Даниел Стийл
Изгубена любов (26)

Глава двадесет и шеста

Пътуването до Бейкърсфилд беше за Бенджамин пълно със страхове и Оливър си взе един ден отпуска, за да му бъде опора. Двамата мъже бяха по време на пътя мълчаливи и нервни, потънали в собствените си мисли за малкия Алекс и какво означава за всеки от тях. За Оливър символизираше новия живот, новото начало и един вид символ на желанието на Шърли да има деца с него. Малкият Алекс ще им покаже какво означава да имаш вкъщи бебе и Оливър беше донякъде приятно възбуден от тази представа, но от друга страна се плашеше от хаоса и бъркотията, които щеше да донесе със себе си. Но Бенджамин обеща, че за всичко ще се погрижи сам, само Агнес може малко да му помогне.

Оливър се опита да подхване разговор с Бенджамин, докато летяха по магистрала номер пет, но момчето беше прекалено разсеяно. С помощта на Аги беше поставил в своята стая легълце и купил вече шест кутии памперси. Искаше да спре и при госпожа Картър за горните дрешки на Алекс. Оливър реши, че ще бъде по-добре да го направят на връщане. Все още се страхуваше, че нещо може да не излезе и че няма да получат Алекс. Не бяха намерили Сандра на Мауи, но адвокатът смяташе, че е много голяма вероятността да дадат Алекс на Бенджамин, защото Сандра беше подписала документи за предаване за осиновяване още преди отпътуването си за Хаваите.

Съдът в Бейкърсфилд беше на Тръкстън авеню. Оли паркира колата и побърза да влезе след сина си. Беше последната седмица на август и слънцето грееше силно.

Адвокатът ги чакаше вътре, а когато седнаха в съдебната зала, виждаше се колко е уплашен Бенджамин. Носеше тъмносиньо сако, панталон в цвят каки, синя риза и синя вратовръзка от училищната униформа. Извеждаше като студент, какъвто и действително можеше да бъде в Харвард. Косите му бяха грижливо сресани и Оливър му се усмихна, когато съдебният служител ги покани да станат.

— Ще видиш, всичко ще свърши добре, сине. — Оли стисна ръката му и Бенджамин вяло му върна усмивката.

— Благодаря, татко. — Но и двамата знаеха, че нищо не е никога сигурно, а и адвокатът ги предупреди, че винаги може нещо да се обърне. В съдебната зала никой нямаше нищо гарантирано и съдията изглеждаше сериозен, когато се обърна към тях от мястото си. Съдът се запозна с предмета на заседанието и когато прочетоха декларацията на госпожа Картър, и двамата Уотсън си отдъхнаха, че не я видяха в залата. Документите, подписани от Сандра, бяха предложени като доказателствен материал, а информацията на социалния работник изясни в какви условия ще живее детето. Щеше да живее в дома, нает от семейство Уотсън в общо домакинство с бащата на Бенджамин, сестра му, по-малкия му брат и икономката, която щеше да помага в грижите за детето, докато бащата посещава Калифорнийския университет. Летният семестър започваше следващата седмица, а освен това имаше и работа на непълен работен ден в книжарница. Съдията се държеше смутено и помоли адвоката им да пристъпи към него. Няколко минути се съветваха заедно и след това съдията кимна на Бенджамин също да дойде напред. Каза му да заеме мястото на свидетелската банка и да положи клетва, защото иска да го попита за някои неща. Бенджамин премина тези няколко стъпала с разтреперани колене, а когато седна, спря поглед на баща си.

— Искам да ви стане ясно, господин Уотсън, че това не е официален разпит. Съдът трябва да обсъди важен въпрос, щом като е заложен животът на детето. Разбирате ли?

— Да, господине, разбирам — кимна пребледнял Бенджамин.

— Детето, за което стана въпрос, Александър Уйлям Картър, ваш син ли е? Признавате ли това обстоятелство?

— Да, господине, признавам.

— Живеете ли в настоящия момент с майката на детето в общо домакинство?

— Не, господине, не живея.

— А живял ли сте някога с нея в общо домакинство!

— Да, една година.

— Били ли сте никога съпрузи?

— Не, не сме били.

— Изхранвали ли сте някога детето или майка му?

— Да, господине. Шест месеца преди раждането на Алекс и след това до април, когато се разделихме. А оттогава съм й… всъщност баща ми и аз и изпращахме всеки месец пари. Шестстотин долара.

Съдията кимна и продължи със своите въпроси.

— А знаете ли от какви грижи се нуждае дете на неговата възраст?

— Да, господине, грижих се за него сам до април. Сандра беше… просто доста време беше навън и всъщност изобщо не умееше да се грижи за детето.

— А вие умеехте? — Съдията изглеждаше скептично настроен, но Бенджамин държеше, както личеше, ситуацията в свои ръце.

— Не, не умеех. Но трябваше да се науча. Грижех се за него вечер след работа и понякога го вземах със себе си. По това време работех на две места, за да заплатя… просто за всичко… Сандра престана да работи още преди раждането на детето.

— И вие сте взимали детето със себе си на работа?

— Понякога, когато не беше вкъщи. Нямах никого, на когото да го оставя. Бавачка не можехме да си позволим. — От лицето на съдията не можеше да се разбере нищо, но както и да свършеше всичко, Оливър никога не беше бил толкова горд със сина си, както в този момент. Не беше вече момче, а мъж на място и изключителен баща. Заслужава да получи детето. Оливър само се надяваше, че по този начин ще погледне на въпроса и съдията.

— А бихте ли живели е детето при вашия баща?

— Да, господине.

— А ще разреши ли? Съгласен ли е с това? — Оливър потвърди от своето място и Бенджамин отговори, че е съгласен. — А какво ще стане, ако решите да напуснете дома на баща си, отново престанете да ходите на училище и си намерите друга приятелка?

— Ще взема Алекс със себе си. За мен е по-важен от всичко останало. А ако не успея в училище, ще си намеря работа, за да го храня, също както съм го правил и преди това.

— Можете да слезете, господин Уотсън. Съдът за момент ще прекъсне своята работа. Отново ще продължим след петнадесет минути. — Съдията удари с чукчето и напусна залата преди Бенджамин, който външно изглеждаше спокоен, но иначе беше мокър от пот, да напусне банката на свидетелите.

— Беше отлично — прошепна му адвокатът. — Продължавайте в същия дух.

— Защо прекъсна заседанието? — искаше да знае Оливър.

— Може би иска още веднъж да прегледа документите, за да е сигурен, че всичко е наред. А Бенджамин беше отличен. Бих му дал и своите деца, ако ги поиска. — Засмя се, за да им вдъхне кураж. А след петнадесет минути, през които блуждаеха нервно по коридорите, отново седнаха и съдията се върна.

Огледа съдебната зала, погледна Оливър, адвоката и след това Бенджамин и удари със своето чукче.

— Съдът заседава отново. Не ставайте моля, останете по местата си. — А след това съсредоточено се загледа в очите на момчето и сухо подхвърли: — Това, за което се борите, младежо, е тежък товар. Това е задължение, от което не можете нито за миг да се откъснете. Никога няма да можете да забравите за него, нито да се отклоните. От бащинството не може да си вземете нито ден отпуска. Това е задължение, което не можете да изоставите, но можете да размислите или изведнъж да избягате. За следващите осемнадесет години, ако не и за повече, за това дете ще носите отговорност само вие, ако съдът ви го даде за пълно попечителство. Въпреки това изглежда, че с досегашните си задължения сте се справили чудесно. За това ви предупреждавам добре да размислите какво вземате на гърба си, за да си го припомняте всеки ден от живота си и живота на вашия син, и нито за миг да не забравяте какви са вашите задължения към детето. С това съдът постановява Бенджамин Оливър Уотсън да бъде единствен настойник на Александър Уилям Картър. Даваме го на вашите грижи от днешния ден, двадесет и девети август, и това наше решение ще получи дефинитивна валидност след установения от закона срок. Същия ден или когато по-късно сметнете за подходящо, можете да промените името на детето, както желаете. — Погледна ласкаво Бенджамин и с усмивка каза: — Момчето е ваше, господин Уотсън. — След това по негов знак стана съдебният служител и отвори вратата. Вътре влезе служителка от социалната служба и донесе детето, което изглеждаше доволно, макар и малко смутено в непознатата сграда и в очите на баща му, дядо му, а дори и адвоката, заблестяха сълзи. — Можете да вземете Александър у дома, — каза съдията ласкаво, когато служителката пристъпи направо към Бенджамин и му предаде Алекс, който извика от радост, когато видя баща си. На адвоката предадоха малка картонена кутия с някои детски неща, пижама, ританки и мечето, което Бенджамин му беше дал, когато Алекс се роди. Всички се смееха, а едновременно с това им беше до плач, когато Бенджамин погледна съдията изумено.

— Благодаря ви, господине… много ви благодаря! — След това съдията стана и тихо напусна мястото си. Адвокатът ги изведе от съдебната зала. Бенджамин, който притискаше към себе си момчето, и Оливър, който потупваше своя син по рамото и след това подаде ръка на адвоката, за да му благодари. Бенджамин седна отзад в колата и здраво държеше момчето, докато не го върза в охранната седалка, която бяха донесли със себе си.

Решиха да не се връщат повече при Алис Картър за останалите вещи на Алекс. Бенджамин не искаше никога повече да я види. Не желаеше нищо друго, освен да отведе сина си вкъщи и да го има вечно при себе си. Беше му неприятна и мисълта, че на следващия ден трябва да започне да ходи на училище. Не му се искаше нито за миг да напусне малкия.

При бавното пътуване към къщи, на магистрала деветдесет и девет имаше ограничение на скоростта, Бенджамин възбудено говореше, а малкият доволно си бръмчеше. Бенджамин си спомняше за съдията и за съда, а дори и за Сандра. Служителката от социалната служба беше казала на адвоката от „Лойб & Лойб“, че Сандра се беше изразила ясно и окончателно. Че знае, че не може да се справи отговорно с детето и дори не иска да се опита. Когато го нямало Бенджамин, за да се грижи за Алекс вместо нея, тя искала само да избяга от детето. Сега беше достатъчно само да почакат за окончателното решение, което щеше да бъде формалност. Никой не очакваше някакви проблеми, Бенджамин искаше още сега да попълни молба за промяна на презимето на момчето на своето, но това щяха да направят вместо него „Лойб & Лойб“ в Лос Анджелис.

— Така че, млади господине, какво ще кажеш? — говореше Бенджамин щастливо със своя син. — Мислиш ли, че ще ти хареса да живееш с дядо си, Мели и Сам? — Алекс само забръмча и посочи към камиона, който минаваше около тях, а Оли гордо му се усмихна.

— А ако не, нека да спи в гаража с глупавото гадно морско свинче на Сам, — мърмореше на ужким дядото. Но беше ясно, че Алекс го е спечелил.

Мели, Сам и Аги ги чакаха в кухнята. Чакаха там със затаен дъх по-голямата част от следобеда. Мели най-напред видя само баща си на предната седалка и се уплаши, че нещо не се е получило. А след това изведнаж слезе изотзад брат й с детето на ръце и тя с писък хукна към него, а Алекс уплашено облещи очички.

— Внимавай… Не го плаши… за него всичко е ново. — Бенджамин яростно бранеше сина си, когато момчето заплака. Но Аги беше приготвила за него курабии и Сам му показваше с вдигнати ръце морското свинче, така че детето бързо се разсмя, размахваше ръчички и се мъчеше да докосне своето носле.

Аги намери отнякъде високо детско столче и го постави в кухнята, а Оливър отвори за сина си бутилка шампанско и наля няколко капки дори и на Сам.

— За Александър Уотсън! — вдигна тост Оливър с широка усмивка и чувствате как постепенно отпада тежестта на този следобед. — Нека има дълъг и щастлив живот с най-добрия баща на света.

— Хайде, хайде — обърна се към нето с усмивка Бенджамин. — Това важи за теб, татко.

— Важи и за двамата — отпи засмяна Мели и всички бяха с влажни очи, когато щастливо се усмихнаха на малкия.