Джеймс Грейди
Брутално (60)

60.

Петък сутринта, 07:09 ч. Кол стоеше в кухнята и си правеше нескафе. Млякото в хладилника отдавна се беше вкиснало. „Това не е нормален живот“ — помисли си той. Някой почука на вратата.

Кол си бе сложил синя риза и панталони, но не беше обул нито чорапи, нито обувки. Косата му още бе мокра от душа. „Беретата“ му беше в спалнята.

— Кой е? — попита той, застанал далеч от вратата.

— Далтън! Аз съм! — отвърна му приглушен женски глас.

„Сали?“ Той отвори, без да сваля веригата — стоеше встрани от вратата. В коридора бе Лорън. Трепереше в тънкия си шлифер. Носеше гигантска черна чанта, провесена на рамо.

— Изобщо не съм идвала — рече тя, когато Кол я пусна вътре.

— Какво искаш да кажеш?

— Твоите хора, които ме следят, си мислят, че още съм там. Дадох двайсет долара на възрастната госпожа от отсрещния апартамент да ме пусне да избягам през нейната пожарна стълба и да се върна по същия път. Чувствам се като някой от твоите тайни агенти.

— Защо?

— За да съм с теб. Никой не знае, че съм тук. Взех такси до съседната пресечка, влязох в блока с трите чистачки. С вдигната яка, с разрошена ко… Хората ти отпред не те ли предупредиха?

— Не.

— Не се ли радваш, че дойдох? Не искаш ли да съм тук?

Страните и устата й бяха студени. Той я целуна.

— Трябва да…

— Шт. — Тя разтърси коса и погали току-що обръснатата му буза. — Петък е. Рано сутринта. В момента не можеш да направиш нищо за Фарън. Освен да сложиш белезници на заподозрян, който е застанал точно пред теб.

— Иска ми се… Слушай, днес той все пак ще изнесе онази реч.

— Фарън се интересува единствено от гласовете вътре в себе си.

— Понякога си мисля, че е луд.

— Аз съм лудата. Ти ме подлудяваш. Караш ме да забравям за всичко. — Тя се опита да го целуне.

— Фарън…

— Говори пред Националния съюз на чернокожите жени в десет. Там може да не е в безопасност, но нито една от тях не се готви да го убие.

— Сали го пази — напомни по-скоро на себе си, отколкото на нея той.

— Обзалагам се. — Лорън прокара пръст по бръчката на челото му.

Той преглътна.

— Има и ченгета. Мои агенти. Хора на Ууд, охраната на ДАР.

— Един пистолет повече не би променил нищо. — Тя прокара пръст по страната му, после по гърдите му. — Ти дори не носиш оръжие.

— В спалнята е.

— Аха!

— Не можем. Трябва да тръгвам.

— Къде? — попита тя. — Да изпълниш заповедите на шефовете си или дълга си? Къде другаде е по-хубаво от тук и сега?

— Отговарям за…

— За себе си — прекъсна го Лорън. — По дяволите Фарън. Пратил си да го пази цяла армия, но за теб не се грижи никой. Какво повече можеш да направиш в момента лично ти, за да попречиш на някого да го убие? Освен това — тя развърза колана на шлифера си, — ако се страхуваше да умре, той нямаше да е там, където е.

Шлиферът се изхлузи от раменете й. Беше гола.

— Винаги съм искала да го направя — каза Лорън и изу ниските си обувки. — Но навън е толкова студено.

Боса, тя тръгна към спалнята му.

 

 

— Не отивай — каза Лорън. Лежаха в леглото му, скрили голотата си с чаршаф. Сива светлина изпълваше прозореца. — Можем да останем тук вечно. Можем да си сложим тъмните очила и никой няма да може да ни види, и всичко ще е наред. Хайде просто да останем тук.

Радиочасовникът му показваше 08:27. Будилникът, който бе настроил предишната вечер, включи радиото. „Гепи лапа“ на Дейв Брубе изпълни стаята, но двамата в леглото не обърнаха внимание.

— Не — отвърна той. — Трябва да вървя.

— Наистина ли мислеше онова, което не каза — попита тя.

Кол я погледна в очите.

— Да.

— И аз го мислех, когато не ти го казах — промълви Лорън.

Те силно се целунаха.

— Не отивай — каза тя. — Не ме оставяй.

— Ако не направя каквото трябва, не съм достатъчно добър за теб. Или за себе си.

— Тогава ми обещай, че ще стоиш настрани от Фарън. Не искаш да избягаш с мен и с моите един милион долара. Добре. Преследвай своя убиец. Но стой настрани от Фарън.

— Защо?

— Защото убиецът може да не улучи целта си и не искам да си наблизо.

— Той може и да не улучи, но аз няма да пропусна.

Очите й се впиха в него.

— Обещай ми, че няма да пропуснеш. Че ще стреляш първи и няма да пропуснеш.

— Лорън…

— Само така ще те пусна да тръгнеш.

— Ще си свърша работата.

— По дяволите твоята работа! Убий го и се върни при мен жив!

— Аз не съм… Убивал съм само веднъж и не…

— И той може да те убие само веднъж.

— Сега не мога да умра — отвърна Кол.

— Ще ме закараш ли до щаба ни?

— Това е на Капитолия. Аз отивам в „Конститюшън хол“.

— Няма да ти отнеме много време. Ако ме закараш, обещавам, че няма да карам хората ти пак да ме гледат на кръв.

Кол се усмихна.

— Възпрепятстването на федерален служител по време на изпълнение на служебните му задължения е тежко престъпление.

Тя също се усмихна.

— Твоето изпълнение беше превъзходно.

 

 

Ник чуваше чаткането на копитата. Стремително препускане, конски гръб между краката му, облечена в къса рокля и на обувки с платформи, Шери пищи, тича към колата си, куршум прелита като вятър покрай нея, пламнали очи…

— Господине?

— А? — Ник отвори очи.

Над него стоеше един от агентите.

Премигване. „Аз съм в съвещателната стая. Виелица изпълва телевизионния екран.“

— Заспал сте — каза агентът, изключи телевизора и вдигна щорите на прозореца. Отвън нахлу сив ден.

— Колко… — Ник се размърда на дивана. — Колко е часът?

— Девет и трийсет и една — отвърна агентът. — Искате ли кафе?

Ник свали обувките си на пода. Коляното му беше вдървено, вратът му пропукваше. В стаята бе студено, но дрехите му лепнеха от пот.

— Да, имам нужда. Ще сляза долу…

— Аз ще ви донеса. И хавлия за банята. Има няколко чисти униформени потници, ако искате.

— Не е нужно да правите всичко това.

— Моля, моля — каза агентът и сбърчи нос, докато се отдалечаваше от детектива. — За мен е удоволствие.

„Сънят — помисли си Ник. — Какво беше това?“ Цяла нощ бе преглеждал папки в търсене на онова, което усещаше, че е вътре, но не можеше да види. Записът на Шери го привличаше: безброй пъти я беше гледал да върви и да се приближава с колата си към неминуема смърт. Бе заспал на дивана и го събудиха, докато насън се носеше към… към какво?

— Тази сутрин — каза агентът, когато се върна с кафето, — ще го пиете черно.

Горещо, с металически вкус. Кофеинът го разтърси и той премигна и прошепна:

— Къде бихте отседнали, ако сте дошли във Вашингтон, за да убиете някоя важна клечка?

Агентът видя лицето му.

— Какво…

Ник грабна телефона от бюрото и набра номера.

— Отдел „Убийства“, детектив Мицъл.

— Лу, тук е Ник! Бързо: в кой хотел отседна Джон Хинкли, когато дойде да застреля Рейгън?

Миг след като получи отговора, той тръшна обратно слушалката, грабна телефонния указател и откъсна страницата с адреса и телефона на хотела. Агентът извика към колегите си долу:

— Пипнахме го!

На обаждането на Ник отговори служител от рецепцията, който се подчини на заповедта му да се премести на телефон, където никой да не може да го вижда. Докато го направи, Ник каза на агента, който стоеше до него:

— Свържи се с отдела за криминално разследване на Бюрото и се погрижи да им обясниш всичко!

После посочи името на хотела върху откъснатата страница.

— Прати цивилни агенти да покрият този хотел! Бойна група да чака наблизо, но така, че да не се вижда оттам!

Агентът отиде на друг телефон. В съвещателната стая заприиждаха негови колеги.

— Сър — каза служителят от рецепцията в слушалката, — от ФБР вече ни провериха. Никой от гостите ни не отговаря на компютърната рисунка и честно казано, всичко това започва да става голяма…

— Или се подчинявай, или ще те регистрирам в една много голяма килия! — извика Ник.

— Тук отдел за криминално разследване — намеси се трети глас.

— Господине, прочетете на този човек всяко име, регистрирано в хотела ви. „Криминално разследване“, пуснете имената в база данните си, не само във файловете за този случай. Сверете домашните адреси с телефонните компании — не е достатъчно, но направете първо това, и то бързо!

— Ясно.

— Свържете се с мен по основния ни номер, в движение съм! — Ник затвори и грабна спортното си яке и пистолета си.

— Не трябва ли да почакаме… — започна агентът, който го бе събудил.

— Край с чакането! — С болно коляно, болен крак и болезнена жажда той изтича навън.

 

 

Телефонираха му в колата на пет пресечки от секретната квартира.

— Получихме съвпадение! — каза агентът от отдела за криминално разследване. — Сам мъж, регистриран като „Рей. Ъ. Джеймс“! Стая 734! Лосанджелиският телефон, който е оставил, е фалшив, дал е депозит в брой и…

— Повторете името! — прекъсна го детективът.

— Повтарям: „Рей Ъ. Джеймс“. Лосанджелиски адрес…

— Анаграма! — извика Ник. — Размени местата: Джеймс Ърл Рей! Убиецът на Кинг!

Ник затвори и каза на шофьора:

— Газ!

После набра номера на клетъчния телефон на Кол. Автомобилът на Бюрото се носеше напред и червените светлини и сирената му пронизваха тихата утрин.

 

 

Куполът на Капитолия изпълваше огледалото на Кол. Той отби и спря до тротоара. Лорън чакаше на седалката до него.

— Почти съм при Фарън! — извика инспекторът в слушалката. — Нямам сирена. Трябват ми петнайсет минути, за да стигна дотам! Недей да ме чакаш.

Той рязко затвори телефона и се обърна към Лорън.

— Не! — каза тя.

— Излез от колата и тръгни към… Моля те!

— Не! — Лорън стисна голямата чанта, в която бяха дрехите й. — Няма да ти позволя да умреш!

Кол й хвърли яростен поглед.

— Нямаш време! — каза тя.

Той стисна волана и даде газ.

 

 

Вратата на стая 734 избухна. Вдигнали оръжие, вътре се хвърлиха две ченгета от бойната група. По петите ги следваше як мъж, размахал 45-калибров пистолет. Четирийсет секунди по-късно, докато единият от бойната група мърмореше, че всичко това нямало смисъл, Ник набра номера на клетъчния телефон на Кол:

— Няма го.

— Мамка му! — Инспекторът натисна спирачката и не мина на червен светофар. Лицето на Лорън бе пепеляво.

Ник плъзна поглед по хотелската стая: лаптоп, кутия за обувки, хората от бойната група, които изпразваха един куфар върху леглото. В стаята прииждаха ченгета. Детективът изкара един от агентите от банята и влезе вътре, за да разговоря по-спокойно.

— Ще организираме засада — каза той по телефона, — но него го няма.

Ник огледа банята. На душа бяха подредени използвани хавлии. В мивката се беше навил дълъг черен косъм.

— Ще предупредя Сали в залата, но ако Фарън не… — започна Кол.

— Почакай малко — прекъсна го детективът, извади косъма от мивката и го вдигна към светлината. После го остави върху белия порцелан. Някъде чу да чаткат копита. Отвори аптечката: безопасни ножчета, крем за бръснене. Две кръгли бели пластмасови кутии. Върху тях бе поставена гъба, зад тях имаше цяла опаковка гъби.

— Какво става? — попита Кол.

Ник развъртя капачката на една от кутиите. Вътре имаше фин тъмен прах. Беше мек и покри светлата му индианска кожа с цвета на нощта. Той изтри пръст в дланта, с която стискаше слушалката. „Шери влиза в колата, кара… местопрестъпление, чантичката й е празна, няма документи, няма шофьорска…“

По телефона Кол чу Ник да прошепва:

— О, мамка му!

 

 

Всички отговори се свеждат до една-единствена дума. Усиленият от тонколоните глас на Фарън се носеше от укрепената със стомана катедра към претъпкания първи етаж и балконите на „Конститюшън хол“.

— Обич.

Застанала в крилото от лявата страна на Фарън, Сали усети, че по опънатите й нерви потича топлина. „Ти ми обеща — мислено му промълви тя, — ти ми обеща да стоиш зад катедрата.“

Думите на Фарън се понесоха към морето от черни лица:

— Обич, която е истинска, а не евтина. Обич, която е издръжлива. Обич, която не извръща очи настрани. Вие не обичате потисника си — вие обичате живота и тази обич ви хвърля в жестока схватка за самите вас.

„Недей да го слушаш, не се замайвай от думите му: бъди готова.“

— Мечът, който слага в ръката ви обичта, трябва да се различава от бича, който стиска вашият потисник. Вие не се биете с него по неговите правила и за неговата корона, вие се биете, за да освободите всички от какъвто и да е бич, битка, която се превръща във ваша победа.

„Моето място е тук — помисли си Сали, докато гледаше към изпълнилите залата чернокожи жени. — Някога расистите попречиха на една оперна певица да пее в тази посветена на свободата зала, защото била чернокожа. Но ние отказахме да ни отхвърлят. Чернокожи жени, бели жени и други борци за свобода не пожалиха силите си и днес аз мога да отида навсякъде. Навсякъде. Аз… ние няма да позволим да ни отхвърлят.“

— Обичта изисква повече смелост от това да се изправиш пред смъртта. Попитайте жена, която е рискувала да роди дете. Обичта ви отваря към непоносима загуба. Умират всички приятели, умират всички любими, умира всяко дете. Само една-единствена болка надхвърля тази ужасна цена: да отхвърлиш обич означава да отхвърлиш миговете, които карат вечността да блести. Без светлината на обичта никога няма да имаме нещо повече от тъмно пламтящия дъжд от омраза.

От мястото си, където стоеше заедно с един униформен вашингтонски полицай и служителка от невъоръжената охрана на „Конститюшън хол“, Сали огледа балкона, търсейки цевта на…

Пийп, пийп, пийп! Телефонът.

— Възможно е да сме открили обекта! — задъхано се обади дежурният агент. — Ще ви докладвам!

Сали затвори телефона. Напрежението й се поотпусна. На сцената Фарън протегна ръка с отворена длан към публиката.

— Днес ни преследват пет убийствени сили. Пет пиявици всеки ден смучат кръвта на Америка: Страх. Отчаяние. Невежество. Бедност. Расизъм. Всяка от тези убийствени сили може да унищожи несъвършената Америка и нейните мечти. Тези пет убийствени сили ни преследват заедно, подсилват се една друга. От океан до океан тяхната ярост подхранва корупция, престъпност, насилие, завист, омраза, самоунищожение, робство, бездушна смърт. Те имат милион лица. Телевизионни реклами за продукти, които обещават щастие, но носят дрънкулки. Пласьори на дрога, които обещават рай и продават на децата ад.

Клетъчният телефон на Сали иззвъня пак.

— Тук командването на операцията. Изпуснахме го. Внимавай.

Стомахът й се обърна. Тя се насили да накара ръката си да престане да трепери.

— Най-силното ни оръжие срещу петте убийствени сили е обичта. Обичта побеждава слугите на смъртта. Милиард долари, похарчени за борба с престъпността със сърце, изпълнено с омраза, са милиард долари, пръснати на вятъра, милиард долара, хвърлени, за да заменим жестоката омраза на престъпниците с нашата. Дори да ги затворим, омразата остава свободна да ни преследва и убива, докато спим.

Телефонът й отново иззвъня.

— Ник е! Ванс е някъде при теб!

— Какво! Как…

— Какво казвам аз няма значение. Важно е какво правим ние. Никой лидер не може да спре тези пет убийствени сили. Най-многото, което може да направи който и да е лидер, е да хвърли светлина върху нас или да запали огън в мрака. Вие, аз и Америка можем да се спасим само един друг: бели, черни, кафяви, червени, жълти, мъже, жени, болни, здрави, стари и млади.

— Слушай! Той е там като Шери, проститутката, която…

— Какво?!

— Тайната на съществуванието е, че всичко, каквото правим, въздейства върху вселената. Ние не можем да контролираме собственото си въздействие. Милиарди пъти ние нямаме никакво оправдание за решенията си. Но знаем, че начинът, по който действаме, придава форма на онова, което правим. Ако служим на петте убийствени сили, те ще управляват живота ни.

— … кожа, боядисана в черно, черна перука. От регистратурата казват, че Шери е взела табелката с името си тази сутрин! Представил се е с шофьорската й книжка. Той е там като делегат! В публиката е! Като чернокожа жена!

— Нека сега ви разкажа за страха.

Дванайсет полицаи се втурнаха през една от вратите в дъното на залата. Забеляза ги първо една, после десет, после стотици жени в залата. Безлик ропот заглуши думите на Фарън.

— Хайде! — извика Сали на ченгето и служителката от охраната, които бяха до нея.

Изтичаха на сцената. Десетки жени бързаха надолу по стълбите от балкона. Две жени на основния етаж се втурнаха към изхода.

Един полицай извика:

— Спрете ги! — Всички наскачаха и се втурнаха да бягат от невидимата опасност.

— Какво правиш? — изкрещя й Фарън.

Изпадналата в паника тълпа чу усилените му по тонколоните думи.

От публиката се разнесе писък. Сали се хвърли между Фарън и човешката маса. Очите й търсеха заплахата, в ръката си стискаше пистолета.

Ревът на тълпата изпълни въздуха. Уплашени лица заприиждаха към сцената. Десетки жени се запрепъваха нагоре по стълбите и се насочиха към изхода, пред който стоеше Сали.

„Притисни Фарън между местното ченге и себе си, издърпай онази идиотка без пистолет и кураж от охраната отзад.“

Видя го в същия миг, в който и жената от охраната с глупавите очила и грозните обеци — изхода от другата страна на сцената.

„Обръч около Фарън — помисли си Сали. — Отведи го натам, завий… Коридор, сандъци с оборудване… накъде води коридорът? Няма значение, пълен е със стотици бягащи хора.“ Жената от охраната натисна някаква врата между сандъците. Тя се отвори: жълти стени, тръби, стоманени стълби към циментов под.

— Давай! — Сали бутна вашингтонското ченге към мазето, после, без да обръща внимание на протестите му, бутна и Фарън след него. Насочи пистолета си към тълпата, отстъпи заднишком през вратата и каза на неспокойната невъоръжена жена: — Затвори!

Обърна се, видя, че Фарън се спуска по стълбите, чу изщракването на стоманената врата. Местният полицай беше на последното стъпа…

Жената от охраната ритна Сали в бъбреците. Главата на агентката се отметна назад — някаква ръка я сграбчи за косата и блъсна лицето й в стената, после я бутна надолу по стълбите към Фарън. Фарън се стовари върху ченгето. Ченгето се обърна…

Жената стреля три пъти в полицая с 25-калибров автоматичен пистолет, скрит в пейджъра й. Първият куршум попадна в бронираната му жилетка. Вторият го уцели по ръката, докато вадеше своя „Глок“. Третият прониза бузата му. Ударът го завъртя. Той се опита да запази равновесие…

Излъскана до блясък обувка събори Фарън на циментовия под. Жената притисна цевта на пейджъра в главата на ченгето и стреля четвърти път.

Фарън се претърколи по цимента, видя, че Сали се гърчи под стълбището, видя мъртвото ченге, видя служителката, видя стичащата се по бузите й, по изкривената перука и по очилата й кръв на полицайката. Тя свали очилата, взе „Глок“-а на убития и каза с мъжки глас:

— Речта ти ми хареса.

 

 

Кол изви волана, за да не блъсне някаква тичаща по улицата жена, наби спирачки и паркира до тротоара пред „Конститюшън хол“. От предните врати се изливаше женско множество.

— Стой тук! — извика той на Лорън.

— Не! — Тя изскочи навън и го последва.

От музея се изливаше тълпа жени. Кол си проби път през тях. Зад гърба си чу Лорън:

— Далтън!

Обърна се, видя бялото й лице насред море от гърбове, протегнатата й към него ръка. После тълпата я погълна и тя изчезна.

Потокът избута към Кол три жени, които помагаха на немощна баба. Плътната човешка стена го отнасяше обратно навън. Той видя някаква врата, проби си път към нея, като разблъскваше тичащите жени, и накрая излезе на дървената сцена, с лице към огромната позлатена пещера от страх.

Някаква жена с кафява кожа и жълт костюм профуча покрай него. Пътеките бяха задръстени от други жени. Униформени полицаи се мъчеха да ги успокоят. Ревът от гласове го оглушаваше. Можеше да стреля с „Беретата“ си и да не го чуят на пет метра разстояние.

— Почакайте! — извика той на една четирийсетинагодишна жена, протегна ръка да я спре…

Тя го удари в лицето, спря, отвори уста… и не можа да му каже нищо. Избяга. Онова, от което се страхуваше, потъна в ужаса на онова, което беше извършила.

 

 

— Няма нужда да я убиваш! — каза Фарън.

Нещото се обърна от стълбите, където се бе надвесило над сгърченото тяло на Сали. Погледна го с безцветни очи. Перуката му беше накривена, рубиненото червило на устните размазано, бялата униформена риза бе опръскана с кръв. Пейджърът, който плюеше куршуми, бе окачен на колана му, „Глок“-ът, взет от убития полицай, беше в ръката му и сочеше към главата на Сали.

— Тя не те е видяла! — извика Фарън.

— Естествено, че не ме е видяла. — Мъжки глас. — Аз бях невидим.

— Значи не може да те разпознае!

— Толкова ли е ценно? Или може би не?

Фарън облиза устни.

— Ти имаш властта да решиш.

— И това ли е сделката, която можеш да измислиш? Нали си умен.

Фарън не помръдна.

— Ако я убиеш, ще загубиш властта си над нея.

— Това вече е умна приказка — усмихна се Ванс. И насочи пистолета право към Сали…

— Не! — изкрещя Фарън.

Пистолетът се завъртя към Фарън. Нещото се засмя.

— Ясен си!

— Ти искаш само мен! Само мен!

— Грешка, грешка, грешка. Типична грешка. Грешка, грешка. Ха да те видим колко си умен. Убеди ме, че имаме много време заедно, достатъчно време, че тя да поживее още. Може би. Кой знае? Да доживее, за да сложи цветя на ковчега ти!

— Ти командваш времето! — отвърна Фарън.

— Не е зле — каза убиецът. — Не е страхотно, ама… Предполагам, че си под стрес. Обърни се на другата страна.

„Направи го — помисли си Фарън. — Той иска да го видиш как я застрелва. — Чу приглушени звуци. Две изщраквания. Издрънчаване. — Какво…?“

— Обърни се!

Сали бе закопчана за стоманения парапет с ръце на гърба, лицето й почти опираше пода.

— Виж всички тези прекрасни неща, които носеше тя! — Убиецът прибра в джоба си служебната карта на Сали от ФБР и клетъчния й телефон. Пистолетът й бе пъхнат под колана му. — Отстъпи три великански крачки назад.

Пистолетът се люшна към Фарън в мига, в който той покорно отстъпи.

— Аха! Забравих да кажа „моля“. Не се сърдиш, нали? — Ванс се засмя, после се приближи до един дървен шкаф, монтиран на жълтата бетонна стена.

— О, я гледай! — Той взе ролка сребриста лепенка. — Импровизацията е измерение за актьора.

После взе белезниците на убития полицай.

— Хайде сега да видим какво има натам.

Фарън се подчини на подадената с жест заповед и тръгна по влажния топъл коридор. По стените и тавана минаваха тръби за пара, вода и газ.

— Как се казва тая кучка? — попита убиецът зад гърба му.

— Сали. И не е кучка.

— Готина ли е?

Под стъпките им се разплискваха локви.

„Къде си, Кол? Ник? Къде сте, Ууд, Нгуен и…“

— Колко време имаме според теб? — попита убиецът.

— Зависи от теб.

— Мммм, не. Не съвсем. Но никой не ни видя да влизаме тук — не можем да чуем суматохата навън, така че и те не могат да ни чуят. Освен това всички знаят, че си в безопасност със Сали.

— Накъде да завия?

— Знаеш ли какво: ти избери.

„Наляво. Коридорът е по-широк, може би четири метра и половина. От двете страни има дебели тръби.“ Но този избор завърши само след десетина метра.

— Е, ти го избра. Застани там.

Горещо. Влажно. Яркожълти стени. Светлина от голи крушки, завити между тръбите на тавана.

— Обърни се. — От три метра разстояние убиецът погледна Фарън и свали черната си перука: обръсната тъмнокожа глава. Глава на плешив чернокож мъж, човешко същество, боядисано до невидимост в еднообразен цвят.

— Сега имаш още един избор. — Той му подхвърли белезниците. — Можеш да закопчаеш едната си китка, да си пъхнеш ръцете от двете страни на тази тръба горе и да закопчаеш и другата си китка. Или да не го направиш. Или да се опиташ да ме измамиш, да ме нападнеш. Тогава, в резултат на твоя избор, какво мислиш ще се случи с кучката?

Фарън се изправи на пръсти и закопча ръцете си над тръбата. Стоманата на белезниците се вряза в китките му, бетонният под остърга подметките на обувките му.

— Не обичаш ли свободата на избора? — Убиецът го ритна в слабините.

— Можеш само да ме убиеш… но не и да се спасиш… — изхриптя Фарън.

Лепенка запуши устата му.

— Вече съм спасен — усмихна се убиецът.

Фарън не можеше да откъсне очи от това лице, от капчиците пот, които разораваха черни бразди по бузите му. Грим и пудра се смесваха и потичаха надолу от жегата в помещението. Размазваше се дори цветът на ръцете на убиеца.

— Харесваш ли ми обеците? Хващат окото, така че не забелязваш друго. — Убиецът натисна гърдите си. — Ами гърдите ми? Толкова ли са сладки като на Сали?

Той смъкна вратовръзката на Фарън, раздра ризата му и притисна лепкавата си, омазана в топяща се боя длан върху голата му гръд.

— Това е единственото сърце, което имаш.

Убиецът извади червило от джоба на униформената си риза, взета от жената, която обикновено пазеше в НАСА, жената, която беше издебнал и натикал в колата й, след като бе излязла от „Конститюшън хол“. С помощта на трийсетдоларов фотоапарат за моментални снимки и еднодоларов автомат за ламиниране в някаква дрогерия беше сменил снимката в служебната й карта, така че оттам да гледа неговото ново лице. Той прокара яркочервеното червило по устните си… и целуна Фарън по гърдите.

„Звъни! Какво…?“

Убиецът извади клетъчния телефон на Сали от джоба си. Притисна пръст до размазаните си устни.

— Шшт! — После промълви: — За теб е! — Допря апарата до ухото му: пращене, статично електричество, глас:

— Нищо не се чува…

Щрак! Телефонът изключи.

— Е, клетъчните телефони не работят в Ада. — Кърт свали апарата. — Хайде да го направим от дванайсет крачки.

И се обърна и тръгна.

Една.

— Предполагаше се, че Вратаря трябва да е тук, но… Съвършени планове и актьорски импровизации.

Две.

— О, не се тревожи, ще се махна! Ще изтрия предишната си невидимост, ще облека дрехите на полицая и ще отнеса твоята Сали на сигурно място. В бъркотията всички ще насочат вниманието си към ранената жена от ФБР. Ще ме възприемат като героично ченге спасител. После изчезвам.

Три.

— Иска ми се да имахме още малко време. Заедно. Толкова си приличаме!

Четири.

— Смятат и двама ни за странни. За луди. За гении, но зли.

Пет.

— И двамата знаем великата истина.

Шест.

— Властта е всичко.

Седем.

— Но в крайна сметка аз съм съвършеният, а ти си победен.

Осем.

— Защото ти се страхуваш от властта. Мислиш си, че като се отказваш от нея, ще бъдеш в безопасност и свободен. Типове като агент Кол смятат, че могат да контролират властта. И двамата грешите.

Девет.

— Аз приемам властта. Затова аз ставам властта. И това те прави просто още един дънер в моя огън.

Десет.

— Чудя се какво ли има предвид за мен Вратаря след теб.

Единайсет.

— Но не оставяй Вратаря да те обърка. Ти знаеш…

Дванайсет.

Убиецът насочи пистолета си към отпечатаната с червило целувка.

— Аз съм най-ярката блестяща…

Внезапно чуха рева на тълпата отвън. Миг по-късно се разнесе металното изщракване на затворената врата, после настъпи тишина. Убиецът се обърна.

 

 

Застанал на сцената, Далтън затвори телефона. „Къде си, Сали? Чу ме, но единственото, което чух аз, беше пращене.“ На първия ред седеше старица. „Мисли! Къде би отишла тя, къде би го отвела? Ако губиш контрол над ситуацията, скрий се.“

— За какво стоиш там горе? — извика старицата.

Кол изтича към другия край на сцената. Нататък имаше коридор, кабел и сандъци с оборудване. И врата. По бравата имаше нещо размазано, нещо тъмно, засъхнало, не кръв, но…

Далтън вкара вселената в мерника на извадената си „Берета“ и отвори вратата. Ревът на тълпата го последва вътре и заглъхна, когато вратата се затвори зад гърба му. Стълби, водещи надолу. Подземни коридори. Навсякъде тръби.

„Сали! Господи — Сали, закопчана с белезници… Полицай! С прострелян череп, мъртъв!“

Той последва „Беретата“ надолу към застреляния в главата полицай. „Рискувай да хвърлиш поглед: Сали, заключена за парапета, отпусната, кръв по стълбите. Но главата й се помръдва… Очите й са затворени, но тя диша! Още кой е жив?“

Пращенето по телефона: с кого се бе свързал?

„Не мога пак да телефонирам, няма да се свържа, няма време.

Горещо, влажно: тръби. Защо е толкова дяволски тихо? Коридор, разклонява се в две посоки: надясно или наляво? Тръгни надясно.

Наведи се… Напред! Три метра нататък: стена. Назад. Бързо тръгни наляво. Този път не се навеждай. Скок…“

В мерника на „Беретата“ му Фарън висеше, заключен за тръба.

Някаква служителка от охраната лежеше по очи върху тръба, която минаваше по стената на височина на коляното. Черната й коса висеше, по гърба на бялата й риза имаше прясно петно кръв.

„Улучил я е изотзад.“

Кол се завъртя, насочи пистолета в обратната посока. Нищо. И се обърна.

Устата на Фарън бе залепена с лепенка, носът му кървеше, като че е бил ударен. Погледът му беше замаян, но премигваше, докато се връщаше в съзнание: жив.

Кол се затътри към него, насочил „Беретата“ към стената, в която сигурно имаше изход — Ванс сигурно бе излязъл оттам. Мина покрай окървавената жена от охраната…

Увиснал на тръбата, Фарън се завъртя към него. „Защо рита към мен?“ И в същия миг Кол разбра защо кръвта по носа на Фарън е свежа, защо гърбът на жената е окървавен. И се завъртя.

Призракът, който се изпречи пред него, идваше от Ада: ужасяващо лице, измазано с кръв, боя и изстъпление, с пистолети в двете хлъзгави ръце. И двата пистолета на убиеца изреваха.

Единият куршум прониза рамото му, другият изсъска през косата му.

Кол блъсна с пистолета си оръжията на противника си в момента, в който те стреляха повторно. Куршумите рикошираха от тръбите.

„Близо е, прекалено е…“ Той отблъсна дулото от лицето си, извъртя „Беретата“…

Убиецът го удари по китката с оръжието в лявата си ръка. С другата заби автоматичния пистолет на Сали в лицето му.

Далтън залитна, падна, претърколи се по гръб…

От топящата се маска от тъмна боя и кръв изплува лицето на Кърт Ванс, вдигнал двата пистолета. И Кол, и той знаеха, че агентът от ФБР е обречен.

Във влажното жълто мазе отекнаха три изстрела.

Кърт Ванс залитна напред. Единият пистолет се изхлузи от боядисаната му ръка. Другият стреля — инстинктивно натискане на спусъка — и куршумът рикошира от отсрещната стена. Убиецът се сгърчи на пода като кукла с отрязани конци.

В тунела стоеше Лорън, стиснала с две ръце револвер.

— Далтън! — По бузите й се стичаха сълзи. — Не можех да го оставя да те убие!

Кол се изправи. Рамото му пулсираше от куршума на Ванс.

— Ранен ли си? О, господи, той…

Ръката му тежеше — не беше изпуснал „Беретата“… Видя пистолета на ченгето на пода. И оръжието на Сали в ръката на проклетия, проклетия мъртъв Кърт Ванс. Усети как мъртвешка лапа го стиска за сърцето.

— Лорън… Откъде взе този револвер?

Тя погледна оръжието в ръката си.

— Беше на баща ми… Казах ти, работеше в органите на реда…

Далтън тръгна към нея.

— Какво означава това?

— Няма значение! Нищо няма значение! Всичко свърши!

— В „органите на реда“. Друго ми каза, когато… Каза, че е бил ченге.

— Беше затворнически надзирател! И това е достойно за уважение! Каква разлика има! Ела тук, нека…

„Стой. «Беретата» още… Върни се по веригата на смъртта: Фарън, увиснал на тръбата, после… Кърт Ванс, после… Крис Харви, който познавал този маниакален убиец, после… най-жестокият познат на Крис, Брайън Лъстър, дългогодишен престъпник и бивш затворник, после…“

— Защо не идваш при мен? — попита тя.

Увиснал, със залепена уста, Фарън се мъчеше да говори с очите си.

— Остави револвера на пода — каза Кол.

— Защо?

— Вече не ти трябва. Права си: всичко свърши.

— Какво искаш да направя? — промълви тя.

— Всичко е наред. Ти си в безопасност. Всичко свърши.

Светлината на лицето й се промени, усмивка докосна устните й.

— Можем ли вече да си вървим?

— Да.

Ръката й с револвера се напрегна.

— Каза, че никога няма да ме лъжеш.

— Дай ми револвера, Лорън.

Но тя го насочи към него.

— Не прави това! Не трябва да правиш това! Има начини…

— Само един начин. — Той вдигна „Беретата“, без да я насочва към нея, но… — Само един начин. Остави го на пода.

— Не! — Стиснала револвера с две ръце, тя се прицели в Кол…

Той вдигна „Беретата“.

— Недей!

— Ти недей! — Сълзи изпълниха очите й. — Ти не можа да го спреш. Не можа да спреш всичко това през тези няколко седмици. Не можа да го спреш, след като аз… след като ние… Той нямаше да „предаде съдбата“. Пратих му съобщение по Интернет, но не можех да го отклоня, разбрах го, когато…

— Взела си револвера, защото си знаела — каза Кол.

— Такъв беше планът. — Горчивината се бореше с мъката и надеждата в гласа й. — Старият план. Щеше да е толкова лесно — да насоча Фарън натам, където го очакваше Ванс, само той, аз и…

— Номер две — каза Кол. — Втората задача на Ванс е била да умре. Щяла си да го убиеш в мига, в който той убие Фарън.

Увиснал на тръбата, Фарън зарита с крака.

— С Осуалд стана — отвърна Лорън. — Маниак, убит преди да проговори. Аз в ролята на свидетелка и ангел отмъстител. Ванс се нуждаеше от славна мисия, за да накара света да го признае. Мисълта, че му остават само две стъпала до славата, му попречи да ме издаде преди…

— Ами Монаха?

Револверът й се люшна.

— Това не трябваше да се случва! Това беше поредното проклето нещо, което стана заради Фарън! Монаха… Измъквах пари, за да ги пратя на Ванс. Монаха ме хвана. Накарах го да седне пред компютъра, за да му покажа, че не съм… Трябваше! Не знаех, че шибаното ФБР вече е провалило всичко!

Тя се разрида. Но дулото на револвера продължаваше да сочи към Кол.

— Можем да го оправим! — промълви Лорън. — Можем да бъдем заедно!

Револверът й сочеше към него, „Беретата“ беше в ръката му…

— Всичко между нас двамата беше лъжа! Ти дойде в апартамента ми, за да ме…

— За да те спася — каза тя. — За да ти попреча да дойдеш тук и да те спася. Ако ме беше оставил, ако ми беше…

— Всичко между нас е лъжа!

— Не, не е. Ти не ме лъжеше. Онова, което върна към живот в мен, не те лъжеше. Иначе сега нямаше да съм тук, иначе вече щеше да си мъртъв и заедно с теб и моето сърце.

На пода около обувките на Кол се разливаше тъмно езеро.

— Знаеш, че е истина — промълви Лорън.

— Няма значение. Има прекалено много въпроси, които чакат отговор.

— Ако Ванс беше убил Фарън, всички въпроси щяха да получат отговорите си.

Двамата не обърнаха внимание на приглушените звуци. Кол отстъпи назад. Лорън го следваше стъпка по стъпка — бяха като танцьори, като котки, които обикалят парче месо, увиснало на примка. Фарън отърка лице в закопчаната с белезници над главата му ръка, успя да смъкне лепенката от устата си и извика:

— Защо?

Лорън и Кол подскочиха — но все така се държаха на прицел.

— Дадох ти всичко, което можах, Лорън! — каза Фарън.

— Напротив — взе ми всичко, което имах! — Тя прекрачи трупа на мъжа, когото бе застреляла.

Кол отстъпи назад заедно с нея, като се опитваше да държи Фарън извън центъра на техния кръг, настрани от огневата линия.

— Не разбирам какво… — започна Фарън.

— Точно така! — извика му Лорън, без да откъсва поглед от Кол. Двамата обикаляха около Фарън, бавно, стъпка по стъпка. — Ти изобщо не разбра! Никога не ти е пукало за…

— Това не е вярно! Знаеш, че…

— Всичките ти големи идеи, само от тях се вълнуваше и…

— Дадох ти цялата си обич!

— Не беше достатъчно, изобщо не беше достатъчно. Самият ти го каза миналата година. Много ти беше лесно на тебе. Измисляше велики идеи, вършеше велики дела и оставяше на мен да върша мръсната работа!

— Не разби…

— Давах ти всичко години наред! Спомняш ли си пожара, в който едва не загинахме? Но… хей! Ние бяхме застраховани и парите компенсираха твоите провали, и ти продължи да правиш… Аз го подпалих — продължи Лорън. — Знаех, че се нуждаем от него, знаех, че ти се нуждаеш от него, а всичко, което искаше или от което се нуждаеше ти… Баща ми знаеше, че ми е длъжен. Знаеше, че трябва да ми помогне.

— Бил е надзирател в затвора, в който… — заекна Кол.

— Брайън Лъстър — промълви тя. — Платих му да подпали пожара, но Лъстър искаше нещо повече от пари. И аз му платих. Позволих му… той ме накара… и всичко заради теб… А на теб не ти пукаше и…

— Но ти не си ми казала нищо! Нямаше да ти дам да…

— Ти изобщо не искаше да знаеш!

„Обикаляй, приближавай се към нея, остави я да насочи вниманието си към Фарън, хвани… О, господи, Лорън, Лорън!“

— Ти си виновен — изсъска тя. — Ти ме направи такава, каквато…

Кол пристъпи още половин крачка към нея.

— И освен това — извика Лорън, — освен това ти имаше своите проклети видения! Своите проклети идеи! И не даваше пукната пара за…

— Не! — прекъсна я Фарън. — Исках да споделиш…

— Да-да! И как да танцувам в рая, след като ме пратиш като твоя курва в ада?

Фарън не каза нищо.

— За последен път… опитах за последен път — каза тя. — Върнах те в леглото си — помниш ли? Далтън каза ли ти?

„Какво? Недей…“

— Парите, които компютърът показа, че съм взела. О, да, правиха ми хистеректомия. След като ми направиха аборта обаче. — Тя се обърна към Кол.

— Плащанията бяха две, Далтън, само че ти изобщо не попита за какво са! Две плащания, две… процедури. След като разбрах, че се е върнал в леглото ми, защото ме е съжалявал, след като ми каза, че не би обременявал никое дете с факта, че…

— Но ти изобщо не си ми казала! — извика Фарън и се извъртя, за да види лицето й. — Изобщо не знаех, че си…

— Проклета да съм, ако ти бях дала нещо повече от плътта си! — Револверът й трепереше. — Аз можех да родя това дете! И после, когато се върнах и… и те откриха инфекцията, която бях получила след аборта, и после ми отнеха всякаква възможност някога да… Ти ми я отне. Ти ми отне и тази последна възможност!… А после… после каза, че ще се откажеш от империята, която строих за теб със собствената си плът и кръв, и… ще я дадеш на… че ще ме купиш с пари, че ще ме направиш просто поредната богата старица без никого и без нищо от онова, което съм градила и което да нарека свое!

— Нямаше нужда да ме убиваш — каза Фарън.

— Но можех. Не можех да те засегна по никакъв друг начин, но това можех да направя. И да спася за себе си поне нещо от онова, което беше мое.

— Върви си, Кол.

— Фарън…

— Той няма да го направи — отвърна Лорън. — Той е също като теб. За него някакво голямо и безсърдечно „то“ е по-важно от жената, която го обича… И която обича той — тихо прибави тя.

Без да престава да обикаля около Фарън, Кол каза:

— Лорън, остави револвера…

— Върви си, Кол! Ти получи своя убиец, а тя е платила твърде…

— Шибани мъже! — извика Лорън. — И двамата продължавате да решавате вместо мен! Вместо мен! Никога вече! — Тя вдигна револвера към Фарън, поклати глава и каза тихо: — Махни се оттук, Далтън. Няма госпожа Кол, няма деца. Махни се оттук.

— Лорън! Недей! Ако ме обичаш…

— Това няма нищо общо с теб! — Револверът й бе насочен в гърдите на Фарън. — Ще докажа, че не се провалям във всичко!

— Ела с мен! — извика Кол.

— Къде?

— Ще останеш жива!

— Преди теб бях мъртва и ти така или иначе ще ме върнеш пак там.

— Ще трябва да те застрелям! — извика Кол. — Това ще разкъса сърцето ми! Ако ме обичаш, моля те, недей!

— Не можеш да ме спреш! Ако ме застреляш, за да ми попречиш, достатъчно близо съм и съм се прицелила в него — пак ще успея да натисна спусъка… Не можеш да ме спреш! Но можеш да си тръгнеш — прибави тя. — Когато се върнеш, всичко ще е свършило. Всичко. И ти ще си в безопасност. Ако останеш, може би ще ми се наложи да застрелям и теб. Имам три патрона. Искам да използвам само два. Върви си. Моля те, върви си. Не можеш да направиш нищо, за да ми попречиш, а каквото и друго да опиташ, ще свърши…

— Наведи се!

Кол трепна. Лорън инстинктивно се наведе и се завъртя, за да погледне зад себе си…

45-калибровият пистолет на Ник гръмна и тежкият куршум отхвърли Лорън назад. Револверът й изстреля един куршум към тръбите. Бликна гейзер пара.

— Не! — изкрещя Кол, докато тя бавно падаше на влажния под.