предната врата на една триетажна бяла дървена къща водеше разнебитен тротоар. На десетина метра от нея имаше ниска тухлена постройка с три стоманени врати. На две от тях бяха окачени табели:

„Д-р Питър Смит

манотерапия и хомеопатия“

„Американска корпорация за витамини и чисти храни“

Кол спря колата до домофона на оградата.

— Добро утро — разнесе се женски глас. — Какво обичате?

— Далтън Кол, ФБР. Идвам да се срещна с Робърт Слоусън.

Изминаха трийсет секунди. Четирите автомобила на Бюрото, пълни с агенти, вече трябва да бяха заели позиции в Мейсънвил.

— Кой си ти бе? — изтътна мъжки глас от домофона.

— Далтън Кол, агент от ФБР. Кажете на Слоусън…

— Имаш ли заповед за обиск? За арест? Призовка?

— Не, не е нужно…

— Тогава нямаш право да влизаш тук.

— Не бъди толкова сигурен. Кажи на Слоусън, че съм тук, за да му помогна.

— Върви по дяволите.

— Бързаш — каза в домофона Кол. — Ти ще отидеш по дяволите, ако не престанеш с тези глупости и не ме пуснеш да се срещна със Слоусън.

Изтекоха две минути. Газовете от работещия на празни обороти автомобилен двигател проникваха през отворения прозорец. От домофона се разнесе друг мъжки глас:

— Какво искаш?

— Да вляза. Къде да паркирам?

— Напиши ни писмо. Обади се и си уговори среща.

— Имате само един шанс да ви помогна и той е сега. — Бронираната жилетка под ризата го дразнеше.

— Не приличаш на негро. Евреин ли си?

— Единственото, което би трябвало да те интересува, е значката в джоба ми.

— Педераст ли си?

— Защо? На среща ли искаш да ме поканиш?

Домофонът пропука, после гласът каза:

— Паркирай колата при другите. После се върни на портала.

Кол остави взетия под наем автомобил до оградата, където имаше още девет коли с регистрационни номера от Айдахо.

Електронната ключалка на портата забръмча. Инспекторът я натисна и влезе на територията на личната собственост. „Беретата“ бе на хълбока му. Револверът тежеше в джоба на разкопчания му шлифер. Вратата на манотерапевта се отвори и към него закуцука сивокос мъж с канадка. Наближи го и любезно му кимна.

„Прозорецът на третия етаж: мъж с пушка. Продължавай да вървиш. Навън няма да те застрелят.“

На верандата излезе мъж с бръсната глава. Носеше черно кожено яке, ботуши със стоманени налчета отпред и дънки. Държеше 44-калибров „Магнум“.

— Този пистолет е съвсем законен, ченге — каза скинарят. Отблизо изглеждаше деветнайсет-двайсетгодишен.

— Какво тогава прави у теб? — рече Кол, мина покрай момчето и влезе в дневната, мебелирана със зелен диван, два изтъркани стола, малки масички и нацистко знаме на едната стена. На другата имаше флаг с яркочервени букви „АА“. Бели мълнии се спускаха на зигзаг от надписа към два червени силуета — мускулест мъж и прелъстителна жена с гъста коса. Ръцете им бяха вдигнати нагоре, за да поддържат мълниите. Отдолу с бели букви пишеше: „ЧИСТОТА, СИЛА, ЦЕЛ“.

Кол чу, че вратата зад него се затваря. Скинарят се облегна на нея. Пистолетът тежеше в татуираната му ръка. В дневната влезе мъж с бирено шкембе и пушка помпа.

— Носиш ли оръжие? — попита биреното шкембе.

— Естествено — отвърна Кол.

— Дай го — каза шкембето. — Хвърли го на дивана.

— Не.

Мъжът зареди пушката.

— Трябваше да го направиш, преди да вляза — рече Кол. — Къде е Слоусън?

Откъм трапезарията вляво от инспектора изкънтя глас:

— Какъв подслушвател носиш?

Робърт Слоусън стоеше облегнат на касата на вратата. Черната му копринена риза бе разкопчана, за да се вижда златната верижка с медальон с надпис „АА“ на шията му. Беше и с къси ръкави, за да се виждат бицепсите му на тежкоатлет. Посребрената му коса отговаряше на неговите петдесет и една години. Имаше белег от нож на лявата скула и черни кръгли очи.

„Седемнайсет години затвор“ — помисли си Кол: присъди, които представляваха само сенки на още по-големи ужаси.

— Нито записвам, нито предавам — каза инспекторът.

— Ще проверим — отвърна Слоусън.

— Само ме докоснете и ще ви се стъжни.

— Щом не носиш подслушвател — рече Слоусън, — думата ти е заложена срещу нашата. Може да ти е трудно да намериш вратата.

Скинарят на вратата се изкиска.

— Гледа ли предаването от Уейко? — попита Кол. Майната им на скритите в къщата подслушватели на Бюрото, които ще запишат неговите нелюбезни и потенциално незаконни заплахи.

Иззад Слоусън се появи лъскава брюнетка с начервени устни, трико, тесни черни джинси и обувки с шпори.

— Боби…

— Командир! — изръмжа той.

— Да, адски извинявай. — Бузите й почервеняха под грима. — Проверих, командире. Зад ъгъла има микробус и кола с три ченгета, а до представителството на „Форд“ е спрял още един автомобил с четирима души.

Очите й претеглиха Кол от горе до долу. Рубинените устни се отвориха и извиха в ъгълчетата. С бавна и спокойна танцуваща походка тя отиде до дивана, седна и кръстоса дългите си крака. Иззад Слоусън излезе друг мъж.

— Покажете ни документите си. — Човекът носеше тъмен костюм и вратовръзка, синя риза и очила с извити зад ушите рамки. — Аз съм адвокатът на господин Слоусън.

— Айгър — каза Кол и с лявата си ръка извади калъфа със значката от вътрешния джоб на шлифера си и го разтвори така, че да могат да прочетат служебната му карта.

— Господин Айгър — поправи го адвокатът.

„Господин Лорънс Айгър“ — помисли си Кол: бакалавърска степен от Айдахо, магистърска степен по право от Йейл. Трийсет и пет годишен, ерген. Самостоятелна практика в Мейсънвил. Завещания, продажба на недвижима собственост, пияни шофьори. Адвокат на „Арийска Америка“, на Робърт Слоусън, на разни компании за витамини и „здравословни продукти“. Съсобственик заедно със Слоусън на съседната сграда, в която тези компании опаковаха и разпращаха продукти за всичко — от рак до импотентност и оплешивяване — и в която бяха доставили компютърен хардуер за дванайсет хиляди долара. Освен това адвокат на манотерапевта, който освобождаваше под гаранция членовете на АА, арестувани из цялата страна.

— Документите ви изглеждат истински — рече Айгър. — Но ви идентифицират като инспектор, а не като агент. Това е висша длъжност.

— Имам известна власт.

— Е, супермен — обади се жената от дивана. — Значи си по-бърз от куршум? По-мощен от локомотив?

— Къде е сиамският ти близнак? — попита Слоусън. — На вас никога не ви стиска да ходите сами.

— В такъв случай някой от вас трябва да работи за мен — отвърна Кол.

— Как пък не, мамка му! — изръмжа скинарят.

— Аз ще седна — каза Айгър и отиде до един от столовете. — Щом господин Слоусън е съгласен, нямам възражения да му обясните целта на визитата си.

— Тук сте прав. — Кол се намести на фотьойла, така че Айгър и предната врата бяха от дясната му страна, диванът и жената бяха пред него, а Слоусън отляво. Пистолетът в джоба на шлифера му тежко тупна по дървото на стола.

Слоусън направи рязко движение с глава. Биреното шкембе напусна стаята.

— Какво искаш, ченге?

— Тук съм, за да помогна — отвърна Кол.

Слоусън насилено се изсмя, важно отиде до дивана, пльосна се до жената и плесна с длан по бедрото й. Тя дори не трепна. Мъжът започна да гали с лапа крака й.

— Нещо не мисля, че проявявате желание да постъпите в организацията на господин Слоусън — рече Айгър.

— Вие ли се занимавате с мисленето тук? — попита Кол.

— Ей! — изръмжа Слоусън. — Нали си дошъл да се срещнеш с мен!

— Точно така.

— Да — изсумтя командирът. И започна да мачка крака на момичето по-силно. — Айде тогава, казвай, ченге.

Нататък по коридора, накъдето беше изчезнало биреното шкембе, Кол видя излъчване на компютърен екран.

— В последно време хората ти имат проблеми — каза той.

— Защо се интересуваш от нашите проблеми? — попита Слоусън.

— Един от членовете на организацията ти е бил убит.

— И си дошъл тук да ми го кажеш ли? — изсумтя командирът, вдигна дланта си от бедрото на жената и погали дългата й коса. Тя дръпна глава — несъзнателна защитна реакция, която обаче накара Слоусън да престане да я гали и да прехвърли ръката си върху облегалката на дивана зад нея. Тя се облегна назад и отпусна глава на бицепса му.

Слоусън видя погледа, който Кол отправи на момичето.

— Харесва ти, нали?

Адвокат Айгър умишлено не гледаше към никого. „Разбирам го“ — помисли си инспекторът.

— Ти с каква спиш, а, ченге? — Слоусън се усмихна като акула, подушила кръв.

— Не ме попита кой е убит — рече Кол.

— Искаш да кажеш кой е станал мъченик — поправи го Слоусън. — Ние сме готови да посрещнем смъртта.

— Убийството не е от компетенциите на федералните власти — каза Айгър. — А и моят клиент не е замесен в никакви престъпления.

— Хората ти не те ли интересуват? — попита командира Кол.

— Обичам всичките си братя и сестри от „Арийска Америка“.

— Тогава сигурно не ти остава енергия за нея — отбеляза инспекторът и кимна към момичето.

Слоусън поклати глава.

— Вие, ченгетата, ме преследвате вече четирийсет години. Откажете се. Приемете истината. Започнете да правите каквото трябва.

— Като теб — отвърна Кол.

— Ако ви стиска да стигнете толкова далече.

— Като Брайън Лъстър. И Крис Харви.

— Не съм сигурен, че си спомням тези имена.

— Искаш ли да видиш снимките от затвора, на които тримата сте заедно?

— А, да — каза Слоусън. — Онези момчета. Как са те, по дяволите?

— Брайън Лъстър продължава да е убит — отвърна Кол.

— Животът е курвенска работа, нали? — Слоусън погали момичето по косата.

— Лъстър и Харви са били от АА.

— Членуването в частна организация като АА е защитено от… — започна Айгър.

— Винаги ли оставяш адвокатът ти да ти изразява мнението?

— Свърши каквото имаш да вършиш — каза Слоусън. — И после се разкарай.

— Чух, че си имал и други проблеми. — Кол усети втренчения в него поглед на Айгър. — Проблеми с пощата.

— Никога не съм имал никакви шибани проблеми с…

— Да не би да говорите за незаконното задържане от страна на пощенските инспектори на законно транспортирани стоки от корпорацията на господин Слоусън на стойност няколко хиляди долара? — прекъсна го Айгър.

— Това се е случило вчера, нали? — каза Кол. — А не смятате ли, че утре може да се зададе и някакъв друг проблем?

— Готови сме да ви изслушаме, инспектор Кол — рече адвокатът. — Непременно отбележете това в съответните документи, които трябва да напишете.

— Вие сте сам, господин Айгър. Стотина юристи от Министерството на правосъдието могат да напишат планини от обвинителни документи, които да подадат в десетки съдилища. За защитата ви ще отидат адски много пари. Ако направите само една погрешна стъпка, ако подадем съответния иск, собствеността ви може да бъде поставена под запор, да поискат счетоводните ви книги в съда…

— Ако подадем обвинение за тормоз — възрази Айгър, — всички тези глупости ще идат на боклука.

— Нали познавате проклетата правителствена машина — отвърна Кол. — Те имат повече кошчета за боклук, отколкото сте в състояние да напълните за цял живот.

— Накъде биеш? — Очите на Слоусън се бяха смалили до черни точки.

— Брайън Лъстър. Крис Харви.

— Четох вестниците — отвърна Слоусън. — Из тукашните места убийствата правят новините. Брайън Лъстър е бил гръмнат в някакъв евтин мотел. Помислих си, че го е направила сянката му. Щом имаш името на Крис, значи и ти мислиш така.

— Преди да продължим — обади се Айгър, — настоявам да определим правилата на този разговор.

Кол го стрелна с поглед.

— Законите на Уейко, адвокат. Законите на Уейко.

— Но вие не сте в Уейко — усмихна се Айгър. — Вие сте в Бялата родина — през 1986-а Айдахо, Монтана, Уайоминг, Вашингтон и Орегон придобиха тази нова политическа идентичност. Ето защо правилата…

— Ако вие и вашите дебели щурмоваци и скинари се опитате да наложите силата си в тези щати, ще откриете, че ще е много по-трудно, отколкото сте си въобразявали.

— Ще видим. Според конституцията не сме длъжни да говорим…

— Искате да играете по конституционните правила само когато си мислите, че това е във ваша полза — прекъсна го Кол. — През останалото време пикаете на конституцията, американското знаме и всичко останало. Така че — правилата на Уейко.

— За обикновен инспектор — отвърна адвокатът, — искате прекалено много.

— Винаги получавам това, което искам.

— Нима? — прошепна жената.

— Млъквай, курво! — Слоусън сви ръката си и главата й отскочи от бицепса му. Усмивката на момичето дори не трепна.

— Да започнем с Лъстър и Харви — каза Кол, като се чудеше дали знаят, че Харви също е убит. — А какво ще направи федералното правителство от там нататък зависи от това какво ще ни дадете вие.

Слоусън погледна към адвоката си. Айгър кратко му кимна.

— Лъстър е с нас, откакто влезе за първи път в пандиза — каза командирът. — Нищо не може да издигне съзнанието на човек така, както затворът. Крис се появи по-късно. Отначало внимавахме с него, искахме да сме сигурни, че двамата не са ченгета, които опитват да се внедрят в организацията ни.

Слоусън изтри с лапа устата си и облиза устни. Ръката му леко трепереше, когато я преметна на облегалката на дивана.

— Донеси ми нещо — каза на жената той. — Бира или нещо такова.

Кол забеляза, че тя хвърля поглед към Айгър, но не видя ответното изражение на адвоката. Момичето излезе от дневната със същата танцуваща походка, с която бе влязло.

— Какво вършеха за вас Лъстър и Харви? — попита инспекторът.

— Всички членове изпълняват дълга си като живеят…

— Остави тези глупости. Каква беше работата им в АА?

— Не са правили нищо за нас, откакто… хм, не знам, от последния път, когато Лъстър го пуснаха от пандиза — отвърна Слоусън.

— Имаме трима свидетели, които твърдят, че Лъстър е плащал на АА част от печалбите си от продажба на наркотици — блъфира Кол.

— Господин Лъстър ни пращаше парични помощи — каза Айгър. — Не ни е известен източникът на средствата му, но подобно на всички нестопански организации, ние можем и трябва да ги приемаме за законни. И предполагаме, че е подавал съответните декларации в данъчната служба. Наистина.

— Естествено — отвърна Кол. — Та какво правеха двамата за вас?

— Нищо! — каза Слоусън. — Мамка му, Харви дойде тук само щото така му каза Лъстър. За Лъстър ние бяхме просто поредната група, към която да се залепи. Беше с нас само когато това му носеше изгода.

Жената небрежно влезе в дневната с кутия бира за Слоусън.

— Хей — рече скинарят на вратата, — ами за мен?

Тя седна на облегалката на дивана, протегна стройните си крака към Слоусън и пръстите й погалиха посребрената му коса.

„Челото му е потно — помисли си Кол. — Зениците му се свиват и разширяват.“

— Моят клиент и неговата организация от шест месеца не са имали контакт с въпросните двама души — каза Айгър.

— Не ми излизайте с този номер — отвърна Кол.

— Когато вестниците в Айдахо съобщиха за убийството на господин Лъстър, посъветвах клиентите си да прегледат документацията си и да преровят паметта си — продължи адвокатът. — Така че, ако се наложи, да сме в състояние да помогнем на компетентните органи.

— Като добри американски граждани — подметна инспекторът.

— Лоялни граждани на истинската арийска Америка — каза Слоусън.

— Ами останалата част от страната?

— Историята ще покаже — отвърна Айгър. Очите зад кръглите стъкла на очилата му бяха живи и проницателни.

— Наистина ли смятате, че историята ще работи за вас? По дяволите, Хитлер беше най-гадният от вас, а вижте какво стана с неговия хилядолетен Райх.

— Фюрерът допусна само една грешка. — Айгър бе спокоен като учител, поправящ ученик, сбъркал таблицата за умножение. — Фюрерът е надценил политическата зрялост на съвременното общество. Той е велик човек, трагично роден прекалено рано. Оставил е добротата и вярата му да надделеят над практичния му гений.

„Скачаш от стола, вадиш «Беретата» и се прицелваш за две секунди. Първи изстрел в челото на Айгър. Вторият очиства скинаря. Слоусън ще атакува от дивана — обръщаш се и стреляш… Достатъчно! Ти си служител на закона. А не ангел отмъстител. Не бъди като тях. Върши си работата.“

— И сега смятате, че обществото вече е… „зряло“ за вас, така ли?

Айгър се усмихна.

— Вижте Босна. Покритите с мръсотия хора в Руанда. Етническо прочистване. Движенията в Русия, в обединена Германия. Украйна. Този път няма да се наложи да завладяваме обществото, за да го спасим. Този път обществото ще дойде при нас, за да потърси спасение.

— И ще изтреби негрите, чифутите и всички останали — прибави Слоусън. — Никой няма да ми казва какъв съм и кво да правя.

Той отметна глава назад и пресуши бирата. Жената погали косата му. И хвърли поглед към Айгър.

— Единственият въпрос в тези ваши глупости — каза Кол — е дали всички ще свършите на електрическия стол.

— Нямаш доказателства, за да ме заключиш за убийство! — извика Слоусън. — Ти…

— Да заключа „теб“ ли? — прекъсна го инспекторът. — А какво стана с „нас“?

— Ако искаш да закачиш на някой убийството на Лъстър, върви да намериш приятелчето му Харви! — кресна Слоусън.

— Убийството не е престъпление от компетенциите на федералните институции — повтори Айгър.

— Двама от членовете на АА са нападнали чернокожи лидери…

— Няма такова нещо като „чернокож лидер“ — възрази Слоусън. — Даже когато зад тях са евреите и им дърпат конците, те…

— Конгресмени — каза Кол. — Учени. Бизнес…

— Аха — прекъсна го Айгър. — Конгресмени. Сега разбирам защо са пратили инспектор.

— Гепихме те в крачка! — рече Слоусън.

— Моят клиент иска да каже — поясни Айгър, — че не сме извършили престъпления срещу който и да е конгресмен, независимо какъв е той. Ще оставим да ги унищожат силите на историята.

— Да се опита да удари конгресмен негро — изсмя се Слоусън. — По дяволите, кой би си помислил, че Харви може да го направи?

 

 

Автомобилът на Бюрото се носеше по черния път през покритите със сняг хълмове с такава скорост, каквато позволяваше законът. Шофьорът беше оперативен агент от Айдахо, другият мъж на предната седалка бе агент от групата за разузнаване в радикалните организации. И двамата работеха по случая „Фарън Сиърс“. Отзад седяха Ник и Кол.

— Проблемът с АА е — каза инспекторът, — че си падат по онези глупости с тайните общества. Възможно е да имат вътрешни тайни групи, които да вършат цялата мръсна работа. Хората им членуват и в други радикални организации. Лъстър и Харви може да са били замесени със секти, за които си нямаме и представа.

— Но смяташ, че това не е работа на АА — рече Ник.

— Да внедрят човек в групата на Фарън, да пратят наемен убиец, да заличат следите, като убият двамата, които водят към АА — всичко това е прекалено интелигентно за тях.

— Засега. — Ник погледна през прозореца към покритите със сняг поля. „Тичане през сняг, студ. — Той потръпна. Пък и тогава не беше ден! — Не и докато съм буден! — каза си детективът и облиза устни. — Недей да мислиш за алкохол. Не можеш да пиеш. Не можеш, докато си с Кол и агентите.“

— Слоусън може да е ръководил АА от затвора, но сега Айгър командва парада — каза Кол. — Слоусън навярно даже не го разбира или поне не си го признава. Той е формалният лидер — марионетка, която адвокатът сигурно манипулира.

— Какво ще правим сега? — попита експертът по радикалните групи от Бюрото.

„Моят въпрос — помисли си Ник. — Това трябваше да е моят въпрос.“ Но можеше само да гледа навън към снежното поле.

— Ако съм успял да ги разтревожа — отвърна Кол, — ако не знаят, че имаме подслушватели и тайни агенти, които ги наблюдават, ако реагират, навярно ще можем да потвърдим, че са те. Това ще съсредоточи разследването само върху тях и ще ги спипаме.

— Междувременно — прибави инспекторът — трябва да намерим начин да хванем жената.

— Нямаме улики срещу нея — каза местният агент.

— Не си ме разбрал. Да открием нещо, за да я притиснем в ъгъла. Тя е един от конците, с които Айгър управлява Слоусън. Адвокатът сигурно се е разбрал с нея. Само кретен или психопат би играл тази игра. Обзалагам се, че е умна, а това означава, че ще сключи сделка с онзи, който й направи най-доброто предложение. В момента не знаем цената й.

— Слоусън ще я убие, ако…

— Не ни е известно нито едно „ако“ — прекъсна го Кол. — Трябва да открием. Още днес.

Местният агент поклати глава.

— Едно време щяхме да напишем анонимни писма на един-двама фанатици от АА. Да им кажем, че Айгър е еврейско име. Сигурно щяхме да пратим писмо и на Слоусън, за да му съобщим, че момичето му го мами с евреин предател.

— Това беше едно време — отвърна Кол.

— Да — каза агентът. Навън покритите със сняг поля се издигаха към величествената пурпурна планина. — Жалко.