Даниел Стийл
Изгубена любов (9)

Глава девета

На другия ден следобед Оливър беше поръчал такси и чакаше децата, за да отпътуват, а сърцето му все още се късаше от мъка. Впрочем беше излязъл за малко от колата, за да позвъни, но веднага изчезна от вратата и се скри в таксито. С нетърпение очакваше да види отново децата си и се радваше, че щяха да бъдат пак с него, и че вече нямаше да бъде нито за миг сам. Без тях, неделният ден беше за него изключително самотен и угнетяващ. Този уикенд щеше да помни до смърт.

Първа излезе Мелиса, самоуверена и очарователна. Тя махна на баща си в таксито. Оливър си отдъхна, когато разбра, че очевидно беше в добро настроение. Добре й беше подействало това, че видя най-после майка си. След нея се появи Бенджамин, със сериозен и смутен вид, който в последно време не беше нищо ново за него. Беше се променил невероятно през последните два месеца, откакто Сара беше заминала. Може би това бяха само признаци за зрялост. Оливър не беше запознат твърде с тези неща, и затова се безпокоеше за него. И накрая бавно се тътреше Сам, който носеше голям, странно обвит пакет. Сара му беше подарила мечок, но не беше сигурна дали такъв подарък би му харесал още. Въпреки това, Сам вече беше спал с него предната нощ, а сега го стискаше в ръцете си като най-скъпоценната вещ, която имаше.

Бенджамин се вмъкна на предната седалка. Мели също се качи, единствено Сам се бавеше и беше вперил в баща си широко отворените си, още забележимо разплакани тъжни очи.

— Здрасти, млади господине, какво си понесъл?

— Мама ми даде мечо. Да ми носи щастие… знаеш ли… — Срамуваше се да признае колко го обича. Сара му беше избрала инстинктивно най-подходящия подарък. Оливър притисна към себе си момчето, а от него все още лъхаше нейния парфюм. Само от миризмата и мисълта за нея, го заболя сърцето. А когато после Сам прекрачваше през нето, Оливър се обърна и я видя да стои на вратата. Тя им махаше за сбогом, а на него му идваше да изскочи от таксито, да побегне към нея, да я сграбчи и да я откара обратно у дома. Ами ако му се удадеше да я вразуми? Ако не успееше, поне щеше да я докосне, да я почувства до себе си, да я помирише. Обаче се овладя да откъсне очите си от нея и помоли с приглъхнал глас шофьора на таксито да ги откара на летището. Когато потеглиха, въпреки всичко, Оливър не издържа и се обърна още веднъж. Видя как тя не преставаше да им маха от вратата. В това време усети, че Мелиса му пъхаше нещо в ръката. Това беше малка копринена кесийка, а когато Оливър я разтвори, намери в нея смарагдовия пръстен, които беше подарил на Сара за Коледа. В приложената бележка Сара го молеше да скрие пръстена за Мелиса. А това беше достатъчно красноречив жест. След целия този жесток уикенд, без да промълви нито дума, пъхна кесийката в джоба си и с присвити устни и хладен поглед гледаше през стъклото.

Дълго време мълчешком Оливър слушаше как си говореха децата. Бърбореха си за това, какво им беше сготвила Сара за обяд, за пуканките и колко им харесваше нейното жилище. Сам вече беше по-спокоен. Срещата с майка му несъмнено му беше подействала като балсам. И тримата бяха натъкмени, а косата на Сам беше вчесана така, както баща му го харесваше. Оливър не можеше да понесе това, че от тях така изразително се чувстваше нейната неотдавнашна грижовна ръка, като че ли бяха новородени, току-що пръкнали от нейната утроба. Омръзна му да слуша, как хубаво били прекарали, как великолепно изглеждала Сара, колко прекрасна градинка си имала и каква утрепия били учебните занятия. Оливър не искаше да слуша нищо друго, освен, че й е мъчно за тях, особено за него, че най-после ще се върне вкъщи, че Бостън й играе по нервите, и че е сбъркала като е отишла там. Той знаеше, обаче, че никога нямаше да чуе това от нея.

Въпреки, че обратният полет до Ню Йорк беше сравнително неспокоен, децата не обърнаха на това никакво внимание, а в осем часа вечерта вече всички бяха у дома. Агнес ги чакаше и предложи да им сготви вечеря. Децата й разказаха всичко за Бостън, какво правеше майка им, за какво си мислеше и как се чувстваше. Посред вечерята, обаче, на Оливър нервите не издържаха. Той скочи, удари със салфетката по масата и се нахвърли върху децата, които го гледаха озадачено.

— Вече ми дойде до гуша вашето ораторство! Радвам се, че прекарахте толкова перфектно, но, по дяволите, не можете ли да говорите и за нещо друго? — Техните поразени физиономии го смутиха. — Извинете ме… знаете ли… е, какво пък…

Той ги остави там и тръгна нагоре по стълбите. Тръшна след себе си вратата на своята стая. Седеше в тъмното и гледаше лунната светлина. Невъобразимо го нараняваше това, че трябваше да слуша как всички непрекъснато я възхваляваха. Да, те отново я бяха преоткрили. А той окончателно я беше загубил. Сега вече нямаше възможност да се върне времето, а и нямаше защо да си заравят главите в пясъка. Просто тя не го обичаше, а нека да си приказва по телефона, каквото си иска. Всичко свърши. Завинаги.

Струваше му се, че седи така в тъмнината цяла вечност. По-късно само се изтегна на леглото, все тъй на тъмно и втренчи поглед в тавана. След известно време някой почука на вратата. Беше Мели, която леко пооткрехна вратата и отначало не го забеляза.

— Тате? — Накрая влезе в стаята, където го видя на лунната светлина в леглото. — Не се сърди… не сме искали да те нараним… разбери…

— Знам, моето момиче, знам. Напълно сте прави да се радвате. Това е вашата майка. Само за момент си изпуснах нервите. И на баща ви се случва от време на време да откачи. — Оливър широко се усмихна на Мели, седна и запали нощната лампа, тъй като му беше глупаво, че така го беше заварила на тъмно. — Да знаеш само как ми липсва майка ви… както липсваше и на вас…

— Но тя твърди, че все още те обича. — Изведнъж Мели страшно го съжали, като видя измъчения поглед в неговите очи.

— Това е чудесно, злато мое. Аз също я обичам. Само че, понякога е трудно да се възприемат някои неща… — Когато човек загуби някого, когото толкова обича… изведнъж му се струва, че целият му живот е свършил. — Не бой се, ще свикна.

Мелиса кимна с глава. Беше обещала на майка си, че с всички сили ще се постарае да бъде опора на останалите и искаше да удържи на обещанието си. После сложи Сам в леглото заедно с мечока и го помоли този път да остави баща си на мира и да спи в собственото си легло.

— Какво, татко да не е болен? — Мели поклати отрицателно глава. — Вечерта се държа толкова безумно — рече Сам с измъчено личице.

— Само е изваден от равновесие, това е всичко. Мисля, че на него не се отрази добре срещата с мама.

— А на мен ми се стори без грешка — щастливо се хилеше Сам на Мели с мечока в ръце, а тя отвърна на неговата усмивка с чувството, че е бог знае с колко по-голяма от него.

— И на мене също. Но за тях сигурно е по-различно.

Сам кимна, като че ли я разбираше, но в действителност нищо не можеше да схване. А после зададе на сестра си такъв въпрос, който не смееше да изрече пред нито един от своите родители.

— Мели… мислиш ли, че някога ще се върне…? И да бъде като по-напред… тук при татко и при всички…

Сестра му доста се забави, докато му отговори. Искаше по-напред да попита собственото си сърце и разум, макар че знаеше отговора предварително, също както и баща й.

— Не зная… но мисля, че не.

Сам отново се съгласи, тъй като след посещението при майка си, която му беше обещала, че може да дойде след няколко седмици отново, вече приемаше нещата по-спокойно. Тя не беше споменала, обаче, нито дума за това, че се готви да ги посети в Пърчъс.

— Какво мислиш, дали татко й е сърдит?

— Не, струва ми се, че само му е мъчно — рече Мели. — Именно затова днес вечерта си го изкара на нас…

— Лека нощ, Мели… страшно те обичам — каза Сам и се зарови във възглавницата. Сестра му се наведе, за да го целуне, а след това нежно го галеше по косите, също както правеше Сам в Бостън.

— Аз също страшно те обичам, въпреки че понякога си голям калпазанин. — И двамата се разсмяха. Мели му загаси лампата, затвори вратата след себе си, а когато тръгна към своята стая, видя, че Бенджамин излезе през прозореца и скочи бързо на земята. Скришом го наблюдаваше, но не го извика. Само пусна щорите на прозорците и си легна. Имаше над какво да размишлява. Това важеше за всички тази нощ. Никой не заспиваше и всички тази вечер в мислите си се връщаха при Сара. А колкото до Бенджамин, където и да беше изчезнал, Мели считаше, че това си беше изключително негова работа. Разбира се, не беше трудно да се отгатне, къде беше: бързаше към Сандра, въпреки че все още му беше забранено да излиза навън.