Даниел Стийл
Изгубена любов (21)

Глава двадесет и първа

Точно за такъв дом децата бяха сънували. Беше сътворен като за тях и Оливър беше щастлив. Отминаха само няколко седмици, вече се бяха настанили в него и всичките трима направо цъфтяха. И Агнес беше извън себе си от възторг от новия им дом, само трябваше да обходи околните магазини и да си достави всичко, което липсваше в домакинството.

Училището много се хареса на Мели и Сам вече покани двама пони приятели вечерта преди Деня на благодарността да дойдат да поплуват в техния басейн. Само самият празник им се струваше малко необичаен без Бенджамин и дядо им. Също така бяха страшно далеч от Сара. Но щяха да отидат при нея за Коледа. Не беше за вярване колко бързо отмина този месец, а отново събираха багажите си, за да отлетят при нея в Бостън.

Оливър ги откара на летището и въпреки че знаеше, че ще му бъде тъжно за тях през коледните празници, едновременно се радваше, че ще спечели няколко седмици, когато ще може да остава в канцеларията дълго през нощта и задвижи малко работата. Това време му беше страшно необходимо, за да може както трябва да разгледа проектите, които го чакаха още отпреди постъпването му. Човекът, който наистина му липсваше, беше Дафни. Липсваше му доброто й око, проникновената й интелигентност, ясната й мисъл и творческото решаване на проблемите в офиса. Колко пъти й беше или телефонирал за съвет, или изпращал с бърза поща различни проекти, за да даде мнението си по неговите идеи за нови рекламни кампании на нови клиенти. Би желал да изпратят в Лос Анжелос и нея, но същевременно знаеше, че там никога не би отишла. Отношението към нейния партньор в Ню Йорк означаваше за нея прекалено много. По-скоро би се отказала от своята работа, отколкото от женения мъж, заради когото се беше отказала от свой личен живот още преди тринадесет години.

Последните няколко седмици изтекоха наистина като вода и изведнъж дойде Коледа. Децата още преди отпътуването бяха украсили коледно дръвче и бяха си разменили с баща си подаръци и чак след това отлетяха за Коледа при Сара. Когато след тяхното отпътуване Оливър се връщаше в празното жилище, изведнаж разбра, че това ще бъде първата му Коледа в самота, първата коледа без децата и без Сара. Ще бъде по-добре да не мисли за това и да се потопи в работата. Наистина има какво да свърши за тези четиринадесет дни, докато ги няма. На другия ден следобед за негово удивление на вратата на канцеларията му несмело почука една служителка.

— Господин Уотсън, Хари Бранстън смята, че би трябвало да видите това. — Момичето сложи на масата пред него покана, която Оливър само бегло погледна. Като приключи работа, я прочете задълбочено чак след няколко часа. Канеха го на Коледен прием, който организираше всяка година една телевизионна компания за своите звезди, служители, приятели и за големите рекламни фирми. Точно тази телевизионна компания беше един от най-важните клиенти на неговата агенция. Може би беше дипломатично да отиде там, въпреки че нямаше нито време, нито настроение. Сложи поканата настрани, за да реши по-късно според това как ще мине този ден. Поканата беше от четири дни и този петъчен следобед, когато я откри в купищата хартии на масата, изобщо нямаше ни най-малко настроение да посещава какъвто и да е прием. Не познаваше там жива душа и не можеше да си представи, че някой би забелязал, че точно той не е там. Отново сложи настрани поканата, когато като че ли чу гласа на Дафни, който го убеждаваше да отиде, точно това би му предложила Дафни, както за доброто име на агенцията, така и за да си придаде важност като нов шеф на лосанджелиския клон. — Добре… добре… — замърмори — вече тръгвам. — А след това се засмя при спомена за нея и на нейните вечери със спагети, които толкова му липсваха. Това беше най-лошата страна на неговото отпътуване за Лос Анжелос — нямаше тук никакви приятели. И със сигурност никого, когото може да сравни с Дафни.

Извика фирмената лимузина, която използваше толкова рядко, но беше практична за такива случаи. Шофьорът ще знае къде да го откара, а ще отпаднат и проблемите му с паркирането.

Приемът се състоя в огромен комплекс от ателиета, а когато лимузината стигна до площадката за външни снимки, охраната най-напред провери неговото име в списъка, преди да им разреши да продължат. Все още се чувстваше като насън, или като че ли играе роля във филм, който не познава.

Две млади жени му показаха накъде трябва да отиде. Изведнаж се намери сред стотици празнично настроени хора, които пиеха шампанско в помещенията на ателието, напомнящо огромно хотелско фоайе. Над Оливър стърчеше огромно коледно дърво и висшите чиновници на телевизионната компания посрещаха всеки гост. Оливър се чувстваше глупаво, като дете в ново училище, но никой ме му обръщаше особено внимание. Тук-там се представи на някого и тайно си призна, че му направи впечатление, когато видя познати лица от нашумелите предавания, славни звезди, по които блестяха скъпоценности. Най-прекрасните жени и красиви мъже, така че изведнъж започна да съжалява, че там с него не е и Мели. Беше напълно луда на тая тема и страшно би се забавлявала. Видя дори и главния герой от любимото предаване на Сам, един луничав младеж, чиито плоски шеги Сам повтаряше до втръсване.

В момента, когато Оливър се завъртя, за да даде път на някакви хора, стъпи, без да иска на крака на някого зад себе си. Отскочи, а когато с извинение на устните се обърна назад, видя, че точно зад него стои най-красивата жена, която някога е виждал. Беше със съвършено лице, зелени очи и коси като излъскан мед.

— Извинете… аз… без да искам… — Осъзна, че вече я е виждал някъде, само че не си спомняше къде. Погледна го с усмивка, която откри съвършените й зъби. Въпреки невероятната си външност, явно се чувстваше много добре в обикновени червени кожени панталони и черен пуловер. Имаше усмивка на малко жабче, а не на телевизионна звезда. Беше невероятно дребна и всичко по нея изглеждаше малко и съвършено. — Моля ви хиляди пъти за извинение — извиняваше се Оливър и отново й стъпи с пълна тежест на крака в тази навалица. Отново само се засмя.

— Истинска лудница, а? Идвам тук всяка година и никога не спирам да се питам защо. Струва ми се, като че ли са ни извикали до отдела за заемане на роли и са казали: „Слушай, Джо, прати насам група хора, снимаме прием.“ След това са дали на всеки в ръката чаша с шампанско със забележката, че сега идват моменти на весела забава. — Отново се засмя при вида на това меле около тях, а след това погледна Оливър право в очите. Такава жена беше за Оливър напълно необичайно явление. Имаше съвършено лице и безупречно подредени червени коси. Според Оливър обаче всеки в Лос Анжелос изглеждаше като по журнал благодарение на отличните дрехи и грим. Отделяха много време в грижи за своята външност, но тази девойка му изглеждаше с нещо различна.

— Може би не би трябвало да ви питам, но ми се иска да знам дали работите тук?

— Би могло така да се каже. Но вие вероятно не, нали? — Ако работеше там, добре би знаел коя е тя, но не му се сърдеше, че не знае. Дори в много отношения й беше по-приятно.

— Работя в рекламна агенция. — Не искаше да се хвали пред нея, че я ръководи. — Едва преди няколко седмици се преместих тук от Ню Йорк. Това е напълно различен свят, но на мен ми харесва.

— Само почакайте известно време. Понякога тук е истинска лудница. Тук съм от десет години и въпреки това понякога се чувствам като Алиса в страната на чудесата. — Това чувство не му беше чуждо и на него и изведнаж се запита как ли изглежда без своята съвършено подредена прическа и умело нанесен трим.

— А откъде сте вие?

— От Небраска. — Засмя се. — Бихте ли повярвали на това!? Дойдох тук да следвам в Калифорнийския университет, за да стана звезда. Вкъщи всички все още си мислят, че съм луда, щом издържам тук. Понякога и аз си мисля същото, само че в този бранш работата на моменти така обхваща човека, че той напълно й се отдава. — При тези думи очите й възбудено светеха и на Оливър погледът й му харесваше. Беше пълна с живот и радост и като че ли нищо от това наоколо не приемаше сериозно. Докато си говореха, пристъпи към нея някой и я помоли за автограф. Без церемонии тя му се подписа, поблагодари с усмивка и след това отново се обърна към Оли. В този миг Оливър беше раздвоен, защото си помисли, че може би трябва да я познава.

— Добре. Може би искате да си създам много тревоги утре. Да се мъча като грешен дявол да разбера коя сте. Защо не ми кажете направо, така и така може би изглеждам като игнорант и глупак, но главното е, че всичко ще е свършило. — Също й се усмихна. — Коя сте всъщност?

— Червената шапчица, — дразнеше го. — Да си кажа честно, радвам се, че не ме познавате. Не ми харесва, че трябва да разваля това.

— Обещавам, че веднага щом ми кажете, ще го забравя.

— Добре. — Подаде му ръка и формално се подстави. — Аз съм Шарлот Симпсън. — Тя беше главната звезда на един от най-известните драматични сериали на този телевизионен канал, който се излъчваше всяка седмица в най-гледаното време. Заедно с нея в него играеше и един мъж-звезда, и тяхната публика беше около осемдесет милиона зрители.

— Боже господи… — Чувстваше се като истинско муле. Мели има да се блещи, когато разбере с кого се е запознал. — Възможно ли е?

— След като уредихме това, ще ми кажете ли кой сте вие? — Беше стиснал ръката й, но не бе споменал името си. Не можете да повярва, че не я е познал. Никога не би му дошло наум, че е така малка, темпераментна и хубава. В този сериал винаги беше много сериозна, косите й бяха сресани обикновено по друг начин, и така я запаше и се чувстваше истински глупак, докато накрая й се представи.

— Не се сърдете. Но ми изкарахте напълно дъха. Аз съм Оливър Уотсън. За нас, татковците от източните провинции, Холивуд е прекалено шокиращ. Извинете ме, но не съм свикнал да се срещам всеки ден с филмова звезда, камо ли да й ходя по краката.

— Не се притеснявайте от това. Когато беше тук за последен път моят баща, отиде до ателието право при Джоан Колинс и й довери, че страшно му прилича на една учителка от неделното училище, която познава вкъщи в Небраска. Тогава за първи път я видях да изгуби дар слово. А когато минаваше край него, отгоре на всичко я плесна по задника.

— Може би и аз бих пробвал. Още повече че вие не ми приличате на учителка от неделното училище. — По-скоро на някое съседско момиченце. И то на много красиво момиченце. Беше наистина прекрасна и Оливър беше като хипнотизиран от нейните огненочервени коси. Заради кожата с цвят на сметана, считаше, че е естествено червенокоса.

— Никога не бих казала, че работите в рекламата. Изглеждате по-скоро като някой мой колега от нашата програма. — Смехът и издаваше, че се смее често. Добре се говореше с нея, защото се държеше естество, но и без афект, което не беше често срещано явление при така известните и успели хора.

— Едва ли.

— Между другото, защо всъщност сте дошли тук? — От тази блъсканица наоколо постоянно някой й махаше, пращеше й целувки, жестикулираше към нея, но тя продължаваше да бъде доволна от забавлението с Оли.

— Заради нашата агенция. Заболя един човек и ме пратиха на неговото място. Всичко беше много набързо, но накрая се получи добре. — А след това изведнаж прие много виновен вид. — Може би не би трябвало да ви задържам толкова, госпожице Симпсън? Сигурно искате да си поговорите с куп много по-важни хора, отколкото с някакъв рекламен агент.

— Защо, аз съм изпълнила своите задължения. Дойдох навреме, изпих чаша шампанско и целунах по челцето шефа на канала. Какво бихте искали още? Може би за тяхна радост да танцувам степ? Това ми е в длъжностната характеристика. Но сега не съм на работа. Приятно ми е да говоря с вас. Това е много по-приятно, отколкото плямпането с много от актьорските величия, които често са нервни, когато техните програми губят зрителския интерес. — Явно нищо такова не я заплашваше. Тази година се класира за номинациите за Еми, въпреки че накрая не спечели наградата. Оливър се чувстваше заради това още по-голям глупак, че не я е познал веднага. — А както сте правили в Лос Анжелос от времето, когато дойдохте тук, Оливър?

— Работех… работех… и пак работех… и се настанявах… и да си кажа правичката, не съм видял още нищо тук, освен дома и канцеларията си.

— Това не звучи кой знае колко весело. А били ли сте вече някъде на вечеря?

— Още не, само с децата. Отидохме до „Хард Рок Кафе“, където се чувствах стар като Магусалем и едва не ми се пукнаха тъпанчетата, но едва изкарах оттам децата.

Засмя се, защото и на нея самата там й харесваше, въпреки че от друга страна имаше същите чувства като Оливър, най-вече за това, че там на практика не можеш да чуеш собствените си думи. Но украсата е сензационна и на нея най-много й харесваше старата кола на Елвис Пресли, която сгърчеше там, едва не пробила покрива. Погледът към нея винаги като че ли я връщаше в детските й години.

— Били ли сте вече в „Спаг“?

— За съжаление, не.

— Някога трябва да отидем там. — Това прозвуча като лосанджелиски вариант на познатото „някога трябва да идем заедно на обед“ и Оливър изобщо не прие нейните думи сериозно. След това с интерес го попита: — Колко са големи децата ви?

— Имам седемнадесетгодишна дъщеря, десетгодишен син и още един син на осемнадесет, който остана на Изток.

— Това трябва да е прекрасно, — усмихна му се с леко съжаление. Наистина й харесваше. — А жена ви на колко е?

Погледна я право в очите. Трябваше да се засмее на прямотата, с която му зададе въпроса.

— На практика, на четиридесет и две, но ние сме разведени. — Или почти. Щеше да получи това дефинитивно на хартия чак след два месеца, но важното е, че вече сърцето му не е свързано с никакви вериги. След този негов отговор, Шарлот Симпсън широко му се усмихна.

— Наистина съм радостна да чуя това! Вече започвах да се тревожа. — Беше поласкан както от нейните думи, така и от щедрото й внимание. Не беше, разбира се, сигурен дали е подходящ за такова внимание. Може би това е само нейната стеснителност, заради която не понася големите компании. — Значи децата ви са тук?

— Не, точно преди няколко дни отпътуваха на изток, за да прекарат коледните празници с майка си в Бостън.

— Не казахте ли, че сте живели в Ню Йорк? — учуди се тя. — А защо не са през празниците с вас?

— Защото са с мен през цялата година. Наистина живеехме в Ню Йорк. Но тя живее сега в Бостън. Напусна ни преди година и се върна в училището, и… — Погледна към нея и към холивудското общество наоколо, и изведнаж му се прииска да й разкаже своята одисея, без да е сигурен, че изобщо я интересува. Въпреки това му изглеждаше добро момиче, а проявяваше и интерес. — Отиде си от нас… от мен, от децата… така че сега децата са при мен.

Погледна го изведнъж сериозно и тръсна от раменете си дългите рижи коси.

— Това е тъжна история и сигурно задълго ви е белязала.

— И аз бих казал така. Поне за определено време. Сега вече това е минало. Тя е щастлива. Ние се чувстваме отлично. Човек свиква с всичко.

— Децата също?

Кимна.

— Чувстват се отлично. Мисля, че след този студен душ, вече ще могат да преодолеят всичко. Добре са, всички.

— А вие явно сте добър баща.

— Благодаря, мадам. — Леко й се поклони и двамата тъкмо се смееха, когато към тях се приближи самият голям шеф на телевизионната компания, за да ги поздрави. Целуна Шарлот по двете бузи, а на Оливър стисна десница с думите, че го търси повече от час.

— Бих искал да ви представя на някои наши приятели, но виждам, че с дамата на моето сърце сте се запознали вече сам.

— Почти я смачках, веднага щом влязох, но тя в своето великодушие нито нареди да ме изхвърлят през вратата, нито ме даде под съд. Явно съм я осакатил така, че не може да се движи. Така че стоим тук и си говорим и аз й досаждам с приказки за своите деца.

— Говорех с вас наистина с удоволствие, Оливър. — Когато шефът на нейната компания се засмя на това, тя прие обиден израз и след това се обърна към него малко сърдито. — Сега сигурно искаш да ми го отнемеш?

— Трябва. Но ще ти го върна обратно, ако искаш, — а след това се обърна към Оливър с думи на престорено предупреждение. — Внимавайте с нея, не понася филмови звезди, обича децата и кучетата и никога не забравя текста в своята роля. Такива жени не са за вярване, не мислите ли? А освен това е невъобразимо красива. Би трябвало да я видите в четири сутринта — на човек може да му се догади, че някой може и без грим да има такова ангелско личице.

— Остави това, Хауи! Точно ти пък знаеш как изглеждам сутрин! — Смееше се и Оливър също се забавляваше. Явно не беше развалил никаква шега. Наистина с голяма радост би я видял в четири часа сутринта, без значение дали с грим, или без него. — Лъже като циганин. Аз деца и кучета не понасям. — Но не изглеждаше така, когато заедно говореха за децата му.

— Така, Шърли, сега отиди да си играеш, а през това време аз ще разведа Оливър наоколо. След миг ще ти го върна обратно. — Но когато се отдалечиха от нея, за голямо съжаление на Оливър, „Хауи“ го представи може би на всеки, който означаваше нещо в ателиетата, така че на мястото, където я напусна, Оливър се върна чак след час. Естествено я нямаше там. Не се беше надявал, че ще го чака… поне не напълно… въпреки че много би го зарадвало. Когато тихо излизаше, за да потърси своята лимузина, видя я, за свое голямо учудване, как в далечината влиза в червен Мерцедес. Косите й бяха сплетени на две плитки, лицето отгримирано и носеше старо черно кожено палто. Махна й. Забеляза го и също му махна, а след това като че ли колебливо изчака един миг, дали ще се отправи към нея. Побърза към нея, за да потвърди колко голяма радост му е доставила срещата с нея. Усмихна му се, когато идваше към нея.

— Вкъщи ли отивате вече? — Усмихнато потвърди и в този миг изглеждаше като момиченце. Много хубаво момиченце, ако можеше да вярва на очите си.

— Имам две свободни седмици, целите празници. От тази вечер имаме пауза. А вие? Изпълнихте ли вече там служебните си задължения? — усмихна му се непринудено и той кимна.

С удоволствие би я поканил на вечеря, но някак си не посмя. След това се попита защо ли пък не, нищо по-лошо не може да му се случи с Шарлот Симпсън, освен да откаже.

— Вечеряли ли сте вече?

Завъртя глава и лицето й се озари:

— Не искате ли да идем на пица в „Спаг“? Не гарантирам за това, че там ще намерим място, но поне можем да опитаме. Обикновено там е доста пълно. — Това, разбира се, беше много слаб израз. Обикновено там хората чакаха до премала, глава до глава, за изключителните вкуснотии на Волфганг Пук, но също така поне за бегъл поглед върху различните звезди, които ходеха често там.

— С удоволствие. — Прие възторжен израз и се огледа през рамо за своята лимузина. — Мога ли да ви откарам, или трябва да карам след вас?

— А какво ще стане, ако тръгнете веднага с мен?

— Ако това не ви притеснява. — Определено така беше най-просто.

Отново му се усмихна мило. Харесваше й израза на неговите очи и маниера му на говорене. Също й харесваше колко естествено, разсъдливо, но същевременно самоуверено се държи. Изглежда стабилен човек.

— Естествено, че не.

Бързо освободи шофьора, като че ли се страхуваше тя да не се отметне, и се шмугна на предната седалка до нея. Изведнаж се обърна към него.

— Имам още по-добра идея. При „Спаг“ понякога е страшно шумно. Знам и един друг италиански ресторант на Мелроуз: казва се „Кианти“. Там в полумрака никой няма да ни познае. Можем оттук да телефонираме дали имат свободни места. Показа му малкия червен телефон, закачен на таблото и докато с едната ръка набираше номера, а с другата палеше колата, той с интерес я наблюдаваше. — Нещо не е наред ли?

— Не. Само не успявам да се начудя.

— Вижте, — усмихна се. — Всичко това е доста различно от Линкълн в Небраска.

От ресторанта отговориха при първото позвъняване, че с удоволствие ще запазят маса за госпожица Симпсън. Шарлот не би могла да направи по-добър избор. Това бе малка гостилничка с интимен полумрак, без каквито и да е „нововъведени измишльотини“. Изглеждаше точно като старите италиански ресторанти и според менюто храната изглеждаше също отлична. Едва бяха седнали удобно на пейката един до друг, когато дойде оберкелнерът за поръчката. Оливър още не можеше да дойде на себе си — вечеря с Шарлот Симпсън, със славната Шарлот Симпсън. Но това е все пак Холивуд, нали? За миг като светкавица блесна в главата му споменът за Мейгън в Ню Йорк. Това е нещо съвсем друго. С нея това беше прекалено интелектуално луда и декадентна игра, докато всичко сега преминава некомплицирано. Но явно Шарлот е такава. Нейното държане е самата простота.

— Това беше чудесна идея. — Оливър изглеждаше доволен и двамата се нахвърлиха направо на солетите. Умираха от глад.

— Странно чувство е да не трябва на следващия ден в четири часа да се отива на работа. Това понякога много обърква светския живот на човека. В повечето случаи съм така уморена, че вечерта никой не би ме измъкнал от къщи и гледам право към леглото. Едва се изкъпвам, мушвам се в ъгъла с ролята за следващия ден в ръце и в девет изгасвам и вече сънувам.

— А как е с всички тези пищни холивудски вечеринки?

— Те са добри само за ненормалници. Освен, когато не става дума за въпрос на чест, като тази вечер. Всички останали не ми липсват. Но да не отидеш на нещо като днешното е опасно. Човек би могъл излишно да настрои някого от телевизионната компания срещу себе си.

— Вече съм чувал нещо такова. Наистина ли е толкова напрегнато?

— Понякога, когато популярността на някого пада. Това е неблагодарна професия. — Засмя се. — Но аз я боготворя. Боготворя всичката тази възбуда, тежката работа, сложното овладяване на трудни роли. Съществуват и някои други неща, на които бих дала предимство, но това е неоценим опит. — Играеше в тази програма вече две години.

— На какво бихте дали предимство?

— Мислите професионално? — Интересен въпрос. — Вероятно на Шекспир. В университета играех доста широк репертоар, когато не можех да намеря никаква друга работа. Обичам живия театър. За неговата взискателност, всеки път човек трябва да даде от себе си максимума и трябва да запомни всяка думичка от своята роля и вечер след вечер правилно да я изиграва. Мисля, че за свой най-голям успех бих сметнала роля на Бродуей.

С разбиране кимна. Това сигурно би бил върхът на нейната артистична кариера, но и днешната й работа също има своя стойност. Много й се възхищаваше заради нея. Това е по-тежка работа, отколкото изглежда отстрани. Това вече разбра.

— Играли ли сте във филми?

— В един. — Засмя се. — Но изглеждаше катастрофално. Единственият човек, който беше гледал филма и му беше харесал, беше моята баба в Небраска.

Двамата се засмяха, но вече им носеха вечерята. Докато вечеряха, постоянно имаха за какво да си говорят, за професията, за неговите деца, за сложността на работата им и за неговите чувства, когато изведнаж се намери начело на лосанджелиския клон.

— Такава реклама трябва да е доста трудна. Достатъчно е един път да сгрешите с цената и губите клиент — Беше чувала години да се разправят всякакви страшни историйки, но той й изглеждаше невероятно спокоен, като че ли не работеше в постоянен стрес.

— Това, което правите вие, е вероятно доста близко. И на вас не ви остава голям избор.

— Тогава човек се нуждае и от нещо друго, за да може да се издигне над такива ситуации. Нуждае се да притежава в живота нещо, което цени.

— А какво би трябвало да бъде това?

Отговори без колебание.

— Мъж, брак и деца. Хора, които човек обича, а също се нуждае и да прави още нещо друго, защото всичките тези програми, автографи и бъркотия вземат своето и човек трябва дяволски да внимава, за да не го съсипят. — Това беше много мъдър възглед за нейната работа и Оливър я уважаваше заради него, но едновременно с това нейните думи поставяха много въпроси.

— Не премълчавате ли нещо, госпожице Симпсън? Трябва ли да очаквам тук всеки момент да се появи вашият мъж и да ми разбие носа? — Засмя се на тази мисъл и завъртя глава, но не се откъсна от своите спагети.

— За съжаление, не. Преди много години бях омъжена, когато бях на двадесет и една. Но скоро след завършването на университета всичко приключи.

— Какво се случи?

— Нищо необичайно. Той беше актьор и изведнаж от нищо умря. А от тези времена не съм срещнала никого, за когото бих желала да се омъжа. В този бранш човек не среща много хора, с които би искал да покара целия си живот. — Няколко години беше живяла с един продуцент, но това не доведе до никъде. А дълго след това не беше ходила с никого за дълго. Когато ходеше с някого, то бе с такъв, който не беше от нейния свят. — Може би прекалено избирам. Майка казва, че вече всичко съм пропуснала. — Погледна го сериозно, но очите и дяволито светеха. — Следващия месец ще навърша тридесет и четири. Може би съм вече стара за съпружески живот.

Трябваше да се разсмее сърдечно на нейната забележка. Изглеждаше на двадесет.

— Това не бих могъл да кажа със сигурност, или може би така се чувствате?

— Който е на повече от двадесет и пет, е отписан. На тридесет човек си прави първата пластична операция, на тридесет и пет — втората и най-малко една на клепачите. А може и две. На четиридесет всичко е свършено. Затова казвам, че човек трябва да има в живота и нещо друго. — Докато я слушаше, струваше му се, че говори с искрено убеждение.

— А нещо друго, освен съпруг и деца?

— Нещо, към което човек се привързва с душата си. Много време посветих на доброволна работа с недъгави деца. Но напоследък нямам много време за това.

— А не бихте ли искали да се посветите на моите?

— А какви са? — В нейния глас се чувстваше впечатляващ интерес. Човек трудно би могъл да повярва, че това е преуспяла и толкова известна жена. Много му харесваше нейната естественост и реализъм. Досега от това, което видя, не бе намерил нито едно петънце. Даже вече не забелязваше каква красавица е тя. В сравнение с останалите й предимства, нейната външност не изглеждаше вече толкова важна. Много повече го привличаше нейният чуден вътрешен мир. Точно за това си мислеше, когато се опита да отговори на нейния въпрос какви са неговите деца.

— Мели е интелигентно момиче, с чувство за отговорност, и страстно мечтае да стане актриса. Поне в този момент си го мисли. Кой знае какво ще й хрумне по-късно. Но иска да следва в университета актьорско майсторство. Сега е в предпоследния клас на средното училище. Висока е, светла и мила. Мисля, че ще ви хареса. — Изведнаж прие за съвсем естествено, че ще се срещнат с Мели, въпреки че за миг се усъмни дали може да си позволи да смята нещо такова за естествено. Когато Шарлот прие това, без окото й да мигне, продължи: — Сам е сладко десетгодишно момче, което е навсякъде. Може да завърти всекиго около пръста си. — А след това й разказа за Бенджамин, за Сандра и за тяхното бебе.

— Това явно е било тежък удар. А и за него явно е непосилен товар.

— Точно така е. Но е решен да направи това, което смята за правилно, дори ако това би го убило. Изглежда, че не обича момичето, но е луд по сина си.

— Така че вие сте вече дядо. — Погледна го с игрив поглед. Очите й бяха също така зелени като неговите, само че досега нито един от тях не бе забелязал това. — С това не се похвалихте, когато се запознавахме. — Оли се засмя на интонацията й.

— Ще бъде ли сметнато това за голяма вина?

— Бих казала. Само почакайте, докато се издам вкъщи, че ходя на срещи с един дядо. Ще полудеят от това, което правя. — Изглеждаше, че има много близки отношения със своите роднини, а това се харесваше на Оливър. Дори се разприказва и за своя баща и Маргарет.

— Ще дойдат през януари да видят децата. Никоя по-добра от Маргарет не би могъл да срещне баща ми, въпреки че отначало не мислех така. Страшно ме изненада, че се жени за нея толкова скоро след смъртта на майка ми.

— Смешно е, че когато става дума за нашите родители, оставаме винаги деца, а изобщо няма значение на колко сме в действителност. Не ни ли се струна така?

— Струва ми се. Най-напред не можех дори да спомена името й. Но баща ми през последните си години има право и на малко щастие.

— Може да доживее до дълбока старост — засмя се.

— Аз също се надявам, че ще доживее.

— С радост бих се запознала с тях — каза тихо.

След вечерята още известно време си говориха на кафето. Когато се отправиха обратно към нейната кола, спряха ги по пътя двама души с молба за автограф. Но това явно не й пречеше. Беше приятелски ласкава и почти благодарна. Оливър се учуди на това, когато дойдоха до колата и тя го погледна със сериозен израз в широка отворените зелени очи.

— В тази професия човек не трябва нито за миг да забравя, че точно от тези хора зависи дали ще бъде там, където е. Без тях е нула. А аз никога не забравям за това. — Най-хубавото беше, че славата не я е опиянила. Беше невероятно скромна, дори плаха.

— Благодаря, че дойдохте с мен днес на вечеря.

— Чувствах се отлично, Оливър. — Нейните думи прозвучаха искрено.

Откара до дома му в Бел Еър. Когато спря пред къщата, Оливър след кратко колебание дали може да я покани вътре, накрая реши, че ще опита. Шарлот се извини, че е страшно уморена. А след това изведнъж й дойде идея.

— Какво ще правите тук през празниците докато децата ги няма?

— Нищо особено. Бих искал да придвижа малко работата в канцеларията. Това ще бъде моята първа Коледа без тях.

— Обикновено и аз пътувам към къщи. Но тази година няма да мога. Следващата седмица ще снимаме някаква реклама и освен това исках да науча следващата роля. Сега за нас пише нов човек, бихте ли искали да излезете някъде в неделя? — Ставаше дума точно за Бъдни вечер, за което досега не беше се замислял. За това не отказа на нейното много привлекателно предложение.

— Би било чудесно. Бихме могли тук у нас да обядваме. — Агнес остана вкъщи, въпреки че децата отпътуваха, но Шарлот имаше по-добра идея.

— Какво бихте казали да приготвя заек? Такъв истински, домашен. Това ще ви зарадва ли?

— Страшно.

— След това бихме могли да отидем до църквата. А на първия ден от Коледа обикновено ходя при едни приятели. Не бихте ли искали да ми правите компания и там?

— Би било чудесно, Шарлот. Напълно сигурна ли сте, че нямате никаква по-добра програма? Не искам да ви досаждам. Чувствам се напълно добре, наистина. — Напълно добре, но доста тъжен.

— Нямам — отговори с усмивка. — Наистина бих се почувствала излъгана, ако не дойдете. Коледа означава много за мен и я прекарвам с радост с хора, на които държа. Не понасям изкуствени коледни дръвчета, напръскани с варак и други подобни глупости, тези типични холивудски коледни забавления.

— Добре, с удоволствие приемам. В колко?

— Елате в пет. Ще вечеряме в седем и в полунощ ще отидем в църквата. — Надраска му адреса и той излезе от колата като омаян. Шарлот с повторна благодарност и махване, отпътува. Дълго време стоя там и гледа как червената й количка изчезва зад хълма и се питаше сам себе си дали всичко това е реалност. Дали всичко действително се е случило. А Коледата с нея ще бъде като сън.

Очакваше го в бял всекидневен халат. Жилището й беше прекрасно украсено. Беше на Холивудските хълмове, на улица „Спринг Оук Драйв“. Със своята уютност напомняше стара ферма. Шарлот със смях призна, че това вероятно е спомен от Небраска. Подът беше от дялани дъски, таванът — с гредоред, и на всички стени на стаята — огромни камини, пред които бяха поставени грамадни тапицирани канапета. В кухнята, която по размер не отстъпваше на всекидневната, имаше друга камина и удобна маса, сервирана за двама. В ъгъла искрящо светеше коледно дръвче. На етажа Шарлот имаше две хубави спални, едната от тях, тапицирана в розово на цветя, явно беше нейната. В другата стая, във весело жълто, отсядаха нейните родители, когато я посещаваха, което за нейно съжаление не се случваше често. Този дом нямаше в себе си нито частица от рафинираността на покривното жилище на Мейгън в Ню Йорк, но беше много по-уютно и Оливър остана възхитен.

Шарлот сложи да се охлажда бутилка бяло вино за Оливър, а заекът бавно се печеше във фурната. Беше направила пюре от кестени, картофена салата, батати, зелен грах, желе от боровинки и много гарнитури. Когато седнаха да се хранят, беше като кралско угощение. Със своята простота му напомняше Коледите, които празнуваха вкъщи със Сара или по-рано с родителите му. Мислеше, че ще прекара в канцеларията със сандвич с кайма или ще се спре по пътя за вкъщи до Хамбургеровата кула. На нещо такова не беше се надявал и в сънищата си, още повече с Шарлот Симпсън. Падна му от небето като божи дар. Когато седнаха около масата, сложи отгоре малък подарък за нея. Беше така благодарен за тази покана, че искаше да й подари за Коледа нещо хубаво. И така предния ден спря в един от магазините на Картие, откъдето й купи семпло златно колие. Беше много впечатлена от това и за миг се смути, защото самата тя нямаше никакъв подарък за него.

— Нима всичко това не е достатъчен подарък, глупаче? Това е коледна вечеря като от приказките. — Изглеждаше доволно, че означава толкова за него. След това си говореха и се смееха, а след вечеря Оливър се обади по телефона със своята кредитна карта на децата при Сара. Беше чудно да говори с тях от разстояние, но изглеждаше, че децата се забавляват отлично. Чуваше се само смях и пищене, докато си подаваха телефонната слушалка. Дори разговор със Сара не можеше да развали настроението на Оливър, пожела й всичко най-добро и веднага затвори. Обади се и на баща си, който изглеждаше много по-щастлив, отколкото в последно време. Не беше за вярване, че само от година ги бе напуснала Сара. Оливър се разприказва за това и пред Шарлот. С нея изобщо се говореше леко. Като десерт Шарлот беше изпекла ябълков кейк със захаросани плодове, стафиди и орехи, на който беше натрупала конячен крем и сметана.

— Още ли ви е мъчно за нея, Оливър? — попита го докато седяха под прозореца с красив изглед и дояждаха вкуснотиите от Бъдни вечер.

Когато завъртя глава, беше честен.

— Вече не. Вече ми се струва невероятен и самият спомен за това, че съм бил женен за нея. Сега ми изглежда като напълно чужд човек и вероятно е такъв. Но в началото трудно се преживяваше. Наистина си мислех, че ще полудея. Но трябваше да се държа заради децата. Те ми запазиха здравия разум. — Потвърди, защото добре го разбираше. Казваше си, че за него децата за дар божи. — Най-вероятно никога със Сара не сме мечтали за едни и същи неща и аз през всичките тези години се мъчех да игнорирам това. Но тя никога не забрави своите мечти.

— Чудно е, че такава издръжливост понякога може да бъде добра черта, а друг път пък лоша, не мислите ли?

— Мисля, че в нейния случай бракът е бил голяма грешка, но се радвам, че се случи така, защото иначе нямаше да имаме нашите деца.

— Те са най-важното нещо на света за вас, Оливър, права съм нали?

— Да — призна. — Възможно е, че чак прекалено. През последната година не съм посветил много време сам на себе си. — Като не се смята Мейгън, тази временна лудост, този месец на пълно, естествено и прекрасно буйство.

— Може би се нуждаете от време, за да премислите всичко и да решите какво искате сега.

— Най-вероятно. Не съм съвсем сигурен, че съм разбрал това, но може би засега и не трябва. — Усмихваше й се, докато му наливаше чашка отлично горещо кафе. Беше преял до пръсване и точно така трябваше да бъде в нощта на Бъдни вечер. Беше щастлив и подут и прекрасно се забавляваше с тази жена. Беше като че ли сътворена за него, с изключение на това, че тя беше Шарлот Симпсън.

— А вие? — обърна се към нея с въпрос. — Знаете ли какво искате от живота?

Усмихна му се.

— Наистина бих се радвала, ако ми казвате Шърли. Така ме наричат всички мои най-близки приятели. — Беше стъписващо, че го приема за такъв, но трябваше да признае, че не му беше противно. — Винаги премислям за това в края на годината… къде отивам… къде бих искала да стигна през следващата година и какво бих искала да правя. Може би същото, каквото досега, поне толкова дълго, колкото е възможно. — И двамата знаеха, че има предвид своята телевизионна програма. — А иначе каквото се появи и което ми се струва правилно. Имам своите сънища като всеки човек, но много вече ми се изпълниха. — Явно беше напълно доволни от своя живот. Не ламтеше за нищо, нито мечтаеше за нещо друго извън това, което вече имаше. — С голямо удоволствие бих се омъжила и бих имала деца, но ако това не ми е съдено, може би така трябва да бъде. Човек не трябва да се отчайва от нещо такова, защото винаги става само това, което трябва да стане. — Беше учудващо разсъдлива и страшно уравновесена.

Помогна й да почистят и в десет часа си сипаха по още една чашка кафе. Малко преди полунощ я откара до Бевърли Хилс до църквата на Добрия пастир, където седяха по време на полунощната литургия близо един до друг. Всичко беше точно така, както трябваше да бъде. Накрая при празничното осветление, миризмата на кадилниците и дръвчетата, пяха всички заедно коледни песни. Излязоха навън чак в един и половина и Оливър имаше щастливото и топло чувство на съвършенство, когато бавно я откарваше вкъщи. Толкова силно, че дори не му беше тъжно за децата.

Когато се върнаха у тях, искаше само да я свали пред къщата, но тя спря върху него изпитателен поглед.

— Може би ще ви бъде много чудно, Оливър, но страшно тъжно ми е, когато трябва на Бъдни вечер да се върна вкъщи сама. Не бихте ли искали да останете тук, в моята гостна стая? — Запознаха се едва преди два дни. Бяха прекарали заедно само Бъдни вечер и сега тя го кани вкъщи като свой гост. При това в нея не личи нито следа от сладострастие, както това беше с Мейгън, само любезност, топлина и респект. Изведнаж повече от всичко на света на Оливър се прииска да остане. Желаеше да остане с нея не само тази вечер, седмица и година, а може би цял живот.

— С искрена радост, Шърли. — Наклони се към нея, за да я целуне срамежливо и нежно. След това се хванаха за ръце и се отправиха към нейния дом, където на горния етаж Шарлот му постла леглото. Неговата стая имаше и собствена баня, в която Шарлот поддържаше за своите приятели, които приспиваха при нея, пижама и халат. За Оливър се погрижи като нежна майка, докато накрая го остави сам и му пожела още веднъж с топла усмивка „Честита Коледа“. Дълго се въртя в леглото на нейната гостна стая, мислеше непрестанно и само за нея и много му се искаше да иде при нея, но знаеше, че не би било почтено да се възползва от нейното гостоприемство. Така че лежеше там и се чувстваше като дете, на което му се иска да се мушне в леглото на майка си, но заедно с това се срамува.

Едва се събуди на другия ден и до носа му достигна миризмата на понички, колбаси и горещо кафе. Изми си зъбите с новата четка, която беше приготвена там, обръсна се и изтича, облечен в халата, долу любопитен, какво готви там Шарлот всъщност.

— Весела Коледа, Оливър! — извика, когато го видя на кухненската врата, откъдето с усмивка я наблюдаваше колко бързо се върти из кухнята, за да подготви навреме разкошна закуска. Там беше всичко, което още преди това така хубаво миришеше, а освен това сланина, яйца, прясно изстискан портокалов сок и кафе.

— Весела Коледа, Шърли. Никога няма да ме изкарате оттук, ако ме угоявате така. Тук е като в съвършен хотел.

Усмихна му се щастливо.

— Наистина съм щастлива, че ви харесва при нас, господине.

Неволно се наведе, за да я целуне. Този път това беше много по-гореща целувка, отколкото тази, на която се бе решил миналата вечер. Когато накрая тя се откъсна от него, двамата едва си поемаха дъх.

— Не, Оливър, това е прекалено силно пожелаване на добро утро.

— Само за да се изравни с качеството на закуската. — Бодна си два пъти от яйцата и отново я стисна в прегръдките си. Изведнаж вече не можеше да стои далеч от нея. Беше като в приказките. Боеше се, че може би ще изчезне от очите му, ако не я държи.

— Дръжте се възпитано, Оливър, — караше му се с усмивка, — и дояжте закуската.

— Не съм сигурен, кое повече ме привлича, — усмихна се изведнаж като дете в магазин за играчки преди Коледа, — дали тази закуска, или вие. — А след това я погледна и широко се засмя. — В този момент преднината е ваша.

— Укротете се, защото иначе Дядо Коледа нищо няма да ви донесе. И дояжте това.

— Както наредите, уважаема. — В действителност все още си мислеше, че Дядо Коледа иде му донесе като подарък нея. Шефът на нейния телевизионен канал имаше право, сутрин изглеждаше наистина сензационно без ни най-малка следа от грим, с чисто и свежо лице и коси, опънати назад.

Когато закусиха, Шарлот излезе за кратко и се върна с малка синя кадифена кутийка, коя го сложи до него. Спомни си за нея късно миналата вечер, когато се върнаха от църквата, а сега радостно го наблюдаваше как я отваря. В нея беше прекрасен старинен джобен часовник с елегантно прост циферблат с римски цифри. Гледаше го с ням ужас.

— Принадлежеше на дядо ми, Оли… харесва ли ви?

— Прекрасен е! Но въпреки всичко не можете да ми правите такъв подарък!

Та нали едва се познават. А ако е някакъв гадняр и мошеник, или ако повече никога не го види. Не му изглеждаше правилно. Когато искаше да й върне часовника, отказа да го приеме.

— Искам да го носите вие. Вие сте съвършено изключителен човек и за мен беше много изключителна и тази Коледа. Разказвах ви, че всяка година пътувам за Коледа вкъщи, но тази година не можах. От всички хора, които познавам тук, не ми се искаше с никого да прекарам Коледа, с изключение на вас… а това вече говори само по себе си… и това е за вас… оставете си го… и не забравяйте тази Коледа.

Сълзите го пареха в очите, когато я погледна, за да й благодари, но вместо това я притисна към себе си и я целуна този път с още по-голям жар. Имаше вкус на портокалов сок и понички и миришеше на лавандула и виолетки. С най-голяма радост би я държал така до края на света.

— Луд съм по теб, Шърли, — прошепна. — Мислиш ли, че е нормално, след като се познаваме само от три дни?… Всъщност, извинявай — вече от четири. — Запознаха се в четвъртък, а днес вече бе понеделник.

— Не, — отговори с шепот, — и съм до смърт уплашена от това… но изпитвам същите чувства и това много ми харесва.

— Какво ще стане като се държим като две пощръклели деца? Едва се запознахме и аз се влюбих в тебе. В тебе, в такава славна телевизионна звезда, по дяволите, какво правиш с мен? Какво трябва да мисля за това?

— Не знам. — Изглеждаше замислена и малко натъжена. — Само това, че моята роля в телевизията няма изобщо нищо общо с това. Това знам със сигурност. Мисля, че сме само двама души, които са се срещнали в подходящия момент. За голямо щастие.

— Наистина ли мислиш, че е това? — Или може би беше нещо повече? Беше ли това съдба? Предопределеност? Или това беше само страст и мечта да не бъдеш самотен? Но нека бъде каквото и да е, прекрасно е и могат за това поне да говорят заедно като за своя лична тайна.

— Не би ли искала да дойдеш с мен вкъщи, за да се преоблека? — попита я усмихнато.

Възторжено кимна. Та нали е първия ден на Коледа и ще отидат заедно при нейните приятели. След това отново ще му приготви вечеря. Би желала това да продължава винаги, без промени и никога да не свършва, а Оли желаеше същото. Би желал да бъде само с нея и така чакаше докато се облече, а след това я откара до своя дом в Бел Еър. Агнес беше отпътувала за уикенда и той разведе Шарлот из дома, показа й стаите на децата и купищата фотографии, които бяха донесли от Ню Йорк. Докато седяха един до друг и ги разглеждаха една след друга цели часове и Оли й обясняваше при това кое какво е и кой кой е, самите те бяха като две деца.

— Имаш прекрасни деца, Оливър.

— Ти също си прекрасна, — зашепна с дрезгав глас и отново я целуна. Не знаеше колко дълго още може да се сдържа. Толкова мечтаеше за нея, та нали бе така прекрасна, докато само седеше на кушетката до него. — Не искаш ли да отидем за малко в басейна?

Беше хубав ден, слънчев и топъл, а когато я изведе извън дома, може би ще успее да се въздържи да не се хвърли върху й. Искаше да се овладее и да изчака, докато и двамата бъдат сигурни, че действат правилно. След това лежаха един до друг под слънцето и дълго време само си говореха. Явно имаха постоянно за какво да си говорят, та нали толкова много искаха да научат един за друг, толкова много да си обяснят и толкова много да разберат.

Следобед се обади и Бенджамин, и Шарлот слушаше разговора им с нежна усмивка. Бебето е наред, Сандра е някъде навън. В дома им сега се чувстват отлично. С радост биха го видели отново и не, нищо особено не се е случило. Шарлот отново се засмя, когато Оливър затвори.

— Ти напълно си полудял по своето момче, нали?

— Да — засмя се мрачно. — Само бих искал да се оправи от тази ужасна каша и да се отправи насам, за да мога да го контролирам. А също така и да го принудя да се върне в училище. Губи време с това момиче и на неговите години това е престъпление.

— Дай му шанс. Той ще реши всичко сам за себе си с времето. Както в края на краищата ние всички. — А след това допълнително се сети да го попита. — Май че не искат да се женят, какво ще кажеш?

— Не, мисля, че не. — С въздишка я прегърна с една ръка и след това се отправиха на посещение при нейните приятели. Това бяха двама режисьори, които бяха заснели няколко интересни неща и имаха неколцина много мили приятели. Бяха поканени както разни величия, така и куп анонимни хора, и всички се държаха просто и искрено и явно никой не се учуди, че вижда Шарлот с Оливър. Обратно, стараеха се Оливър да се чувства като вкъщи, а той се забавляваше отлично. Задържаха се там по-дълго, отколкото предполагаха и чак в девет часа се върнаха в Бел Еър с идеята да поплуват в неговия басейн. Не бяха вечеряли, но и двамата бяха още сити от закуската и обеда и от всички тези вкуснотии, които бяха опитали при нейните приятели.

Оливър даде на Шарлот един от банските на Мели и отиде да се преоблече. Когато се върна, Шарлот беше вече в басейна и обикаляше около него с изчистени движения, докато доплува до края му.

— Плуваш отлично. Има ли изобщо нещо, което не умееш?

— Разбира се. Много неща. — Усмихна му се отдолу нагоре. — Плувам главно заради движението, поддържа ме в кондиция.

Определено много добре й се отразяваше. Беше възхитен от нейната фигура, когато излезе от водата, за да скочи от трамплина. Имаше идеални пропорции и прекрасно оформени крака. Беше просто невероятно прекрасно момиче, дали мокра, или суха, сутрин или вечер, по което и да е време на деня, винаги, навсякъде, и той желаеше да я получи точно сега и тук при своя басейн и знаеше при това, че не може да й стори това. Та нали се познават отскоро и тя в много отношения е старомодна. Гмурна се и отново се показа недалеч от мястото, където плуваше той, за да си поеме въздух.

— Няма ли да се състезаваме? — шегуваше се с него и той се усмихна. Някога беше капитан на плувния отбор и въпреки че това беше преди много години, тя не беше за него равностоен партньор. Притисна ръцете й и я опря на края на басейна, за да я целуне. — Горе-долу те бива.

— За какво всъщност говориш, скъпа? — дразнеше я.

— Като сме отворили дума за това, и за двете. — И отново се гмурна под водата и преплува чак до другия край на басейна като риба. Изведнаж вече не можеше да се овладява и се втурна след нея. Хвана я с ръце през кръста, а когато двамата заедно изплуваха, за да поемат въздух, притисна я към себе си, а Шърли го прегърна около врата и отново го целуна.

— Да знаеш, не знам дали все още мога да се сдържам. — Искаше да бъде възможно най-честен към нея още от самото начало.

— А аз не знам, дали искам това от теб, Оли.

А след това го целуна всеотдайно и го овладя непреодолимо желание, докато бавно й сваляше банския и минаваше с ръка по прекрасното й тяло. Дишаха заедно в съвършен ритъм, а така и се движеха, докато и тя му свали банския, галейки го с ръце.

— Боже мой… — въздишаше, докато чувстваше върху себе си нейните докосвания. — Колко те обичам, Шарлот… — Беше смутен от думите си, но ги изрече. Обичаше я за нейния начин на мислене, за нейната чувственост и заради това, колко приятно му беше да я докосва. Нежно галеше с пръсти между краката й, а след това доплуваха бавно до стъпалата, изгарящи от желание. Там го целуваше, докато внимателно се опря и влезе в нея, а когато пък се изви на дъга, движеше се в топлата вода, която ги обгръщаше, в съвършен ритъм с неговото тяло, беше нежно и красиво като че ли бяха двама души, които са се срещнали във времето и в пространството и там се възнасяха така дълго, доколкото беше възможно, докато накрая Оливър неовладимо затрепери и тя се притисна към него още по-силно и също се взриви. А когато отново отвори очи и го погледна, започна да го целува и му говореше всички ония думички, които бе желал да чуе от нея от мига, в който се запознаха. Изглеждаше лудост, но същевременно знаеше, че и за двамата това е действителност.

— Оли, — зашептя във влажния нощен въздух, — аз те обичам.

Оливър нежно я загъна в хавлията и я отведе от басейна в своята стая. Шепнеха си в неговото легло дълго през нощта, кикотеха се като две деца и си доверяваха своите тайни и сънища. А когато отново започна да се люби с нея, и на двамата им беше ясно, че това е то. За първи път в живота си двамата бяха точно там, където искаха, с точния партньор и в точния момент, просто всичко беше точно така, както трябваше да бъде.

— Всичко е като в сън, нали? — прошепна още, докато заспиваха, блажени като деца.

— Весела Коледа, Шърли, — отговори й Оливър с шепот, с ръка около кръста й и лице, притиснато към врата й. По-хубава Коледа още никога не беше преживявал и по-добра никога нямаше да пожелае. И ако това беше сън, то Оливър само се надяваше, че никога няма да се събуди.